Платноходка

След като бяха изпълнени и трите им желания, дърварят и жена му се
почувстваха много нещастни. Дългата близо един метър и половина кървавица
лежеше между тях върху утъпканата пръст на пода на колибата. Дърварят, слисан,
си разтъркваше носа. Все още усещаше тежестта на колбаса, който висеше и се
люлееше на носа му. Жена му трепереше от яд. Тя започна да плаче. Можеха да
получат всичко – богатство, младост, здраве – а доброто здраве е най-важно –
вместо тази свинска кървавица.
Невидимата фея беше седнала върху дървената ракла за хляб и ги
наблюдаваше. Имала беше желание да ги направи щастливи. Не трябваше да им се
доверява. Вместо да им доставят радост, желанията им им причиниха скръб, която
щеше да ги измъчва чак до смъртта им. Тя ги съжали, постави синята си ръка
върху челата им и премахна спомена за приключението им. Остави им кървавицата.
Съпрузите престанаха да се проклинат, прибраха месото от пода и седнаха на
масата, благодарейки на Господ.
Феята си прибра трите желания, но прецени, че са остарели и ги захвърли
в копривите сред някакви срутени скали. Тя обичаше само новите неща. На колана
й висяха още много желания, които никога не бяха изпълнявани. Цели дванайсет
дузини дузини. Повече отколкото би могла да изпълни за векове напред. Защото те
действат само при хора простодушни и чистосърдечни.

Епохите минаваха. Човечеството стана разумно и започна да се занимава с
наука. Феите изчезнаха в момента, в който хората престанаха да вярват в тях.
Скоро малките деца започнаха да се подиграват на Дядо Коледа. Купуваха
играчките си в Универсалните магазини. Учителите им говореха за цивилизацията.
Бащите им съдействахав това отношение, като въртяха болтове по осем часа на ден
в завода. Беше останал само един трубадур, който пееше едновременно във всички
къщи, на всички жени. Единствен той ухажваше домакините. Те го слушаха, докато
бършеха чиниите. Старите, мръсните, беззъбите, съсипаните получаваха същите
любовни клетви, каквито и девойките. Достатъчно беше само да натиснат копчето.
Това беше прогресът.
По онова време в малка горичка, накрай полето живееше един леко недъгав
младеж. Краката му бяха големи, имаше гърбица, а косите му бяха с цвят на коноп.
Беше си построил колиба от дъски и изсъхнали дървета. Едвам свързваше двата
края - правеше дребни услуги на въглищарите и селяните наоколо. Познаваше
гъбите и малките плодове, които хората, занимаващи се със земеделие, презираха.
Споделяше колибата си с птиците, полските мишки и мравките. Паяците заместваха
стъклата на прозорците му. Дребничките му съседи влизаха в дома му, когато
пожелаеха и позволяваха и той да се доближава до техните обиталища. Старият куц
глиган идваше и грухтеше пред вратата му. Сърната му показваше малките си. Той
беше еднакво гостоприемен и към смока, и към гълъба. Сини и златисти цветя
растяха върху сламения му покрив.
В началото на всеки нов сезон младежът отиваше при селския фризьор,
който го остригваше до кожа и го избръсваше. Един ден обаче, срещна в салона
двама полицаи, които го отведоха в окръжния град. Беше закъснял с три години за
военната си служба.
В казармата домакинът на склада му извади чифт обувки голям номер, които
бяха минавали от набор в набор без да бъдат използвани. Тялото му се губеше в
безцветната униформа. Панталонът му се вдигаше чак до гърдите, а кепето скриваше
челото и тила му. Старите войници, които се разпознават по кокетния начин, по
който носят униформите си и по непринуденото си държане, когато се разхождат по
двама по тротоарите, му се подиграваха без никакви задръжки, още повече, че
нямаше пари да плаща пиенето. Заради големите му ходила, те го нарекоха
Платноходка.
Ефрейторите, сержантите, адютантът напразно се опитваха да го научат да
марширува. Не че не искаше, просто нищо не разбираше. В неговата гора и по
пътя, набразден колелата, и водещ до селото, беше изминал сума километри, но
както се върви, без никакви усложнения.
Сутрин, на плаца, новобранците упражняваха „кръгом“ на малки групи под
виковете на ефрейторите. По време на почивката всички наобикаляха
Платноходката. За него нямаше отдих. Подофицерите се сменяха един друг, лицата
им се зачервяваха от прилив на кръв, крещяха му: “ Едно! Две! Едно! Две!”. Но,
когато отброяваха “две”, Платноходката беше още на едно и половина. Спъваше се и
в най-малкото камъче. Ъцете му висяха като счупени клони. Краката и ръцете, с
които си беше служил повече от двадесет години, без да се замисля за това, сега
не се подчиняваха на волята му и правеха каквото си искат.
Адютантът обикаляше гневно около него, обсипваше го с хули, после с
разни духовитости. Тълпата от хитреци, които вече знаеха да се обръщат кръгом,
раболепно избухваше в смях. Ако военният хвърлеше пръв камък срещу него, те
щяха да го убият с камъни.
Платноходката се възхищаваше на всички тези веселяци, които умееха да
маршируват заедно и замръзваха на място, когато нечий глас извикаше: “Мирно!”.
А той не можеше дори да си изправи гъбра. Питаше се защо тези интелигентни хора
му се подиграват; той просто нямаше късмета да бъде като тях. Искаше му се да
им поиска съвет, но не се осмеляваше. В гората младежът не се беше научил да
разговаря.
Една сутрин капитанът дойде на мястото, където се упражняваха, като се
криеше зад дърветата. Ядосан прекъсна разиграващия се цирк и накара войниците да
тичат десет минути с раници на гърба, с адютанта си на чело. Платноходката на
свой ред стана зрител, но не можа да се зарадва. Младежът виждаше как другарите
му се потят и задъхват. Съжали ги за усилията им.
След четири месеца той все още не умееше нито да марширува, нито да
отдава чест, нито да повтори определението за мерна линия. Загрозяваше армията.
Уволниха го по болест.
Веселяците от стаята отпразнуваха заминаването му. Името му ехтя в
столовата. Дъната на бутилките преплитаха тъмните си кръгове върху дървените
маси. Привечер Платноходката излезе през желязната врата на казармата. Шестима
приятели го придружаваха. Не искаха още да се разделят. Накараха го да мине
през стария град. В една тясна уличка спряха пред някаква богата къща, набутаха
го в коридора и нахълтаха след него. Озова се седнал на пейка в някаква
красива, добре осветена стая. Картини украсяваха розовите стени. Те
представляваха войници, които се забавляваха с момичета. А в огледалата други
войници се забавляваха с други, полуголи момичета. Нямаше навика да пие. Стори
му се, че розовите стени се въртят заедно със всички тези хора. Девойките се
смееха, танцуваха върху масите. Една от тях излезе от огледалото и седна на
коленете му. Беше пълничка, но той не усещаше теглото й. Говореше му. Приятелите му танцуваха, пееха в розовата мъгла.
Тя имаше акцента на хората от селото му.
Масите също се въртяха в такт с музиката и таванът, украсен с гирлянди,
се огъваше като житни класове при порива на вятър.
Момичето го милваше и прегръщаше. Никой, никой никога досега не е бил
толкова нежен с него. Той заплака от щастие. Хората нададоха радостни викове.
Вдигнаха го на ръце и го качиха по някаква стълба, която стигаше чак до
облаците.
Тя вървеше пред тях. Беше по риза. Розова риза на малки цветя. Сложиха го
на леглото. Леглото е люлееше като върха на голям дъб, когато се накланя да види
дали дивите гълъби са снесли яйца. Младежът затвори очи. Всичко в главата му
беше розово.
Здравото момиче изгони цялата компания. Те не искаха да тръгват. Искаха да
се забавляват. Тя ги изблъска на стълбите, като ги буташе с ханша и бедрата си.
После щракна резето. Шлепът дишаше тежко. Тя легна до него и въздъхна сякаш е
много уморена. После диханията им се сляха.
Платноходката се събуди напълно чак в колибата си, след три дни пътуване
под слънчевия пек. Неговият малък свят леко се затрудни, докато го разпознае.
Животните отново започнаха да вървят по стъпките му, когато загуби миризмата на
града и някои безполезни резки жестове.
От пътуването си по света, пазеше смътен спомен. Забрави бързо
подигравките, защото не го бяха наранили особено. С удоволствие си спомняше
смеха на момчетата и грубите им думи. Всичко това не беше продължило чак
толкова дълго. Струваше му се, че никога не е заминавал. Виждаше жената само на
сън. Ядеше прекалено малко, за да се развълнува от това. Спомняше си преди
всичко, че ухае на сапун. Беше закръглена, като добре охранено прасенце.
Момичето се носеше в кръг сред огледалата окичени с гирлянди и сините униформи.
После понасяше и него във вихрения си танц.
Обществото за втори път си спомни за него, когато избухна война. Всички
трябваше да служат. Работниците ковяха оръжия, индустриалците трупаха капитали,
за да продължат борбата, поетите пишеха героични стихове, а децата ги учеха в
училище, учените изобретяваха безумни машини за унищожение, артистите рецитираха
на висок глас вдъхновени поеми, като притискаха до гърдите си знамена. Войниците
умираха.
Платноходката беше доказал, че изобщо няма да е полезен в битката. И все
пак трябваше да присъедини усилията си към усилията на всички останали
Правителството му намери задача. Стратегически път щеше да прекосява гората,
където се намираше жилището му. Бе нает да участва в построяването му.
Пренасяше чакъл. По цял ден от кариерата до камионите буташе пълната
количка, а после от камионите до кариерата я връщаше празна. Не си даваше
никаква почивка.
Бяха му обяснили, че всеки пренесен камък допринася за победата. Една
пълна количка беше равностойна на един изстрел на артилерийско оръдие, десет
колички – на един залп.
Платноходката буташе без почивка ръчната си количка, чието колело пееше
пронизително. Отпуснати, ръцете му вечер се влачеха по земята. През нощта,
съвсем незабелязано възвръщаха предишното си положение. Някакъв щурец пееше в
сламата. Потайните стъпки на зверовете, бродещи наоколо, понякога караха
градинската жаба да замлъкне.
След една седмица, той се учуди, че все още не са победили. А беше
пренесъл толкова натрошени камъни и чакъл! Не бяха ли достатъчни? Много се
разгневи. Разбра, че го смятат за страхливец, използвач и пораженец. Но нека
повече да не го лъжат. И беше само в началото на задачата си. Вечерта си легна
твърде уморен от работата, която му оставаше да свърши.
И точно на следващия ден, намери трите желания полузаровени в земята,
под някакъв полупрозрачен кремък. Издуха ги от пръстта и ги избърса в панталона
си.
Можеха и да му послужат. Сложи ги в джоба си, заедно с ножа си, парче
канап, някакво красиво медно копче и лука за вечеря. Какво ли да си пожелае? За
момента нямаше време да мисли за това. Трябваше да пренесе този голям куп до
вечерта.
Беше един от най-прелестните и свежи пролетни дни. Пеперудите чертаеха
контурите на лекия бриз. Птиците пееха тихо, упоени от хладнината. Небето
гледаше със сините си очи.
Платноходката се спря, да пийне вода от поточето. Коленичи, побутна
встрани цветята, върху които бръмчаха пчели. Усети аромата на мента. Отпи от
водата, но вместо да се изправи, легна, кръстоса ръце под тила си и се сля с
вечното щастие.
Присъни ме се, че розовото момиче е седнало в ръчната му количка и той я
вози чак до края на света. Дори преминаваше отвъд него и количката, момичето и
самият той продължаваха пътя си в небесния лазур. Изкачваха се, изкачваха се;
небето приличаше на голямо равно огледало, а облаците бяха кръгли като маси.
Вятърът ги люлееше и нежно им сменяше местата. Момичето му се усмихна, стана,
хвана количката за колелото, сгъна я няколко пъти, мушна я в ризата си и седна
на коленете му.
Страшен гръм прекъсна съня му. Ескадра самолети-бомбардировачи нападаше
близкото летище. Небето беше обсипано със самолети, като поле с маргаритки.
Платноходката отвори очи и изръмжа:
-Бих искал за малко да ме оставят на мира.
Оръдията глътнаха снарядите си. Платноходката отново заспа.
Това беше всичко, което можеше да си пожелае в този момент. И
най-прозорливите и решителни хора не биха поискали нещо повече. Историята учи,
че човечеството не може да получи всичко наведнъж. Малко мир, това значи толкова
много!
Всички бойни полета замлъкнаха, огнехвъргачките правеха вятър,
самолетите мъркаха учтиво, танковете танцуваха балет в минните полета, станали
снизходителни, подводниците ловяха медузи.
Сянката на житния клас, която пазеше от слънцето очите на Платноходката,
се плъзна към носа му, а после чак до брадичката му. Платноходката се протегна,
прозя се, седна. Празната количка протягаше към него обвинителни ръце. Почувства
угризения на съвестта. Как е могъл да спи, да изостави задачата си? Втурна се,
сграбчи дръжките, спъна се от бързане. Никога няма да успее да пренесе всички
тези кубически метри камъни преди да се стъмни. Започна да удря с лопатата си,
разхвърча се чакъл. В същия момент, куршумите пак започнаха да следват
траекторията си. Песента на смъртта отново заля четирите краища на света.
Войниците не бяха разбрали нищо в началото на примирието. Нищо не
разбраха и при възобновяването на сраженията. Беше им станало навик.
Платноходката се потеше, задъхваше се. Тичаше след изгубеното време.
Толкова бързаше, че заплиташе краката си. Разсипа три товара по пътя. Ръцете му
пукаха от напрежение. Пълнеше количката си догоре. Лактите му се откачиха. Нощта
настъпи преди да е привършил с купа. Сън не го хвана, толкова го боляха раменете
и китките, а още повече сърцето. Не беше изпълнил дълга си. Въртеше се в
леглото си от слама, сякаш лежеше върху тръни. Изведнъж си спомни за находката
си и го обзе радост. Беше почтен младеж. Дори и за момент не помисли да
използва желанията си, за да се скатае от работата. Напротив, видя в тях начин
да я увеличи. С удоволствие събра ръцете си, като за молитва и си пожела на
висок глас камъните да станат леки като перушина. Така би могъл да направи
няколко курса повече в един ден.
Призори обаче не откри кариерата. Нощният бриз беше отнесъл купчината
камъни като голяма снежинка. Вятърът се усили с изгрева на слънцето. Леко
учуден, Платноходката видя над главата му да преминават селската църква и
надгробните паметници. От дъното на хоризонта се задаваха странни облаци.
Окръжният град мина по квартали. Адютантът по долни гащи се беше вкопчил в
някакъв комин от покрива на казармата. Дойде ред на стария град с тесните му
улички, които се разширяваха към небето. Леки облачета се спускаха надолу по
канавките.
Платноходката разпозна богатата къща, която се клатеше като кораб, точно
както вечерта когато беше там. Протегна ръце към нея, но дърветата я скриха от
погледа му. Над него в момента минаваше някаква каменна сграда със стъклена
фасада. От един от прозорците, като вихър се понесе надолу, каскетът на
префекта.
В целия свят градовете се издигаха в небето. Единствено тухлените и
циментови сгради оставаха прикрепени към земята. Дяланите камъни и дребният
чакъл политаха при най-малкия полъх. Къщите се въртяха на всички посоки,
подвластни на вихрите, а през прозорците падаха мебелите и обитателите им.
Балоните с топъл въздух на Сакре-кьор отлетяха към Атлантическия океан. Аркадите
на улица Риволи украсиха небесния свод над двореца във Версай, после щастливо се
понесоха към слънцето. Лувърът за миг се закачи за върха на Айфеловата кула.
Катедралата Нотр-дам полетя бавно като бомбардировач. Вътре бяха един кардинал,
три стари моми и жената, която дава под наем столове в църквата. Слънцето бе
затъмнено в продължение на два часа, поради преминаването на творбата на Максим
Реал дел Сарт - Жана Д`арк. Една пирамида се настани за малко в равнината Бос.
Пиренеите вече ги нямаше. Реките променяха течението си, създаваха нови морета в
бездните, оставени от скалните масиви. Половината от Алпите вече се виждаше от
Америка. Дяволските планини сякаш плетяха с острите си върхове голям облак.
Фуджияма се оглеждаше, като минаваше, във водите на река Дунав. Едно щастливо
дете беше завързало на връвчица Лъва на Белфор като самолетче.
Всички тези сгради задръстваха небето, блъскаха се, трещяха, разпадаха се
камък по камък в синевата, по време на затишията кацаха за малко по дърветата и
после пак продължаваха скитането си.
Съсипан, Платноходката буташе празната си количка. И последните камъчета
в края на пътя бяха излетели пред очите му като врабчета. Работата бягаше от
него.
Мисълта, че няма да може да изкупи вината си, го разстройваше. Не беше се
чудил дълго на полуразрушените сгради и дворците, които минаваха над главата му.
В детството му, майка му понякога го караше да пее и да сочи с пръст нагоре:
“Гълъб лети! Къща лети!“. Къщите летяха. Може би отлитаха като дивите патици.
Без съмнение заминаването им вещаеше много студена зима. Обеща си да провери
тази поличба, като погледне дали лука се обвива с двойна люспа. Изобщо не се
сети да свърже необичайното поведение на сградите с това, което си беше пожелал
най-чистосърдечно.
Когато разбра, че камъните се твърде леки, и затова не се подчиняват на
лопатата му и не стоят в количката му, той си помисли, че може би е наказан
задето пожела да намали, ако не работата си, то поне усилията си. Без съмнение
необходимо е да се потиш, за да изпълниш дори и най-скромната задача. Нищо не се
постига лесно. Трябва да усетиш напрежение в мускулите и в главата. И
Платноходката, примирен, си пожела камъните да възвърнат нормалното си тегло.
Докато събираше първия чакъл, най-после станал покорен, историческите
паметници, буржоазните жилища, големите скали и многобройните малки камъчета с
оглушителен трясък се сгромолясаха от висините. Ню Йорк, град от бетон, пощаден
при първия катаклизъм, бе изравнен със земята при падането на връх Мон Блан.
Скалистите планини направиха мост от Дакар до Рио де Жанейро. Хималаите
запълниха Червено море. Гълф Стрийм потече в обратна посока и разтопи Южния
полюс. Атлантическият океан заля пустинята Сахара, Балтийско море се разпростря
чак до Средиземно. Много хора загинаха.
Вече нямаше нужда Платноходката да продължава работата си. В този ден
настъпи двадесет-годишен мир. На хората им беше необходимо време да създадат
нови граници и да възстановят разрушенията, преди отново да започнат да
унищожават.
Върна се вкъщи успокоен. В колибата намери момичето от съня си. Призори,
тя тихо беше кацнала на поляната, яздейки мраморната статуя на Аполон в
естествен ръст, която украсяваше малкия салон, където дамите приемаха първенците
на града.
Омаломощена от вълнение, тя спеше. Розовата й риза осветяваше колибата.
Един паяк се беше спуснал да края на нишката си, за да наблюдава светлината.
Платноходката си каза, че сега е моментът да започне пътуването си до края на
света. Но като се събуди, момичето се отнесе към него като към жалък парцал и го
заряза, след като му взе дори сакото. Тя бегло си спомняше накъде е отлетяла
богатата къща. Надяваше се да я намери. Ако не точно нея, то поне друга
подобна. Имаше нужда да я обграждат стени и затворени прозорци. Задушаваше се от
простора.
От вратата си, Платноходката я видя как се смалява в края на пътеката.
Едвам вървеше, острите й токчета се закачаха в къпините. Краката й се огъваха.
Беше вече твърде далеч, за да чуе псувните й.
Той не изпита тъга. Вече мислеше за друго. Вдигна очи към утихналото небе
и започна да се смее съвсем сам. Близо до къщурката му беше паднал Обелискът ,
забит в земята с връха надолу, като дърво. Върху каменната му повърхност
танцуваше семейство катерички.