ПЪТЕКА

Пеньо Пенев                                         

Тъжен залез кърви над гората       

като прясна отворена рана.                       

С тъжен ромон звъни на житата   

светозарната сребърна пяна.         

Уморения ден догорява,                

плаче вятърът - сбогом навеки!    

Свечерява сега, свечерява             

над смълчаните бели пътеки.        

Всеки своя пътека си има,             

всяка бърза и търси човека...         

И аз имах пътека любима,             

и аз някога имах пътека!                

Още крачка - и ето го края! -         

Извървяна е тя, извървяна...          

Какво с мене ще стане, не зная,    

но едва ли пак пътник ще стана!  

Много мили неща аз разлюбих,    

дори погледа кротък на мама.       

Имах всичко... и всичко загубих -            

няма щастие, щастие няма!            

Сам да бъдеш - така по-добре е,    

нищо в нашите дни не е вечно!    

И най-милото ще отмилее,                        

и най-близкото става далечно.      

Всяка клетва е само измама,          

всяка нежност крий удари груби. -

Нека никога нищичко няма,         

за да няма какво да се губи!          

Всеки огън гори - догорява,          

никой извор во век не извира.      

Туй, което цъфти - прецъфтява,    

туй, което се ражда - умира.          

Всеки друм става тесен за двама,

всяка радост е бременна с мъка.   

Нека никога срещи да няма,          

за да няма след тях и разлъка!       

... Догорелия ден над гората          

нека само кърви като рана...          

Нека тъжно звъни на житата         

светозарната сребърна пяна...  

ДОРОГА

Пеньо Пенев

Свет угрюмый над лесом кровит

Как живая открытая рана.

Грустный шелест по полю звонит –  

Серебряная житная пена.

День, усталый  горит, догорает

Плачет ветер – прощай ты навеки!

Вечереет и тьма наступает

Над умолкшими тропами белыми

Есть у каждого - тропка своя,

Все спешат вдаль ища человека ...

У меня тоже тропка была,

Свою тропочку имел я когда-то

Еще шаг – перерыв и конец! –

Это пройденной путь, я усталый...

Что со мной будет, не знаю я сам,

Но я путником больше не стану!

Я разлюбил столь милых вещей,

Нет у матери нежного взгляда.

У меня было все и... я все потерял

Счастья нет, все ушло и пропало!

Одиноким быть – кажется лучше,

В нашем времени ничто не вечно!

Самое милое, милым не будет

Самое близкое станет далеким.

Каждая клятва - только обман,

Нежность каждая таит удары. -

пусть не будет ничто никогда,

Проигравшими чтобы не станем!

Каждое пламя горит - догорает,

В мире нет родникА непросохшего

Так и все, что цветет - отцветает,

Все рожденное – гибнет и сохнет.

Каждый путь станет узким, для двух

Радость всякая - беременна с мукой.

Пусть не будут встречи отнюдь,

Чтоб за ними не будут разлуки!

... Догоревшего дня зарево

Пусть кровить как открытая рана ...

Пусть звонит в полумраке зерно –

Серебряная светлая пена ...

Превод: Д.Г.