Жигосаният с лилии тих вир – Сенилга
Тук никой не ни чака, не скърби,
жигосаният с лилии тих вир
в немилост e изпаднал пред небето,
не отразявайки дори и трепет
от пламъка на залеза ахатов,
внезапно скрил в дълбочината,
старинно тайнство на огледала,
където все сме заедно, в мъгла –
така безгрижни, като струи речни,
и сякаш ни е осенила вечност
в блаженството, кръжащо над брега…
Като върба се свеждам над ръба,
и с клонките на паметта терзая
плът жива – любовта, и пак се кая
за вечната ми с тебе самота…
Единствен мой… неземен мой, звезда,
тъй любовта ти беше изобилна,
без нея себе си забравих, мили,
но не и теб – ти тук си, с мен… съдба…
Ти тук си – ще отгранича пространство
и мостове ще вдигна в светове,
в които яростното постоянство
мечтите е изпълнило и две
ръце с топлик живително орисват
сърцето вледенено – изведнъж…
и ледникът на вирове топи се,
и пали свещи езерни камъш.
Клеймённый лилиями пруд
Нас здесь не помнят и не ждут –
клеймённый лилиями пруд
опально пал пред небесами,
не отражая даже пламя
агатовых лучей заката,
внезапно глубоко запрятав
зеркал старинных волшебство,
в которых мы всегда вдвоем
так безоглядны и беспечны,
как будто выпала нам вечность
в круженье счастья над прудом…
Клонюсь, как ива над водой,
ветвями памяти впиваясь
в живую плоть любви, и каюсь
за одиночество с тобой…
Единственный мой… неземной,
любви твоей так много было,
что без неё себя забыла,
но не тебя – ты здесь… со мной…
Ты здесь. Я откружу пространство
и возведу мосты в миры,
в которых ярость постоянства
мои исполнила мечты
и рук твоих теплом стекает
на ледники моей души,
и ледники прудами тают,
и ставят свечи камыши.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
