Коледна приказка
Александър Куприн
Превод от руски език: Георги Карадобрев
В затънтения гъсталак на старата мрачна гора, току над сивите, обрасли с мъх буци на блатото, се издигаше бор. Слънцето почти никога не поглеждаше към това влажно място. Още от малко коренче, лишен от живителна топлина и светлина, винаги обгърнат от отровните блатни изпарения, борът израсна уродлив - с изкривен, чепат ствол и пожълтели, съхнещи клонки. Денем долу, върху кривите му коренища, се приплъзваха кафяви гущери, а нощем безшумно прелитаха сови под неговата рехава стряха. Често в зимните нощи, когато дърветата, покрити с плътна пелена от сняг, пращяха от жестокия студ, той чуваше гладния вой на вълците и виждаше искрящите им очи. Когато вятърът стенеше и ридаеше по вършините на стария мрачен лес, в унилото скрибуцане на бора се чуваше ропота на набранато с годините недоволство: „Колко е скучно, колко е страшно да се живее!“
В същата тази гора, съвсем в края, близо до оживения път край прохладния ромонлив поток, хубавееше стройна зелена елхичка. Волно и весело растеше тя, ту милвана от горещите целувки на лятното слънце, ту блестяща с всички елмази на своята снежна премяна в лунните зимни нощи. От сутрин до здрач, върху нейните ароматни смолисти клонки звънко чуруликаше пернатото птиче царство, а нощем то дремеше чак до изгрев слънце. Пътят край елхата никога не пустееше. По него постоянно пъплеха дълги кервани, крачеха пешеходци, а по-рядко прехвърчаха образцови екипажи. От ничий поглед не убягваше красотата на елхичката. Всеки с удоволствие ѝ се любуваше и казваше: „Какво прекрасно дръвче“, а елхичката, потръпваща от изобилния живот и ласки, му пригласяше с шепот: „О, колко прекрасен е животът! Колко добри са хората!“
............................................................
II
Светло, горещо пладне. С уморени старчески стъпки пъпли богомолец по нагретия прашен път. Разнебитеното му тяло проси отдих, изпепелените от слънцето очи търсят сянка, напуканите му устни жадуват вода. Съзрял приятната сянка на елхичката, той ускорява ход. Още минута само и богомолецът вече е до ручея, загребва студена водица с брезова кратунка. Старецът пие дълго и ненаситно, без да отделя устни от кратунката, а после се унася в сладка дрямка, изтегнат върху меката, сочна трева. И додето сънят го оборва, той усеща смолистия аромат от сенчестите клонки на елхата, дочува нейде над себе си чезнещото в далечината чуроликане на птичките, и устните му умилително зашепват: „С цялата си премъдрост сътворил…“ А елхичката нежно разпънала върху му своя прохладен шатър, също като грижовна майка, надвесена над своята рожба, го приспива с тихо шумолене…
Ухаеща, топла пролетна нощ. Гората сякаш е омагьосана, замряла, обляна цялата от сребърната светлина на сияйното небе. Страстна и тържествуваща ехти и се разнася песента на славей. И звуци, и ухание, и сенките на всичко се сливат в една обща хармония на пролетната любов. Под стройната елха един до друг са се сгушили двама влюбени. Омаяни от красотата на чудната нощ, те се боят да не погубят нейното очарование било с думи, или с целувка. Техните мисли, чувства и всеки удар на препълнените им от щастие сърца се сливат в съзвучие с пролетната хармония. Младата, стройна елха слуша и разбира тази вечно млада, вечно прелестна хармония и задъхана от щастие, шепти: „О, колко прекрасен е животът! Колко добри са хората!“
............................................................
Не! Недъгавият, изкривен бор не видя нищо подобно в своя влажен ъгъл. Рядко, твърде рядко се случваше човек да се отбие насам, и ако да минаваше, то беше все такъв - с лоши мисли и недобро лице. Понякога в черните непрогледни нощи, по време на проливните дъждове, прихождаха бракониери, и на бора му се струваше, че със своите предпазливи, грабливи движения и поведение, те са родни братя на хищните вълци. Понякога през гъсталака път си проправяше някой бродяга. Злодеяние и страхът от преследване го пращаха да търси убежище по тези мрачни места.
III
Веднъж, в едно хладно есенно утро, през сивата пелена на гъстата мъгла, до бора достигнаха непознати за него живи, весели звуци: тропот и цвилене на коне, звънък, задъхан лай на кучета, възбудени викове, резките тонове на рог. Шумът се усилваше и борът застина в тревожно очакване. Изведнъж от горския гъсталак изскочи елен, великолепно животно с дълги, стройни крака, треперещ от уплаха и от бясната гонитба. На стотина крачки след него се появиха гончетата, капнали от тичане, с изплезени червени езици. Благородното животно спря за секунда сред коренищата на бора. В този миг, прорязвайки плътната завеса на мъглата, срещу него блесна червеникав пламък. Гората потрепера от тътнежа на изстрела и еленът направи два-три скока, а после обзет от конвулсии, се строполи по хълбок. Цялото му тяло потръпваше. Големите му черни очи, изпълнени със сълзи, изразяваха такова страдание, молба и упрек, че надигнатата над жертвата ръка на ловеца се поколеба преди удара. Късно вечерта, следвайки миризмата на кървавите дири, до бора дотича глутница измършавели вълци. Те не откриха нищо и завиха, изопнали нагоре глави. Когато вятърът застена и зарида из короните на старата мрачна гора, в унилото скрибуцане на бора можеше да се чуе ропота на набраното с годините недоволство:
- Колко е скучно, колко е страшно да се живее!
IV
Така си минаваха годините. Постарому борът и елхичката повтаряха своите песни, постарому борът, свеждайки се все по-надолу към отровното блато, виждаше само мрачния живот на непроницаемия горски гъсталак, постарому елхичката се радваше на слънцето, топлината, въздуха и простора.
В един светъл зимен ден в окрайнината на гората се появиха двама души в полушубки и с брадви в ръце.
- Ето едно отлично дръвче! – каза единият.
Другият, без да пророни нито дума, захвърли полушубката си на земята. Блесна острието на секирата... Елхичката цяла се разтресе от силния удар, и от клонките и леко се посипа снежен прах. Тя изгуби съзнание.
Вечерта се събуди в красива зала с високи двуредови прозорци. Огромни полюлеи и безбройни канделабри струяха потоци светлина. Елхичката стоеше в средата на целия този блясък, украсена със стотици свещички, златни и сребърни панделки, бляскави камбанки, скъпи подаръци, китайски фенерчета и цяла колекция от плюшени птички, станиолови бръмбари, водни кончета, пъстри пеперудки и рибки. Около елхата, под веселите звуци на музиката, сновеше множество от пременени деца с възбудени от възторг очи, които гръмко възклицаваха и звънко се смееха…Детският празник от минута на минута ставаше все по-шумен и весел. Малчуганите се хванаха ръка за ръка на хоровод и с шумен възторг се понесоха край елхата, а тя шепнеше, цялата сияеща в светлина:
- О, колко прекрасен е животът! Колко добри са хората!..
V
В същата нощ, в която елхичката беше царицата на детския празник, в мрачния гъсталак на старата гора се случи нещо ужасно: върху разкривените вейки на уродливия бор някакъв скитник завърши своя нещастен живот. Оттогава мястото се смята за проклето от местните и хората го обикалят отдалече. Все по-надолу и по-ниско се свежда над блатото старият бор, покрит с червена ръжда от отровните изпарения. Листата му съвсем изсъхнаха и пожълтяха, стволът му стана още по-грозен.
- Колко е скучно, колко е страшно да се живее! – продължава нескончаемо да роптае той.
.................................................
А на мястото на отсечената елхичка вече се надигат млади, свежи филизи.
1895 г.
ЖИЗНЬ
Рождественская сказка
I
В глухой чаще старого мрачного леса, над серым, мшистым, кочковатым болотом, стояла сосна. Солнце почти никогда не заглядывало в это сырое место. Лишенная с детства живительного света и тепла, всегда окутанная ядовитыми болотными испарениями, она выросла уродливым деревом, с искривленным корявым стволом, с пожелтевшей, иссыхающей хвоей. Днем у ее кривых корней скользили бурые ящерицы, а ночью под ее жидкой сенью бесшумно пролетали хищные совы. Часто зимней ночью, когда деревья, занесенные сплошной пеленой снега, трещали от жестокой стужи, сосна слышала голодный вой волков и видела их яркие глаза. Когда ветер стонал и рыдал по вершинам старого мрачного леса, в унылом скрипе сосны слышалась накопленная годами жалоба: "Как скучно, как страшно жить!"
В том же лесу, на опушке, вблизи оживленной дороги у прохладного журчащего ручья, красовалась стройная зеленая елочка. Привольно и весело росла она, то ласкаемая горячими поцелуями летнего солнца, то сверкая каждым алмазом своего снежного убора в лунные зимние ночи. С утра до вечера в ее ароматных, смолистых ветвях звонко перекликалось пернатое царство, а ночью чутко дремало, дожидаясь рассвета. Дорога, возле которой стояла елочка, никогда не пустела. То и дело по ней тянулись длинные обозы, двигались пешеходы, изредка пролетали нарядные экипажи. Ни от чьих глаз не ускользала красавица елочка. Каждый с удовольствием любовался ею и говорил: "Какое прелестное деревцо", а елочка вместе с ними, трепеща от избытка жизни и ласки, шептала: "О, как прекрасна жизнь! Как хороши люди!"
............................................................
II
Светлый, жаркий полдень. По пыльной раскаленной дороге бредет усталыми старческими шагами богомолец. Его разбитое тело просит отдыха, обожженные солнцем глаза ищут тени, запекшиеся губы жаждут воды. Завидев приветливую тень елочки, он ускоряет шаги. Еще минута - и берестяной ковшик богомольца уже зачерпывает студеную воду ручья. Старик долго и жадно пьет, не отрываясь от ковшика, и потом сладкая дремота на мягкой и сочной траве охватывает его обессилевшее тело. Чувствует он, засыпая, смолистый аромат тенистых еловых ветвей, слышит над собою точно уходящий вдаль птичий щебет, и губы его умиленно шепчут: "Вся премудростию сотворил..." А елочка, ласково простирая над спящим свой прохладный шатер, точно заботливая мать, склонившаяся над любимым ребенком, баюкает старика тихим шелестом... Благоуханная, теплая весенняя ночь. Точно заколдованный, замер лес, весь облитый, весь посеребренный сияющим небом. Страстная, торжествующая, гремит и рассыпается над лесом соловьиная песнь. И звуки, и аромат, и сиянье, и тени o все слилось в одну общую гармонию весенней любви. Под стройной елочкой прижались друг к другу двое влюбленных. Охваченные красотой этой чудной ночи, они боятся нарушить словом или даже поцелуем ее очарованье. Их мысли, их чувства, каждое биение их переполненных сердец сливается в одном аккорде с весенней гармонией. Молодая стройная елочка слышит и понимает эту вечно юную, вечно прекрасную гармонию и, задыхаясь от счастья, шепчет: "О, как прекрасна жизнь! Как хороши люди!"
.............................. ..............................
Нет! Уродливая, искривленная сосна ничего подобного не видела в своем сыром углу. Редко, очень редко заглядывал туда человек, а если и заглядывал, то с нехорошими мыслями и недобрым лицом. Приходили иногда в черные ненастные ночи, во время проливного дождя, мужики-лесокрады, и сосне казалось, что они своими трусливыми, воровскими движениями и ухватками - родные братья хищным волкам. Иногда пробирался сквозь чащу бродяга. Преступление и боязнь погони заставляли его искать убежища в этом мрачном месте.
III
Однажды, в холодное осеннее утро, через серую пелену тяжелого тумана донеслись до сосны незнакомые ей до сих пор оживленные, веселые звуки: топот и ржанье коней, звонкий, задыхающийся лай собак, возбужденные крики, резкие ноты рожков. Звуки приближались, и сосна вся обратилась в тревожное ожидание. Вдруг из лесной чащи выскочил олень, прекрасное животное на длинных, стройных ногах, дрожащее от испуга и бешеной скачки; следом за ним, в сотне шагов, виднелись собаки, зарьявшие от бега, с красными высунутыми языками. Благородное животное на секунду остановилось у корней сосны. В то же мгновение навстречу ему, прорезав плотную завесу тумана, сверкнул красный огонь. Лес встрепенулся от раската выстрела, и олень, сделав несколько судорожных скачков, повалился на бок. Он дрожал всем телом. В его черных больших глазах, полных слез, выражалось столько страданий, мольбы и упрека, что рука охотника, занесенная над его жертвой, дрогнула пред ударом. Поздно вечером по запаху кровавых следов сбежалась к сосне стая отощавших волков. Они не нашли ничего и завыли, подняв свои головы кверху. Когда же ветер застонал и зарыдал по верхушкам старого мрачного бора, в унылом скрипе сосны послышалась накопленная годами жалоба:
- Как скучно, как страшно жить!
IV
Так шли года. По-прежнему сосна и елочка повторяли свою песню, по-прежнему сосна, склоняясь все ниже и ниже к ядовитому болоту, видела только мрачную жизнь непросветной лесной чащи, по-прежнему елочка радовалась солнцу, теплу, воздуху и простору.
В один сверкающий зимний день на опушку леса пришло два человека в полушубках с топорами в руках.
- Вот славное деревцо! - сказал один из них.
Другой, не говоря ни слова, сбросил с себя полушубок. Блеснул топор... Елочка вся затряслась от сильного удара, и с ветвей ее плавно посыпались хлопья снега. Елочка лишилась сознания.
Вечером она очнулась в роскошном двухсветном зале. Гигантские люстры и бесчисленные канделябры бросали от себя потоки света. Елочка стояла посредине всего этого блеска, украшенная сотнями свечей, золотыми и серебряными лентами, сверкающими погремушками, дорогими подарками, китайскими фонариками и целой коллекцией плюшевых птиц, жуков из фольги, стрекоз, пестрых бабочек и рыбок. Вокруг елки сновала, под веселые звуки музыки, тысячная толпа разряженных детей, с разгоревшимися от восторга глазками, со звонким хохотом и громкими восклицаниями... Детский праздник с каждой минутой становился шумнее и веселее. Дети составили хоровод и с шумным восторгом танцевали вокруг елочки, и она шептала, сияя огнями:
- О, как прекрасна жизнь! Как хороши люди!..
V
В ту же ночь, когда елочка была царицей детского праздника, в мрачной чаще старого леса произошло ужасное дело: на корявых сучьях уродливой сосны покончил свою печальную жизнь какой-то бесприютный скиталец.
С тех пор это место зовется в народе проклятым и люди далеко обходят его. Все ниже и ниже склоняется над болотом, покрываясь красной ржавчиной от его испарений, старая сосна; ее листва совсем высохла и пожелтела, ствол стал еще уродливее.
- Как скучно, как страшно жить! - неумолчно ропщет она...
..........................................................
А на месте срубленной елочки вырастают уже молодые, свежие побеги.
1895
© Георги Карадобрев Всички права запазени
Куприн ми е един от любимите руски прозаици, и с удоволствие превеждам негови творби.