Спасенный дуб

Виктор Медиков из „Инструкция к счастью"

Все знали, что старик любил отдыхать под, как он называл, своим дубом. Хотя дуб был ниченым. Просто сад старика был рядом. Конечно же, он любил свой сад, им вместе с женой, детьми, внуками, родствениками посаженный. Его многочисленные потомки всегда улучали время отдохнуть в саду, да и поработать вволю. У каждого свои любимые деревья и насаждения, свой маленький уголок.

Но с дубом у него особые отношения. Они разговаривали без слов, и отлично понимали друг друга. Мало того, каждый старался отдать другу все, что было: силу и любовью. Они были ровесники. Старик знал, что дубы намного дольше живут, и ему хотелось, чтобы у его дуба был большой запас прочности для долгой жизни после его, старика, смерти.

Хотя смерть как таковую, он не признавал. И пытался убедить в этом остальных. Уже долгие годы неустанно доказывал всем, особенно родн,м и близким, что тело в человеке составляет менее одного процента. Остальное-душа, которая бессмертна для любого нормального человека. Умирает тело. Но тот, кто творил добро на Земле, которого хотя бы кто-нибудь по настоящему любил и ждал, обязательно вернется.

Старик твердо убежден, что истинный рай-на Земле, а не на небесах. И что человек рожден для счастья. Если же материалисты и атеисты настаивали на существовании смерти, он только сожалел: ведь мысль материальна. Раз они так думают, то у них и будеть насточщая смерть. Им не будеть место на Земле.

Дуб знал: судьбы не избежать, но он делал все, чтобы старик жил как можно дольше в этой жизни. Что может дать дуб человеку? Даже желуди нельза есть. Одна морока, только места много занимает. Так считали люди. Дуб же не только чувствовал, что это не так, но и делал. Ведь старик часто отдыхал под ним. И дуб знал все о нем, лучше любой больницы и самого хорошего врача. Если старик был чем-то обеспокоен, он своей тенью, шелестом листвы и ветвей, всем своим могучим и спокойным видом быстро снимал ненужное и вредное.

Если и это сильно не помогало, ведь у старика было много подопечных людей и дел то привлекал своих сынов, окружающие деревья, кусты, траву, насекомых и птиц. Создавался целый ансамбль, оркестр, дружная команда. Все работали без устали до тех пор, пока старик не засыпал, либо не приходил в хорошее душевное и физическое состояние. И тогда радости не было конца.

Вот и сейчас они хорошо потрудились. Старик чувствовал блаженство. На него нахлынули воспоминания.

Много лет назад, когда сад уже набрал силу и стал плодоносить, он решил расчитать близлежащий лес. Хотя бы соседнюю гору. Весь лес так зарос чертополохом, лианами, дурницей, выродившейся ежевикой, и еще всякой колющей, режущей, вяжущей, жалящей всячиной, что требовались многие месяцы упорной работы.

Взялся-делай. Через пару недель он добрался до дуба. Могучего когда-то дуб, буквально увешанного тплстенными лианами, длиннющими многометровыми колючками во много слоев вокруг ствола и... каждой ветки. Известная еще до новой эры скульптура с атлетом и обвившим и давящим  его мощным удавом показалась детскими шалостями по сравнению с дубом и всем, что на него набросилось, нависло, впилось, высасывало и разкрывало.

Могучий дуб был на последнем издыхании. Нижние ветви, в обхват толщиной, уже давно сгнили. Листва всего висящего была настолько плотной, что не было видно ни одного даже самого маленького дубового листика. Рядом стояла его подруга. Она уже сдалась, жизнь оставила ее. И вся удушившая ее свора перебросилась на него и его детей. Старик насчитал их семь, также всех обвешанных и погибающих.

Видно было, что дуб хотел взять все незгоды на себя, как брал от своей вечной спутницы жизни. Ветки его тянулись из последних сил к своим сыновьям, стараясь перехватить всех захватчиков и вредителей на себя.но силы были не равны. Дуб стойко умирал. Он уже не думал о себе. Все мысли были о сыновьях, конец которых тоже видел. Тем не менее, надеялся на какое-то чудо. Если оно есть, почему же так долго не приходит? Где заблудилось? В своей долгой жизни и жизни своих предков никогда чудес не встречал, даже одного, маленького, самого крохотного. Но вдруг?

А ведь они со своей подругой старались вырастить их здоровыми и крепкими, настоящими дубами. Посадили подальше от себя, чтобы было больше свободы для роста, и для их детей и внуков. Всех себя отдавали, из коры лезли. И вот теперь весь род погибал. Дуб-отец изо всех сил сдерживался, не давал воли своим чувством, чтобы сохранить спокойствие и надежду детей.

Старик сразу все понял. Не покладая рук, не думая о времени, он взялся освобождать. Три дня резал, пили, рубил, отдирал, изорвал всю одежду, несколько пар рукавиц, сам весь ободрялся. Уже начал чувствовать и понимать, как ему казалось, дуб. Первое, что он почувствовал, это просьбу спасать не его, а детей. Старик подпилил у самого корня лианы и колючики вокруг всех семерых детей, освободил, насколько возможно, сам дуб и почувствовал непонятное: дуб весь задрожал, затрясся, нет, не от ветра, и... заплакал. По-своему, по дубовски, но старик это почувствовал всем телом, всей душой. Казалось, их души слились: его и дуба.

Дуб поведал ему всю историю. Как они с подругой росли вместе, как потом появились их семь дубков, как о них заботились, мечтали о будущей счастливой жизни.

Они были хозяева на своей горе и поляне. По доброте душевной позволили поселиться рядом вроде бы безобидными травкам и кустикам. Которые под их ветвями так окрепли, разрослись и осмелели, что дубы заволновались. Но было уже поздно. Нахлынули полчища захватчиков, и все рухнуло.

Старик вспомнил свою, схожую с дубом, судьбу. Он также позволил быть около себя, и даже много помогал, разным прилипалам и прихлебателям, вроде бы нуждающимся в помощи. Которые оказались полными душевными уродами. Сколько они пакостили и сколько зла принесли. Только у него хватило сил с божьей помощью выбраться, и спасти себя и свой род. А вот теперь вот ему посчастливилось помочь даже дубу.

Оказалось, что помог не столько дубу, сколько себе. Всегда так бывает когда творишь хорошие дела. Во-первых , он должен был это сделать, и рад, что это оказался дуб. Во-вторых, приобрел прекрасного друга, который никогда не предаст. Во -третьих, дубы стали друзьями его жене, детям и внукам, и все любят у них отдыхать и набираться сил. Во-четвертых, оно вместе с садом, стали лучшими врачами. Особенно, психиатрами, лекарями душ человеческих.

Старик знал, что когда настали уже новые времена, и человечество вступило в новую, решающую стадию своего развития, что лекарства приносят вред, и старые врачи ничего не могут поделать. А новых нет. Не кому готовить, да и не знают как. Человечество вымирало, упорно не обращая на это внимание.

Он пытался исправить, спасти многих. Что-то удавалось. Но ощущение было сродни дубу, который видел, как все гибнет, и мог продлить только агонию, но не спасти. Если, конечно, не произойдет чудо.

Потом появились единомышленники, оказалось много людей, ушедших дальше. И чудо произошло. Не для всех, но для тех, кто понял все и осознал.

История с дубом напомнила ему о многом. Казалось, что дуб все знал. Это ничего, что он человек, а друг его дуб. Души их были неразлучны и направлены в светлое будущее. Все плохое позади. Мы сами выбираем свою судьбу. И наверное, мы сами своим прошлым, своими мыслями и поступками создали такое, из которого кое-как выбрались.

Но ведь выбрались, и достойно выбрались. Без прошлого нет будущего. Мало того, многое и многих спасли. Закон, что каждый рожден для счастья, действует. Каждый может сделать рай уже на Земле.

Спасеният дъб

Всички знаеха, че старецът обича да си почива под така наречния, свой дъб. Макар дъбът да беше ничий. Просто градината на стареца беше близо до него. Разбира се, той обичаше своята градина, която беше отгледал заедно със своята жена, деца, внуци и родственици. Неговото многочислено потомство винаги намираше време да отдъхне в градината, а също и да поработи на воля. Всеки си имаше любими дървета и насаждения, свое малко ъгълче.

Но с дъба отношенията му бяха специални. Те разговаряха без думи и отлично се разбираха един друг. Не стига това, ами всеки се стараеше да даде на приятеля си всичко, което имаше-сила и любов. Двамата бяха връстници. Старецът знаеше, че дъбът няма още дълго да живее. Но му се искаше, неговият дъб да има голям запас от сили за дълъг живот, след смъртта му.

Макар, че смъртта, като такава, той не я признаваше. И се опитваше да убеди в това останалите. Вече дълги години непрестанно доказваше на всички, особено на роднините и близките, че тялото е по-малко от един процент. Останалото е душата, която е безсмъртна за всеки нормален човек. Умира само тялото. Но този, който е правил добро на Земята, който дори само някога, истински е обичал и чакал, непременно ще се върне пак.

Старецът беше твърдо убеден, че истинският рай е на Земята, а не в небесата. И че човек е роден, за да бъде щастлив. Ако атеистите и материалистите настояваха, че смъртта съществува, той само ги съжаляваше-нали мисълта е материална.

Дъбът знаеше, че съдбата не може да се избегне и правеше всичко, за да може старецът да живее колкото може по-дълго в този живот. Какво може да даде дъбът на човека? Даже жълъдите му не стават за ядене. Единствено главоболие- само много място заема. Така мислеха хората. Дъбът не само чувстваше, че това не е така, но и помагаше. Нали старецът често си почиваше под дъба. Дървото знаеше всичко за него, по-добре и от най-добрия лекар. Ако старецът беше нещо неспокоен, той със своята сянка и шумоленето на листата и клоните, с целия свой могъщ и спокоен вид, снемаше бързо ненужното и вредното.

Ако и това не помагаше особено, то дъбът привличаше своите синове и дърветата наоколо, храстите, тревите, насекомите и птиците. Създаваше се цял ансамбъл, оркестър, дружна команда. Всички работеха без почивка дотогава, докато старецът не заспиваше, или поне не се подобряваше душевното и физическото състояние. И тогава радостта нямаше край.

Ето и сега добре се бяха потрудили. Старецът чувстваше блаженство. В него нахлуха спомени.

Преди много години, когато градината вече беше набрала сила и започна да дава плодове, той реши да разчисти близката гора.  Цялата гора така беше обрасла с магарешки бодили, лиани, къпина и всякаква бодяща и режеща трева, че бяха необходими много месеци упорита работа.

Като си се хванал на хорото, ще го играеш докрай. След няколко седмици се добра до дъба. Могъщият някога дъб буквално беше задушен от  дебелите лиани, дългите бодливи храсти, които се бяха обвили около ствола и всеки негов клон. Известната още от новата ера скулптура с атлета и задушаващата го мощна боа, са детска лудория в сравнение с дъба и всичко, което се беше нахвърлило, впило и обвило около него.

Могъщият дъб беше на последно дихание. Най-ниските клони хванати от лианите, вече отдавна бяха изгнили. Листата на увиващото растение бяха толкова плътни, че не се виждаше нито едно, даже мъничко дъбово листенце. До него стоеше приятелката му. Тя отдавна се беше предала и животът я беше напуснал. И цялата задушаваща я растителност, се беше прехвърлила на него и децата му. Старецът ги преброи, че са седем-също обвити и загиващи.

Виждаше се, че дъбът,  искаше да вземе техните невзгоди на себе си, така както пазеше своята вечна спътница в живота. Протягаше клони с последни сили към своите синове, стараеше се да прихване всички вредители към себе си. Но силите не бяха равностойни. Дъбът стоически умираше. Вече не мислеше за себе си. Всичките мисли бяха насочени към синовете му, краят на които също виждаше. Не по-малко се надяваше на някакво чудо. Ако то съществува, защо толкова дълго не идва? Къде се е изгубило? В своя дълъг живот и в живота на своите предци, никога не беше срещал чудеса, даже и някое мъничко, дори и крехко. И тогава?

А нали те със своята спътница се бяха старали да отгледат здрави и силни, истински дъбове. Посадиха ги по-надалеч от себе си, за да могат на по-голяма свобода да растат те и технит деца. Всичко дадоха от себе си. И ето че сега целият род загиваше. Бащата -дъб с всички сили се сдържаше да не дава воля на чувствата си, за да съхрани спокойствието и надеждата на децата си.

Старецът изведнъж всичко разбра. Без да губи време, той се зае да освобождава.  Вече беше започнал да чувства и разбира, както му се струваше, дъба. Първо усети молбата, да бъдат спасени най-напред децата му, а не той. Старецът изпили лианите до самия корен, и бодлите около всяко от седемте деца. Освободи доколкото е възможно и самият дъб, и почувства нещо непонятно: дъбът целият зaтрепери, затреси се, нo не от вятъра... и заплака. По своему. Въпреки това, старецът усещаше с цялото си тяло, с цялата си душа. Струваше му се, че техните души се сливат- неговата и на дъба.

Дъбът му разказа цялата история. Как двамата със своята спътница заедно са расли и как после се появили техните седем дъбчета, за които са се грижили, мечтали за бъдещ щастлив живот.

Дъбовете били стопани на своята гора и поляна. Но заради своята душевна доброта, позволили да се заселят край тях тревички и храстчета, които били безобидни. Те така укрепнали под техните клони, така се разрастнали и станали толкова смели, че дъбовете се развълнували. Но вече било късно.

Старецът си спомнил за своята сходна с тази на дъба съдба. Той също беше позволил да бъдат около него и даже много помагал на различни хора, уж нуждаещи се от помощ. За съжаление, те се оказали пълни душевни уроди. Колко вреди и колко злини му причиниха. Тогава му стигнаха силите с божията помощ да се измъкне, да спаси себе си и рода си. А сега му се отдаваше щастливата възможност, да помогне дори и на дъба.

Струваше се, че той помогна не толкова на дъба, колкото на себе си. Винаги става така, когато правиш добрина. Най-напред беше длъжен да направи това и беше щастлив, че намери дъба. Второ- намери прекрасен приятел, който никога няма да го предаде. Трето, дъбовете станаха приятели с неговите жена, деца и внуци.Всички те обичат под тях да си почиват и да събират сили. Четвърто- дъбовете заедно с градината станаха най-добрите лекари. Особено психиатри-лекарите на човешката душа.

Старецът знаеше, че  вече бяха настанали нови времена и човечеството беше встъпило в нов, решаващ стадий от своето развитие, че лекарствата носят вреда и старите лекари нищо не могат да направят. А нови няма. Няма за кого да приготвят лекарства, а и не знаят как. Човечеството умираше, като упорито отказваше да обърне внимание на това.

Той се опитваше да поучи, да спаси много. Понякога му се отдаваше. Но усещането беше сходно с това на дъба, който виждаше как семейството му загива и можеше да продължи само агонията, но не и да спаси. Ако разбира се, не стане чудо.

След това се появиха единомишленици. И чудото стана. Не за всички, но за тези, които разбраха и осъзнаваха.

Историята на дъба му напомняше много. Струваше му се, че дъбът всичко знае. Нищо, че той е човек, а неговият приятел-дъб. Душите им бяха неразделни и отправени в светлото бъдеще. Имаме право сами да определяме своята съдба. И навярно, сами определяме миналото си, чрез своите мисли и постъпки сме създали нещо, от което после сме избрали.

Но тук достойно се бяха избрали. Без минало няма бъдеще. Но и на много хора помогнаха. Законът, че всеки е роден за щастие, действа. Всеки вече може да сътвори своя рай на Земята.