Мне  снится детство озорное:                   

Глубоководная река,                                   

Водили мы коней в ночное,                      

Прижавшись к гриве  рысака.                    

Потом бежали через поле                          

Тропинкой узкою домой,                           

И рожь под ветром, словно море,             

Дарила парус золотой.                               

Дом отдавал свое тепло,                            

В углу топилась чудо – печка.                   

Ах, детство, ты зачем ушло?                      

Вздыхает старое крылечко,                        

Нас, приглашая в дом родной,                  

Такой и близкий и далекий,                      

Где двор с пушистою ветлой,                    

Как будто стали одиноки.                          

Калитка слушает шаги,                               

Они ей с детства все знакомы.                  

Так вкусно пахли пироги                           

Ванильной и медовой сдобой.                  

И мама  ласковой рукой                             

Вихор пригладит на затылке.                    

Вкус детства сладкий и хмельной             

Как молоко из теплой крынки.  

СЪНУВАМ ДЕТСТВОТО НЕМИРНО...

Сънувам  детството немирно:

Реката с тихата вода,

препускахме с коне безспирно

вкопчани в гривите в нощта.

След туй към къщи през нивята,

пътечка тясна през ръжта

и класовете разлюляни -

море златисто от янтар.

Дома е топло и уютно,                               

гори във ъгъла пещта.

Ах детство де ли се изгуби?

С въздишка стария сайвант

ни вика пак назад обратно

там дето родният ни дом

и дворът с белия хинап

унило си стоят самотни.

И стъпките ни пак ехтят

през портичката ни прогнила. 

Ухаят пак на горски мед

в пещта пирогите ванилни

И мама с ласкава ръка

пак ни поглажда по косите

На детството вкусът е в нас –

на мляко и на топла пита.