(продължение)
Вчера сутринта, както през останалите дни, ние чакахме във високата стая
на кулата, когато стадото мина. Призори ние бяхме тръгнали на лов и не бяхме
открили нищо освен щурци. Връщайки се, Мари беше заклал прасето, а аз се бях бил
срещу трима от охранителите ми. Но това не е добра битка, те не смеят да удрят.
После, Мари и аз, ние се бяхме качили във високата стая, за да чакаме, както
през останалите дни. Бях облечен в желязо и коприна. Изтегнах се върху сандъка,
с врат облегнат върху затворената желязна ръкавица. На тавана, по дължината на
основната греда, виждах да тича върволица от мравки. Винаги съм ги виждал там.
Това е техният път. Те минават от там от толкова дълго време, че техните крачета
са прокарали кафява следа върху гредата. Това са тези мравки, които се срещат
само в нашата страна. Тяхната глава е черна, а коремчето им е червено с формата
на сърце. Те са жестоки. Когато нощна пеперуда, оглупяла от деня, треперейки,
застане на пътя им, или някой нещастен паяк го прекоси те се втурват, сграбчват
ги с краката си, разкъсват ги с удари на зъбите си на хиляди малки парчета,
отнасят ги. А тези, които не участват в кървавия пир, минавайки наблизо,
изправят вертикално червените си кореми, от гняв или може би от глад.
Мари наблюдаваше пътя от тесния прозорец. Той носеше расо, но никога не
съм знаел дали наистина е монах. Той се занимаваше с мен от смъртта на баща ми.
Това го отегчаваше, мен също. Всеки ден ние чакахме този, който или ще дойде,
или няма да дойде по пътя. Времето тече бавно.
(следва)