ХАДЖИ ДИМИТЪР

Он жив еще, жив он! Наверх Балкана

лежит он в кровьи, лежит и стонет

юнак с глубокой на груди раной

мужчина храбрый, в рассвете силы.

На одной стороны – ружье покинул

а на другой – сломанну саблю;

глаза темнеют, слабеет тело,

губы иссохшие вселенну клянут.

Лежит юнак, а там на небо

хмурое солнце сердито жарит;

жница поет там где-то в поле

а кровь силнее течет из раны

Жатва есть теперь! Пойте рабыни

те грустны песни. Грей и ты солнце

над той землей рабской! Погибнет

и этот юнак.... Но заткнись сердце!

Тот, кто упадет в бой за свободу           

он не умрет: его жалеют

земля и небо, зверь и природа               

и его певцы в песни воспеют.

Днем его с солнца тенит орлица

и его рану волк кротко лыжет;

над него сокол - вольная птица    

кружит над брата все ниже и ниже!

Настанет вечер – месяц засветит ,

Звезды обсыпят куполь небесний

Зашумят клони, повеет ветер -

Поет Балкан снова гайдуцкую песню

И  самодивы в белых одеждах,

дивные песни юнаку поют

тихо ступая в траве зеленной

у изголовья присядут с болью

Первая рану превяжет бильей  

втора - лоб прыснет с водой студеной,

третья в уста поцелует быстро,

и смотрит на нее он – мила, засменая 

„Скажи, сестрица, где Караджа-та?

Где верная моя дружина?

Скажи ты мне и возми душу

я хочу сестра, здесь погибнуть!”

И обнимаясь взмахнут руками

и с песней к небу они взлетают

летят и поют вплот до рассвета

и везде ищут духа Караджи...

Светлеет утро! А на Балканы

юнак лежит, кровь истекает,

волк еще лижет лютую рану,

а солнце с неба – жарит и жарит!

Превод: Д. Ганев

ХАДЖИ ДИМИТЪР                                     

Жив е той, жив е! Там на Балкана,           

потънал в кърви лежи и пъшка                  

юнак с дълбока на гърди рана,                 

юнак във младост и в сила мъжка.           

На една страна захвърлил пушка,            

на друга сабля на две строшена;             

очи темнеят, глава се люшка,                   

уста проклинат цяла вселена!                  

Лежи юнакът, а на небето                         

слънцето спряно сърдито пече;               

жътварка пее нейде в полето,                   

и кръвта още по–силно тече!                    

Жътва е сега... Пейте, робини,                 

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,        

в таз робска земя! Ще да загине              

и тоя юнак... Но млъкни, сърце!                

Тоз, който падне в бой за свобода,         

той не умира: него жалеят                         

земя и небе, звяр и природа                     

и певци песни за него пеят...                     

Денем му сянка пази орлица,                    

и вълк му кротко раната ближи;                

над него сокол, юнашка птица,                 

и тя се за брат, за юнак грижи!                 

 Т

Настане вечер – месец изгрее,                 

звезди обсипят сводът небесен;             

гора зашуми, вятър повее, –                      

Балканът пее хайдушка песен!                 

И самодиви в бяла премена,                    

чудни, прекрасни, песен поемнат, –         

тихо нагазят трева зелена                         

и при юнакът дойдат, та седнат.              

Една му с билки раната върже,                

друга го пръсне с вода студена,               

третя го в уста целуне бърже, –                

и той я гледа – мила, зесмена!                 

"Кажи ми, сестро де – Караджата?                       

Де е и мойта вярна дружина?                    

Кажи ми, пък ми вземи душата, –             

аз искам, сестро, тук да загина!"              

И плеснат с ръце, па се прегърнат,         

и с песни хвръкнат те в небесата, –        

летят и пеят, дорде осъмнат,                   

и търсят духът на Караджата...                 

Но съмна вече! И на Балкана                   

юнакът лежи, кръвта му тече, –                

вълкът му ближе лютата рана,                  

и слънцето пак  – пече ли, пече!              

Христо Ботев