I went to the pet shop looking for a puppy, but the only pet they had in stock was an old thoughtupine. It was a fairly shabby kind of pet shop. There were food pellets all over the floor, and the doors of the cages were hanging open.

‘Do you have any puppies?’ I asked the owner, who was standing by an empty fish tank with his flies undone.

‘No, I’ve only got that thoughtupine,’ he said.

‘What happened to all the other pets?’

‘They weren’t selling, so I let them out. I tried to let the thoughtupine out too, but it couldn’t make its mind up.’

‘What kind of pet is a thoughtupine?’ I asked, looking at the creature in its cage. It was covered in dust, and looking very thoughtful.

‘It’s a bit like a porcupine, but it thinks a lot. You can have it at a discount price, then I can close this place down.’

I carried the thoughtupine home in a bag, and put it on the table. It was the size of a loaf of bread, and covered in brownish quills.

I looked at it, and it looked at me. It had a worried, furrowed expression.

‘What kind of food do thoughtupines eat?’ I’d forgotten to ask the pet shop man. I laid a selection out on the table: a lettuce leaf, a piece of cheese, a banana, a packet of peanuts and some hard-boiled eggs. The thoughtupine thought about that for a while. It took a step forward, and sniffed at each in turn. It clearly couldn’t decide.

‘I’ll go out of the room, so you don’t feel pressured,’ I said, closing the door behind me. I came back in half an hour, and the thoughtupine hadn’t moved. I noticed a tiny nibble had been taken out of each of the foods on the table. The thoughtupine was frowning intently at the hard-boiled eggs.

‘Just have them,’ I suggested, taking away all the other choices. The thoughtupine pondered long and hard. It took another twenty minutes. Finally, however, it ate one of the eggs. I put it to bed in a cardboard box and turned in for the night.

The next day, I opened the kitchen door so it could roam around the garden. I had a nice lawn with a fence around it, so I knew it would be safe. The thoughtupine couldn’t make its mind up, however. It spent most of the morning standing in the doorway with only its snout exposed to the sunlight. ‘Do you want to go in or go out?’ I demanded. ‘Try the lawn, it’s lovely out there.’ But the thoughtupine just stared straight ahead. It appeared to be chewing the inside of its cheek. Occasionally a vein pulsed in its furry forehead.

By the afternoon, I was thoroughly frustrated. The thoughtupine didn’t do anything. I had to carry it from room to room because it couldn’t decide which one it preferred. The simplest choices confounded it. It even had to weigh up the pros and cons of urination.

I returned it to its box in the kitchen, and went back to the pet shop.

The pet shop man had boarded up the windows, and was busy renovating. He’d taken all the cages out, and was turning the place into an upmarket café boutique.

‘What’s the point of a thoughtupine?’ I asked. ‘Why won’t it do anything?’

‘It explains all about that in the leaflet,’ he said. His flies were still undone.

‘Leaflet? You didn’t give me a leaflet.’

‘Oh. I suppose the hamsters ripped them up. You can’t bring it back here, you know. No refunds. This isn’t a pet shop anymore.’

‘Just tell me what it said in the leaflet.’

‘Well, a thoughtupine does all your thinking for you. You know how trees absorb carbon dioxide, and turn it into oxygen? A thoughtupine absorbs your thoughts, and uses them for its own devices. And you know how trees grow leaves, and branches, and twiggy protuberances, and wrinkled bark? Well, a thoughtupine grows bristles. That’s why it’s covered in all those little quills.’

‘And what does it eat?’

‘It eats your thoughts,’ said the man, looking at me as if I was very slow. ‘All the useless ones, that you don’t need. The ones that keep you up at night. The ones that go round and round in circles. Very useful creatures, thoughtupines. I don’t really know why they’re not more popular. But everyone wants chinchillas and shit these days.’

I returned home as quickly as I could. I was happy and excited. The pet shop man’s words had made a deep impression, and I saw the thoughtupine in a whole new light. It just so happened I had lots of thoughts, useless thoughts that I didn’t need, thoughts that kept me up at night, thoughts that went round and round in circles and prevented me – so I imagined – from fulfilling my true potential as a human being. The thoughtupine was just the pet for me, better than a puppy. I took it out of its cardboard box and carried it to my bedroom.

‘You’ll sleep here now,’ I said, constructing it a comfortable nest in the drawer of my bedside table. ‘You can feast on my useless thoughts all night long. Gorge yourself on them.’

The thoughtupine just looked at me with a troubled expression.

And so every night, I’d fall asleep with the thoughtupine beside me. It always took it a long time to decide whether to go to sleep or not, but when it did, I’d lie in the dark and listen to its rasping breath. It comforted me, to know it was there. And from the depths of my worried brain, I’d dredge up the thoughts that had plagued me that day, and project them into the blackness of the room. Financial troubles, job dissatisfaction, perennial loneliness, the lack of a career, the lack of direction, the creeping of age, the fear of wasting my life through indecision, and all the other little worries that linked the big ones into a fine web, so intricately woven together I couldn’t see the daylight through the mesh: all of this was night-time fodder for my lovely thoughtupine.

I imagined I woke up a little lighter each morning.

But the thoughtupine started growing.

One day, after a night like any other, I noticed it was definitely bigger. Its sides were uncomfortably bulging over the sides of the drawer.

A week or so after, it filled the drawer completely. I was forced to find it alternative sleeping arrangements in a nest of blankets on the floor.

Soon it was no longer the size of a loaf of bread. It was the size of a small coffee table. I had trouble hefting it upstairs at night, and the quills stuck into my chest when I tried to lift it.

Before long it was the size of my sofa. I know because that’s where it often sat, grinding its blunt yellow teeth through the long afternoons. I couldn’t get it up to my bedroom at night, so it slept in the living room. If I left my bedroom door open I could still hear its rasping breath, and I assumed it could still eat my thoughts. Its growth-rate certainly supported that theory.

Its breath grew raspier. Its quills grew longer. Its face got bloatier and broodier. Things started to get caught between its spines: clots of matted dust and hair, unidentifiable scraps. Its body got stuck half-in half-out of doorways, sometimes blocking access to a room for days on end.

When at last it had grown so large it filled up most of the living room, and the sound of its anxious sighs and grinding teeth prevented me from sleeping at night, I went back to visit the pet shop. The café boutique was in full swing, and where had once stood empty cages now sat fashionable-looking women, sipping frappuccinos and trying on jewellery. The pet shop man was wearing a suit. His flies were still undone.

‘How’s business?’ I asked.

‘Not so bad. Though I’m thinking of closing this place down and reopening as a hairdressing salon.’

‘About that thoughtupine you sold me…’

‘Oh, I was trying to get rid of it for years. I was grateful you took it off me. Now I can branch out a bit, you see.’

‘Is it meant to keep getting bigger? I can’t seem to make it stop.’

‘That’s easy. Just put it on a diet, like you would with any other pet. You just need to stop thinking so much. It’s not good for you, you know. Don’t worry, soon you’ll run out of useless thoughts, and both of you will be a lot better off. Here, have a coffee on the house.’

‘Thanks…’

‘You’re very welcome. I owe you a debt of gratitude.’ He had already started ushering out the ladies, stacking the chairs up on the tables, and outside the window I could see workmen unloading barbers’ chairs and mirrors from a van.

After that coffee, I went back home. The thoughtupine’s face was squashed up against the window, gazing at the outside world with deep perplexity.

Since then, following the pet shop man’s advice, I have made a concerted effort to stop thinking so many useless thoughts.

All I can think about now is the thoughtupine.

Image by Joseph Hughes

МИСЛЕЖКАТА

Автор:Ник Хънт

Интернет страница на автора: http://nickhuntscrutiny.com/

Отидох до магазина за домашни любимци с идеята да си взема кученце, но единственото животно, което беше останало се оказа една мислежка. Магазинът изглеждаше доста опърпан. Имаше разпилени гранули храна по пода и вратите на клетките висяха отворени.

„ Имате ли кученца? „ – попитах собственика, който стоеше до един празен аквариум. Ципът на панталона му беше смъкнат.

„ Не, имам само тази мислежка” – отвърна той.

„ Какво е станало с останалите животни?”

„ Не се продаваха и ги пуснах навън. Опитах се и мислежката да пусна, но тя не можа да реши какво и се прави.”

„ Кaкво животно е мислежката?-попитах гледайки създанието в клетката. Беше покрито с прахоляк и изглеждаше много замислено.

„ Ами прилича на таралеж, но много мисли. Ще ти я дам с намаление, че да затворя най-после това място”

Занесох мислежката вкъщи в една чанта и я сложих на масата. Беше голяма колкото хляб и покрита с кафеникави бодлички.

Погледнах я и тя ме погледна. Имаше притеснено и набръчкано изражение. Бях забравил да попитам в магазина какво ядат мислежките. Подредих на масата различни неща : листо от маруля, парче кашкавал, банан, пакетче фъстъци и твърдо сварени яйца.

Мислежката се зачуди за минута. Пристъпи напред и помириса всичко подред. Беше ясно, че не можеше да реши какво и се яде.

„ Ще изляза от стаята да не те притеснявам” казах затваряйки вратата след себе си. Върнах се след половин час. Мислежката не беше помръднала. Забелязах, че от всички храни на масата липсваха малки хапки. Мислежката стремително се чумереше на варените яйца. „ Просто си хапни” предложих аз докато премествах останалите храни от масата. Тя размишлява дълго и усилено. Отне и още двайсет минути. Все пак накрая изяде едно от яйцата. Сложих я да спи в един кашон и си легнах.

На следващият ден и отворих вратата на кухнята, за да може да си блуждае из двора. Имах хубава ливада с ограда около нея, така че мислежката беше защитена. Но тя не можеше да вземе решение. Прекара почти цяла сутрин на прага, само с муцунката навън. „ Вън или вътре? „ настоях аз. „ Опитай ливадата, много е хубаво на двора”

Мислежката само се взираше пред себе си. Изглеждаше като че ли си дъвче вътрешната страна на бузата. От време на време по някоя вена пулсираше по вълнестата и глава.

До следобяда аз вече бях тотално разочарован. Мислежката не правеше нищо. Наложи се да я нося от стая в стая, защото не можеше да реши коя предпочита. И най-малките решения я объркваха. Дори се наложи да обмисля предимствата и недостатъците на уринирането.

Върнах я обратно в кашона и в кухнята и отидох пак до магазина за домашни любимци.

Собственикът беше заковал прозорците и усилено правеше ремонт. Беше изкарал всички клетки навън и превръщаше мястото в кафе-бутик.

„ Какъв и е смисълът на съществуване на тази мислежка? „ попитах аз, „ Защо не иска нищо да прави?”

„ Всичко е обяснено в брошурката” каза той. Ципът на панталона му все още беше смъкнат.

„ Брошура? Не сте ми давали никаква брошура”

„ О, мисля, че хамстерите ги раздраха. Да знаеш, че не можеш да я върнеш пак тук. Не връщаме парите, а и това вече не е магазин за домашни любимци. „

„ Само ми кажи какво пише в листовката”

„ Ами мислежката мисли за всичко вместо теб. Нали знаеш как дърветата абсорбират въглероден двуокис и го превръщат в кислород? Мислежката попива мислите ти и ги използва за собствените си нужди. И нали знаеш как по дърветата растат клони, листа, клечки и набръчкана кора? Е, на мислежката и расте четина, за това е покрита с тези малки бодилчета. „

„ И какво яде?”

„ Яде ти мислите!”, каза мъжът гледайки ме като че ли съм прекалено бавен в разбирането на нещата. „ Всички ненужни мисли, които така и така не ти трябват. Тези, които те държат буден през нощта и се въртят в омагьосан кръг в главата ти. Много полезни същества са мислежките. Не знам защо не се търсят повече, всички искат чинчили и други такива в наши дни.”

Върнах се вкъщи по най-бързия начин. Бях щастлив и въодушевен. Думите на мъжа ми направиха огромно впечатление и аз видях мислежката в напълно нова светлина.

Така се случи, че имах много мисли, безполезни мисли, които не ми бяха нужни и не ми даваха да спя през нощта; мисли, които се въртяха в омагьосан кръг и ме спираха – или поне така си мислех – да постигна максималният си потенциал като човешко същество. Мислежката беше точният домашен любимец за мен, по-добър от кученце. Извадих я от кашона и я занесох в спалнята. „ От сега ще спиш тук” казах докато и правех удобно местенце в чекмеджето на нощното ми шкафче. „ Можеш цяла нощ да се угощаваш с ненужните ми мисли. Натъпкай се с тях”. Мислежката само ме погледна тревожно. 

И така, всяка нощ аз заспивах с мислежката до мен. Винаги и отнемаше много време да реши дали да заспи или не, но когато най-после заспеше аз лежах в тъмното и слушах острото и дишане. Действаше ми успокоително да знам, че беше до мен. От дълбините на разтревожения си мозък измъквах мислите, които ме бяха разкъсвали през този ден и ги излъчвах в тъмнината на стаята. Финансови проблеми, неудовлетвореност от работата, постоянна самотност, липсата на кариера, липсата на посока, напредването на възрастта, страха, че си пилея живота в нерешителност и всички други малки притеснения, които свързват по-големите във финна мрежа толкова интригуващо преплетена, че дори дневната светлина не може да проникне през нея. Всичко това беше нощният пир на моята мислежка.

Представях си, че се събуждах малко по-лек всяка сутрин.

Но мислежката започна да расте.

Един ден, след нощ като всяка друга забелязах, че определено беше наедряла. Страните и висяха некомфортно от чекмеджето. След седмица вече беше изпълнила цялото чекмедже. Бях принуден да и спретна ново място за спане. Направих и легло от одеала на пода.

Много скоро тя вече не беше голяма колкото един хляб, а по-скоро колкото холна масичка. Беше ми трудно да я нося в спалнята вечер и бодлите и се забиваха в гърдите ми като я гушнех.

Не след дълго мислежката стана с размерите на дивана ми. Знам го, защото точно там седеше през дългите следобеди стържейки изтъпените си жълти зъби. Вече не можех да я нося до спалнята за това спеше във всекидневната.

Ако оставех вратата на спалнята отворена пак чувах острото и дишане и предполагах, че все още можеше да яде мислите ми. Скоростта на растежа и със сигурност потвърждаваше тази теория.

Дишането и се обостри още повече, иглите и станаха по-дълги. Лицето и все повече се поддуваше. Разни неща започнаха да се задръстват по бодилите и – вълма прах и косми, неопределени боклуци. Тялото и се запречваше на вратите и понякога спираше достъпа до стаите по цели дни.

Когато порастна толкова, че запълваше цялата всекидневна и звука от нервните въздишки и остренето на зъбите ми пречеха да заспя, отидох отново при човека в магазина. Кафето –бутик работеше на пълни обороти и там, където някога бяха клетките, седяха модерно облечени жени, посръбваха фрапучино и пробваха бижута. Собственикът на магазина за домашни любимци беше облечен с костюм. Ципът на панталона му пак беше смъкнат.

„ Как върви?” попитах аз.

„ Не е зле, но си мисля да затворя това място и да направя фризьорски салон”

„ Тая мислежка дето ми я продаде...”

„ О, опитвах се да се отърва от нея с години. Много бях доволен, че я взе. Сега мога спокойно да се развивам в различни браншове”

„ Така ли трябва да расте постоянно? Нещо не мога да я спра.”

„ Това е лесно. Просто я сложи на диета както би направил с всеки друг домашен любимец. Хубаво е да спреш да мислиш толкова, ще ти се отрази зле. Не се притеснявай, скоро ще ти свършат ненужните мисли и и двамата ще се почувствате по-добре. Ето, пийни едно кафе, заведението черпи”

„ Благодаря...”

„ Няма защо, дължа ти услуга”. Той вече беше започнал да насочва клиентите си към вратата, да вдига столовете по масите, а през прозореца се виждаха работници да свалят огледала и фризьорски столове от един камион.

Изпих си кафето и се прибрах вкъщи. Лицето на мислежката беше притиснато на прозореца и тя гледаше външния свят с изражение на дълбока обърканост.

От тогава, следвайки съвета на собственика на магазина, аз положих железни усилия да нямам толкова ненужни мисли.

Всичко, за което мога да мисля сега е мислежката.

Превод: Венета Вучкова  имейл: pipilota_72@abv.bg; tel: 0882476084

Допълнителна информация за автора: Ник Хънт е журналист на свободна практика и писател на художествена проза, живее и работи във Великобритания.

Като журналист се интересувам от промените в климата, изчезващи езици, био-културно разнообразие, политика и пътувания.

Статиите ми са публикувани в издания като The Economist, The Guardian Travel, New Internationalist, Resurgence, Search, Geographical, World Conservation и други.

Художествената ми проза засяга чудовища, мечки, пирати, секс и наркотици. Някои от моите разкази са публикувани в Succour, Stop Drop and Roll  и 1во и 2ро издание на Dark Mountain – културно и художествено движение в ерата на глобално разрушение.

В момента Ник следва стъпките на английският изследовател Патрик Лий Фърмор, който през 1934 година тъгва пеша от Холандия и стига до Истанбул. Повече за пътешествието можете да научите на : http://afterthewoodsandthewater.wordpress.com/