9.01.2018 г., 19:46 ч.

Звездата 

  Преводи » от Руски
1176 0 0
34 мин за четене

ЗВЕЗДАТА

ИЗТОЧНА ПРИКАЗКА

 

от Викентий Вересаев

 

Превод на Георги Карадобрев

 

Това се случи в стари времeна, в далечен и незнаен край. По тези места царяла вечна черна нощ. Мъгли на разтление се вдигали над заблатената земя и се носили във въздуха. Хората се раждали, растели, обичали и умирали във влажен мрак. Но понякога диханието на вятъра разсейвало тежките изпарения над земята. Тогава хората виждали ярки звезди в далечното небе. Настъпвал всеобщ празник. Хората, които си стояли сами в тъмните, подобни на изби жилища, излизали навън и се събирали на площада, пеели химни към Небесния Отец, показвали звездите на своите децата и ги учили, че в стремежа към тях се крие човешкото щастие. Жреците се молели на звездите. Поетите възпявали звездите. Учените, които изучавали техния път, брой и величина, направили важно откритие – разбрало се, че те бавно, но непрекъснато приближават земята. Преди десет хиляди години – това показвали напълно достоверните източници – с голямо усилие е можело от половин разкрач да различиш усмивката на детско лице. А сега всеки я виждал от цели три. Нямало никакво съмнение, че след няколко милиона години ще засияят ярки огньове и на земята ще дойде царството на вечната лъчезарна светлина. Всички търпеливо чакали това блаженно време и умирали с надеждата за него. Дълго време така минавал тихо и безметежно живота на хората, топлен от кротката вяра в далечните звезди.

Веднъж небесните звезди сияели особено ярко. Хората се тълпяли на площада и в мълчаливо благоговение въздигали душите си към вечната светлина.Изведнъж от тълпата се раздал глас:

- Братя! Колко е светло и прекрасно там във високите небесни равнини! А при нас тук е влажно и мрачно! Измъчва се душата ми, безжизнена е тя, без воля във вечния мрак. Какво от туй, че след милион години животът на нашите потомци ще се озарява от неизчезващата светлина? Нам, нам е нужна тази светлина! Нужна ни е повече от храна, повече от майка и любима! Кой знае – може би има път към звездите. Може би има начин да ги откъснем от небето и да ги донесем тук при нас, за радост на цялата земя! Да вървим да търсим път, да вървим да намерим светлина за живота!

В цялото събрание царяло мълчание. С тих шепот хората се питали един друг:

- Кой е този?

- Това е Адеил, безразсъден и непокорен младеж.

Отново настъпила тишина. И тогава заговорил стария Тсур, учител на умните, светило на науката.

- Мой мили младежо! На всички ни е ясна твоя тъжен копнеж. Кой ли през живота си не е страдал от него? Но е невъзможно да откъснеш звезда от небето. На край земята има само дълбоки дупки и пропасти, а зад тях – стръмни скали. И през тях няма път към звездите. Това говори опита и мъдростта.

И отвърнал Адеил:

- Не към вас, мъдреци, се обръщам аз. Вашият опит като завеса закрива очите Ви, а Вашата мъдрост Ви заслепява. Вас призовавам аз, о млади и смели и сърца, Вас, които още не сте смазани от старческата мъдрост! – И той зачакал отговор.

Едни отвърнали:

- Ще се радваме да дойдем. Но ние сме светлина и радост за очите на нашите родители. Не можем да им причиним мъка.

Други казали:

- С радост ще дойдем. Но ние скоро започнахме да градим свой собствен дом, и първо трябва да го довършим.

Трети се обадили:

- Привет на теб, Адеиле! Ще дойдем с теб!

И се вдигнали много младежи и девойки. И тръгнали с Адеил. Потеглили в тъмната страшна далнина. И мракът ги погълнал.

Минало много време. От тръгналите нямало никаква вест. Майките оплакали безразсъдно загиналите свои деца, и животът поел постарому. Отново във влажния тъмен мрак се раждали, растели, обичали и умирали хора с тиха надежда, че след хиляди векове на земята ще дойде светлината.

Но ето че един ден, над мрачния край на земята, небето се осветило слабо от трепкаща светлина. Всички се събрали на площада и учудено се питали:

- Какво е това там?

С всеки час небето светлеело. Сини лъчи се плъзгали през мъглите, пронизвали облаците и потоци от светлина наводнили небесните равнини. Мрачните облаци уплашено се разнасяли на кълба, блъскали се и бягали в далнината. Все по-ярко и триумфално се разливали по небето лъчите. И трепет от небивала радост преминал по цялата земя.

Напрегнато се взрял в далечината стария жрец Сатзой. И рекъл той замислено:

- Такава светлина може да идва само от вечна небесна звезда.

Възразил му тогава Тсур, учителят на умните, светило на науката:

- Но как би могла звезда да слезе на земята? Няма път от нас към звездите и няма път от звездите към нас.

А небето сияело все повече и повече. Изведнъж на края на земята блеснала ослепително-ярка точка – Звезда! Звезда иде! И в бурна радост се затичали хората насреща. Ярки като ден, лъчите прогонвали пред себе си тежките мъгли на разтление. Разкъсани, разчорлени мъглите падали надолу. А лъчите ги разбивали, разкъсвали на парчета и ги пращали вдън земята. Осветила се, очистила цялата земя. Хората видяли колко огромна е тя, как волни са земните ширини и колко много техни братя живеят наоколо. И в бурна радост те тичали напред към светлината. По пътя тихо вървял Адеил и високо държал в ръка за един лъч свалена от небето звезда. Той бил сам.

Попитили го:

- Къде са другите?

С трепнещ глас той отвърнал:

- Всички загинаха. Проправяха пътя към небето през ровове и бездни. Постигна ги смъртта на смелите.

Ликуващи тълпи обкръжили звездоносеца. Девойки го обсипали с цветя. Гърмяли възторжени викове:

- Слава на Адеил! Слава на носителя на светлината!

Той влязал в града и се спрял на площада, а високо в ръка държал сияйната звезда. И целият град ликувал.

 

Минали дни.

С неотслабваща сила звездата сияела ярко на площада, високо във вдигнатата ръка на Адеил. Но отдавна не царяло в града радостно ликуване. Хората ходили сърдити и мрачни, гледали надолу към земята и се стараели да не срещат погледите си. Когато се случвало да преминат през площада и виждали Адеил, очите им се разгаряли, мрачни и враждебни. Не се чувала песен. Не се чували молитви. На мястото на разпръснатите от звездата смрадни мъгли, черна и тъмна злоба се сгъстявала като невидим покров над града. Сплъстявала се, растяла и се засилвала. Под нейния гнет не можело да се живее. И ето, с вик се затичал към площада човек. Пламтели очите му, лицето било изкривено от разтърсваща душата злоба. В бясно изстъпление той изкрещял:

- Долу звездата! Долу проклетия звездоносец! Братя, нима всички вие не викате с моята уста: долу звездата, долу светлината, която ни лиши от живот и радост! Всички живеехме мирно в мрака и обичахме нашите мили обиталища и спокоен живот. И вижте какво се случи? Дойде светлината, и няма вече никаква радост в нищо. Домовете ни са препълнени с грозни купчини мръсотия. Листата на дърветата са бледи и мазни, като кожата от корема на жаба. Погледнете към земята – тя винаги е покрита с кървава гняс. Откъде е тази кръв, кой знае? Но тя лепне по ръцете, нейната миризма ни преследва като ядем или спим, отравя и обезсилва нашите смирени молитви към звездите. И никъде няма спасение от дръзката всепроникваща светлина. Нахлува тя в нашите домове, и ето всички виждаме, че те са полепнали от мръсотии, гняс се е просмукала в стените, закрила е прозорците с вонящи купчини и се трупа в ъглите. Повече не можем да целуваме нашите любими, защото в светлината на Адеиловата звезда те изглеждат като жалки гробни червеи. Очите им са бледи като мокрици, меките им тела са покрити с петна и са плесенясали. И един друг не можем да се гледаме – не човека виждаме, а осквернение човешко. Неумолимата светлина осветява всяка наша тайна стъпка, всяко наше скрито движение. Невъзможно е да се живее! Долу звездоносеца, да погубим светлината!

И подхванали останалите:

- Долу! Да живее мракът! Само скръб и проклятие носи на човек звездната светлина. Смърт на звездоносеца!

 Развълнувала се тълпата и с яростен рев се стараела да се опияни и да заглуши своя ужаса от охулването на светлината. И тласнала се тя към Адеила. Но звездата греела с убийствен блясък в ръцете на носителя и хората не посмели да се доближат до него.

- Братя, спрете! – внезапно се издигнал над тълпата гласът на стария жрец Сатзой. - Тежък грях слагате на душата си. Но и ти, сине мой – обърнал се той към Адеил – и ти стори не по-малък грях, когато свали звездата на земята. Наистина, великия Брама е казал: Блажен е този, който се стреми към звездите. Но безразсъдните в своята мъдрост хора неправилно са разбрали словото на Всемирнопочитания: към звездите човек трябва да се стреми само с мисли, а на земята тъмнината е толкова свещена, колкото светлината на небето. И ето тази истина ти презря със своя възвисен ум. Разкай се, сине мой, захвърли звездата, и нека възцари отново предишната тъмнина.

Усмихнал се Адеил.

 - А не мислиш ли, че дори да захвърля звездата, мирът на земята няма да се върне, защото умря навеки?

И с ужас хората почувствали, че Адеил казва истината, че предишният мир никога повече няма да се възцари. Тогава пристъпил напред стария Тсур, учителят на умните, светило на науката.

- Безразсъдно постъпи ти, Адеиле, и сега сам виждаш плодовете на своето безумие. Според законите на природата, животът се развива бавно. И бавно приближават към живота ни далечните звезди. Тяхната светлина приижда последователно и постепенно променя живота. Но ти не искаше да чакаш. На свой риск откъсна звездата от небето и ярко освети живота. Какво всъщност се случи? Ето го пред нас животът – мръсен, жалък и уродлив. Но нима ние и преди не се досещахме, че е такъв? И всъщност това ли беше целта? Не е много мъдро да се свалят звезди от небето и да се осветява грозотата на живота. Не! Поеми в ръце трудната и черна работа да преустроиш живота. Тогава ще видиш леко ли се чисти натрупаната с векове мръсотия, можеш ли да измиеш гадостите, дори и в цяло море от най-лъчезарна светлина. Каква детска неопитност! Какво неразбиране на условията и законите на живота! И ето, вместо радост ти донесе на земята скръб, вместо мир – война. Но дори сега ти можеш да бъдеш полезен за живота – разбий звездата, вземи от нея малък къс и той ще освети живота толкова, колкото е нужно за плодотворна и разумна работа.

И отвърнал Адеил:

- Ти рече вярно, Тсур! Не радост донесе тук звездата, а скръб, не мир, а война! Не това очаквах, когато се катерих по стръмните скали към звездите, когато край мен от скалите се откъсваха и падаха в бездната моите другари. Аз си мислех, че поне един от нас ще постигне целта и ще донесе звездата на земята. И в ярката ѝ светлина на земята ще настъпи бляскав и светъл живот. Но докато стоях на площада и виждах нашия живот под светлината на небесната звезда, разбрах, че моите мечти са безумни. И разбрах – светлината Ви е нужна само, когато е в далечното недостижимо небе, за да ѝ се кланяте в тържествените мигове на Вашия живот. На земята за вас е по-ценен мракът, така че да се криете един от друг и най-вече вътре в себе си да се радвате на проядения си плесенясал живот. Но още по-силно усетих, че е невъзможно да се живее такъв живот. С всяка капка кървава гняс, с всяко петно влажна плесен, той непрестанно крещи към небето. Впрочем, мога да ви утеша: моята звезда няма да свети дълго. Там, в далечното небе звездите греят сами. Но свалената от небето звезда може са свети т,к, само ако се храни с кръвта на своя носител. Усещам как моя живот, също като в светилник се надига през тялото ми нагоре към звездата и изгаря в нея. Още малко остава и той напълно ще изтлее. И не бива да дам звездата никому, защото тя гасне заедно с живота на своя носител и всеки трябва сам да се сдобие със звезда от небето.

Обръщам се към вас, о, честни и смели сърца. Веднъж познали светлината, никога няма да искате да живеете в мрак. Тръгнете по далечния път и донесете нови звезди тук. Дълъг и труден е пътят, но на Вас ще бъде по-лесно, отколкото на нас, първите, които загинахме по него. Пътеките са прокарани, пътищата – белязани, и ще се върнете със звезди, а тяхната светлина няма вече да изтлее на земята. И ако тяхната светлина е неугасима, повече няма да има такъв живот като сегашния. Блатата ще пресъхнат. Ще изчезнат черните мъгли. Дърветата ще се раззеленят в най-ярки цветове. И тези, които днес с ярост се нахвърлят върху звездата, искат или не, ще се заемат да променят живота. Всъщност цялата тяхна злоба идва от там, че те усещат – в светлината няма да могат да живеят по стария начин, както досега. И животът ще стане велик и чист. И прекрасен ще бъде той под лъчезарната светлина на звездата, която се храни с нашата кръв. И когато накрая към нас се спусне цялото звездно небе и освети живота, тогава то ще намери хора достойни за светлина. И вече няма да е нужна кръвта ни, за да се храни вечната неизтляваща светлина.

Секнал гласът Адеилов. Последните капки кръв се изтеглили от бледото му лице. Подгънали се коленете на звездоносеца и той паднал. Паднала с него звездата. Паднала, засъкала в кървавата кал и угаснала.

Втурнала се от всички страни черната тъма и обгърнала угасналата звезда. Вдигнали се нагоре на вълма от земята оживелите мъгли. И като жалки плахи огънчета заблестели над тях от далечното небе безопасните и слаби далечни звезди.

 

Минали години.

Постарому във влажния мрак отново се раждали, растели, обичали и умирали хора. Мирен и спокоен постарому станал животът. Но дълбока тревога и недоволство го разяждали в тъмнината. Хората се опитвали, но не успявали да забравят онова, що осветила с мимолетния си блясък ярката звезда. Отровени били предишните скромни радости. Лъжата влязла навсякъде. С обожание пращали хората молитви към далечните звезди, но и се замисляли: „А дали няма да се намери друг безумец, който да ни донесе звезда?“ Езикът се оплитал, а благоговейните поклони се превръщали в страхливо треперене. Баща учил сина си, че живота и щастието човешки са в стремежа към звездите. И изведнъж му минавала мисълта: „А ако в него се запали стремеж към звездната светлина и тръгне като Адеил да дири звезда да я свали на земята!“ И бащата бързал да обясни на своя син, че светлината, разбира се е нещо хубаво, но е безразсъдно да правиш опит да я свалиш долу. Да, имало било такива смели безумци, но те загинали безславно, без да принесат полза за благото на общия живот.

Така жреците учили хора. Това доказвали учените. Но напразно ехтели техните проповеди. Отново и отново се разнасяли вести, че някой юноша или девойка са напуснали родното гнездо. Накъде? Не са ли тръгнали по пътя Адеилов? И обзети от ужас, хората усещали, че ако отново засияе на земята светлина, искат или не, най-накрая ще трябва да се захванат с огромната работа и ще им бъде невъзможно повече да се крият.

Със смътно безпокойство поглеждали те към черната далнина. И струвало им се, че там, над края на земята започва да се мержелее трептящия блясък на приближаваща звезда.

 

ОРИГИНАЛЕН ТЕКСТ НА РУСКИ ЕЗИК:

 

ЗВЕЗДА

ВОСТОЧНАЯ СКАЗКА

 

Это случилось в давние времена, в далёком, неведомом краю. Над краем царила вечная, чёрная ночь. Гнилые туманы поднимались над болотистой землёю и стлались в воздухе. Люди рождались, росли, любили и умирали в сыром мраке. Но иногда дыхание ветра разгоняло тяжёлые испарения земли. Тогда с далёкого неба на людей смотрели яркие звёзды. Наступал всеобщий праздник. Люди, в одиночку сидевшие в тёмных, как погреба, жилищах, сходились на площадь и пели гимны Небу. Отцы указывали детям на звёзды и учили, что в стремлении к ним жизнь и счастье человека. Юноши и девушки жадно вглядывались в небо и неслись к нему душою из давившего землю мрака. Звёздам молились жрецы. Звёзды воспевали поэты. Учёные изучили пути звёзд их число величину и сделали важное открытие, оказалось, что звёзды медленно, но непрерывно приближаются к земле. Десять тысяч лет назад — так говорили вполне достоверные источники — с трудом можно было различить улыбку на лице ребёнка за полтора шага. Теперь же всякий легко различал её за целых три шага. Не было никакого сомнения, что через несколько миллионов лет небо засияет яркими огнями и на земле наступит царство вечного лучезарного света. Все терпеливо ждали блаженного времени и с надеждою на него умирали. Так долгие годы шла жизнь людей тихая и безмятежная и согревалась она кроткою верою в далёкие звёзды.

Однажды звёзды на небе горели особенно ярко. Люди толпились на площади и в немом благоговении возносились душою к вечному свету. Вдруг из толпы раздался голос:

— Братья! Как светло и чудно там в высоких небесных равнинах! А у нас здесь как сыро и мрачно! Томится душа моя, нет ей жизни и воли в вечной тьме. Что до того, что через миллионы лет жизнь наших дальних потомков озарится непреходящим светом? Нам, нам нужен этот свет. Нужен больше воздуха и пищи, больше матери и возлюбленной. Кто знает — быть может есть путь к звёздам. Быть может мы в силах сорвать их с неба и водрузить здесь, среди нас, на радость всей земле! Пойдёмте же искать пути, пойдёмте искать света для жизни!

В собрании было молчание. Шёпотом люди спросили друг друга:

— Кто это?

— Это — Адеил, юноша безрассудный и непокорный.

Опять было молчание. И заговорил старый Тсур, учитель умных, свет науки.

— Милый юноша! Всем нам понятна твоя тоска. Кто в своё время не болел ею? Но невозможно человеку сорвать с неба звезду. Край земли кончается глубокими провалами и безднами. За ними крутые скалы. И нет через них пути к звёздам. Так говорят опыт и мудрость.

И ответил Адеил:

— Не к вам, мудрые, и обращаюсь я. Ваш опыт бельмами покрывает глаза ваши и мудрость ваша ослепляет вас. К вам взываю я, молодые и смелые сердцем, к вам, кто ещё не раздавлен дряхлою старческою мудростью! — И он ждал ответа.

Одни сказали:

— Мы бы рады пойти. Но мы свет и радость в очах родителей наших и не можем причинить им печали.

Другие сказали:

— Мы бы рады пойти. Но мы только что начали строить наши дома, и нам нужно достроить их.

Третьи сказали:

— Привет тебе, Адеил! Мы идём с тобою!

И поднялись многие юноши и девушки. И пошли за Адеилом. Пошли в тёмную грозную даль. И тьма поглотила их.

Прошло много времени. Об ушедших не было вести. Матери оплакали безрассудно погибших детей, и жизнь потекла по-прежнему. Опять в сыром и тёмном мраке родились, росли, любили и умирали люди с тихою надеждою, что через тысячи веков на землю низойдёт свет. Но вот однажды над тёмным краем земли небо слабо осветилось мелькающим трепетным светом. Люди толпились на площади и удивлённо спрашивали:

— Что это там?

Небо с каждым часом светлело. Голубые лучи скользили по туманам, пронизывали облака, широким светом заливали небесные равнины. Угрюмые тучи испуганно клубились, толкались и бежали вдаль. Всё ярче разливались по небу торжествующие лучи. И трепет небывалой радости пробегал по земле. Пристально вглядывался в даль старый жрец Сатзой. И сказал задумчиво:

— Такой свет может быть только от вечной небесной звезды.

И возразил Тсур, учитель умных, свет науки:

— Но как могла звезда спуститься на землю? Нет нам пути к звёздам и нет звёздам пути к нам.

А небо светилось светлело. И вдруг над краем земли сверкнула слепяще-яркая точка — Звезда! Идёт звезда! И в бурной радости побежали люди навстречу. Яркие, как день, лучи гнали перед собою гнилые туманы. Разорванные, взлохмаченные туманы метались и приникали к земле. А лучи били по ним, рвали на части и вгоняли в землю. Осветилась и очистилась даль земли. Люди увидели, как широка эта даль, сколько вольного простору на земле и сколько братьев их живёт во все стороны от них. И в бурной радости бежали они навстречу свету. По дороге тихим шагом шёл Адеил и высоко держал за луч сорванную с неба звезду. Он был один.

Его спросили:

— Где же остальные?

Обрывающимся голосом он ответил:

— Все погибли. Прокладывали пути к небу сквозь провалы и бездны. И погибли смертью храбрых.

Ликующие толпы окружили звездоносца. Девушки осыпали его цветами. Гремели клики восторга:

— Слава Адеилу! Слава принёсшему свет!

Он вошёл в город и остановился на площади и высоко в руке держал сиявшую звезду. И по всему городу разлилось ликование.

Прошли дни. По-прежнему ярко сияла на площади звезда, высоко поднятая в руке Адеила. Но давно уже не было в городе ликования. Люди ходили сердитые и хмурые, потупив взоры, и старались не смотреть друг на друга. Когда им приходилось идти через площадь, глаза при виде Адеила загорались мрачною враждою. Не слышно было песен. Не слышно было молитв. На место разогнанных звездою гнилых туманов над городом невидимым туманом сгущалась чёрная угрюмая злоба. Сгущалась, росла и напрягалась. И под гнётом её нельзя было жить. И вот с воплем выбежал на площадь человек. Горели глаза его, лицо исказилось от разрывающей душу злобы. В безумии бешенства он кричал,

— Долой звезду! Долой проклятого звездоносца! Братья, разве не души всех вас вопят моими устами: долой звезду, долой свет — он лишил нас жизни и радости! Мы мирно жили во мраке, мы любили наши милые жилища, нашу тихую жизнь. И смотрите — что такое случилось? Пришёл свет — и нет уж отрады ни в чём. Грязными уродливыми кучами теснятся дома. Листья деревьев бледны и склизки, как кожа на брюхе лягушки. Посмотрите на землю — она вся покрыта кровавою грязью. Откуда эта кровь, кто знает? Но она липнет к рукам, её запах преследует нас за едой и во сне, он отравляет и обессиливает наши смиренные молитвы к звёздам. И нигде нет спасения от дерзкого всепроникающего света. Он врывается в наши дома, и вот мы видим: все они облеплены грязью, грязь въелась в стены, затянула окна вонючими кучами, громоздится в углах. Мы больше не можем целовать наших возлюбленных при свете Адеиловой звезды, они стали отвратительней могильных червей. Глаза их бледны, как мокрицы, мягкие тела покрыты пятнами и отливают плесенью. И друг на друга уже не можем мы больше смотреть — не человека видим мы перед собой, а поругание человека. Каждый наш тайный шаг, каждое скрытое движение освещает неумолимый свет. Невозможно жить! Долой звездоносца, да погибнет свет!

И подхватили другие:

— Долой! Да живёт тьма! Только горе и проклятье приносит людям свет звёзд. Смерть звездоносцу!

И заволновалась толпа, и бешеным рёвом старалась опьянить себя, заглушить ужас перед хулою своею на свет. И двинулась на Адеила. Но смертельно-ярко сияла звезда в руке звездоносца, и люди не смогли подойти к нему.

— Братья, стойте! — вдруг раздался голос старого жреца Сатзоя. Тяжкий грех берёте вы на душу, проклиная свет. Чему мы молились, чем мы живём, как не светом? Но и ты, сын мой, — обратился он к Адеилу, — и ты совершил не меньший грех, снесши звезду на землю. Правда, великий Брама сказал: Блажен, кто стремится к звёздам. Но дерзкие своею мудростию люди неправильно поняли слово Всемирно-чтимого. Ученики учеников его растолковали истинный смысл тёмного слова Всемудрого: к звёздам человек должен стремиться лишь помыслами, а на земле тьма столь же священна, как на небе — свет. И вот эту-то истину презрел ты своим вознёсшимся умом. Раскайся же, сын мой, брось звезду, и да воцарится на земле прежний мрак.

Усмехнулся Адеил.

— А ты думаешь, если я брошу, мир на земле не погиб уже навеки?

И с ужасом почуяли люди, что правду сказал Адеил, что прежний мир уже не возродится никогда. Тогда выступил вперёд старый Тсур, учитель умных, свет науки.

— Безрассудно поступил ты, Адеил, и сам видишь теперь плоды своего безрассудства. По законам природы жизнь развивается медленно. И медленно приближаются к жизни далёкие звёзды. При их постепенно приближающемся свете постепенно перестраивается и жизнь. Но ты не захотел ждать. Ты на свой страх сорвал звезду с неба и ярко осветил жизнь. Что же получилось? Вот она кругом перед нами — грязная, жалкая и уродливая. Но разве мы раньше не догадывались, что она такова? И разве в этом была задача? Невелика мудрость — сорвать с неба звезду и осветить ей уродство жизни. Нет, возьмись за трудную чёрную работу переустройства жизни. Тогда ты увидишь, легко ли очистить её от накопившейся веками грязи, можно ли смыть эту грязь хотя бы целым морем самого лучезарного света. Сколько в этом детской неопытности! Сколько непонимания условий и законов жизни! И вот вместо радости ты принёс на землю скорбь, вместо мира — войну. А ты мог бы и теперь быть полезным жизни — разбей звезду, возьми из неё лишь маленький осколок — и осколок этот осветит жизнь как раз настолько, сколько нужно для плодотворной и разумной работы над нею.

И ответил Адеил:

— Ты верно сказал Тсур! Не радость принесла сюда звезда, а скорбь, не мир, а войну! Не этого ждал я, когда по крутым скалам карабкался к звёздам, когда вокруг меня обрывались и падали в бездну товарищи. Я думал, хоть один из нас достигнет цели и принесёт на землю звезду. И в ярком свете наступит на земле яркая светлая жизнь. Но когда я стоял на площади, когда я при свете небесной звезды увидел нашу жизнь, я понял, что безумны были мои мечты. Я понял — свет нужен вам лишь в недосягаемом небе, чтобы преклоняться перед ним в торжественные минуты жизни. На земле же вам всего дороже мрак, чтобы прятаться друг от друга, и главное, радоваться на себя, на свою проеденную плесенью жизнь. Но ещё больше, чем прежде, почуял я, что невозможно жить этой жизнью. Каждою каплею своей кровавой грязи, каждым пятном сырой плесени она немолчно вопиет к небу. Впрочем, могу вас утешить: светить моей звезде недолго. Там, в далёком небе, висят звёзды и светят сами собою. Но сорванная с неба, снесённая на Землю, звезда может светить, лишь питаясь кровью держащего её. Я чувствую жизнь моя, как по светильне поднимается по телу к звезде и сгорает в ней. Ещё немного, и жизнь моя сгорит целиком. И нельзя никому передать звезды, она гаснет вместе с жизнью несущего её, и каждый должен добывать звезду в небе. И к вам обращаюсь я, честные и смелые сердцем. Познав свет, вы уже не захотите жить во мраке. Идите же в далёкий путь и несите сюда новые звёзды. Долог и труден путь, но всё-таки для вас он будет уже легче, чем для нас, впервые погибших на нём. Тропинки проложены, пути намечены, и вы воротитесь со звёздами, и не иссякнет свет их больше на земле. А при неугасающем их свете невозможною станет такая жизнь, как теперь. Высохнут болота. Исчезнут чёрные туманы. Ярко зазеленеют деревья. И те, которые сейчас в ярости кидаются на звезду, волею-неволею возьмутся за переустройство жизни. Ведь и вся злоба их теперь оттого, что при свете они чувствуют — им невозможно жить так, как они живут. И жизнь станет великою и чистою. И прекрасна будет она при лучезарном свете питаемых нашею кровью звёзд. А когда наконец спустится к нам звёздное небо и осветит жизнь, то застанет людей достойными света. И тогда уж не нужна будет наша кровь чтобы питать этот вечный непреходящий свет.

Голос Адеила оборвался. Последние кровинки сбежали с бледного лица. Подогнулись колени звездоносца, и он упал. Упала вместе с ним звезда. Упала, зашипела в кровавой грязи и погасла.

Ринулась со всех сторон чёрная тьма и замкнулась над погасшею звездою. Поднялись с земли ожившие туманы, заклубились в воздухе. И жалкими робкими огоньками светились сквозь них на далёком небе далёкие бессильные и неопасные звёзды.

Прошли годы.

По-прежнему в сыром мраке родились, росли, любили и умирали люди. По-прежнему мирною и спокойною казалась жизнь. Но глубокая тревога и неудовлетворённость подтачивала её во мраке. Люди старались и не могли забыть того, что осветила им мимолётным своим светом яркая звезда.

Отравлены были прежние тихие радости. Ложь въелась во всё. Благоговейно молился человек на далёкую звезду и начинал думать: "А вдруг найдётся другой безумец и принесёт звезду сюда к нам?" Язык заплетался, и благоговейное парение сменялось трусливою дрожью. Отец учил сына, что в стремлении к звёздам жизнь и счастье человека. И вдруг мелькала мысль: "А ну как в сыне и вправду загорится стремление к звёздному свету, и подобно Адеилу он пойдёт за звездою и принесёт её на землю!" И отец спешил объяснить сыну, что свет, конечно, хорош, но безумно пытаться низвести его на землю. Были такие безумцы и они бесславно погибли, не принесши пользы для жизни.

Этому же учили людей жрецы. Это же доказывали учёные. Но напрасно звучали их проповеди. То и дело разносилась весть, что некий юноша или девушка ушли из родного гнезда. Куда? Не по пути ли, указанному Адеилом? И с ужасом чувствовали люди, что если опять засияет на земле свет, то придётся волею-неволею взяться наконец за громадную работу, и нельзя будет отойти от неё никуда.

Со смутным беспокойством вглядывались они в чёрную даль. И казалось им, что над краем земли уже начинает мелькать трепещущий отсвет приближающихся звёзд.

 

 

 

© Георги Карадобрев Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??