Славей беше кацнал на едно от дръвчетата, които така бяха преплели клончета едно в друг, че бяха създали естествен тунел над алеята. Беше пролет и мириса на новото и очакваното щастие се носеше във въздуха. Влюбени един след друг идваха и си заминаваха. Никой не се сещаше да погледне нагоре към дърветата да види тяхната красота, интересуваха се само от сянката и от мириса на току-що разцъфналите пъпки на овошките. Никой не търсеше да види птичките, които пееха красиво и докосват душата ти. За съжаление дори се намираше някой да каже, че общината трябва да смени диска, защото музиката не му харесвала...
А славеят пееше своята песен и сякаш с всеки изминал ден тя ставаше по-тъжна и по-тъжна. Листата на дърветата всеки ден бавно падаха по алеята, а хората не забелязваха, че стъпват върху тях и продължаваха да се надлъгват в любовта. А дърветата бавно умираха, а беше пролет. Новото и красивото, което трябваше да дойде, отново не караше хората да погледнат към природата. Точно обратното, караше ги да се вглъбяват в себе си и да търсят противоречия. Сложното ги привличаше, а не откриваха красотата в най-малките неща.
Тъжното беше и в това, че хората не можеха да разберат какво пееше славея. Колко красиви думи излизаха от тази малка красива птичка. Колко истински неща имаше в неговата песен и колко мъка в сърцата на хората можеше да излекува. Но способността хората да го разбират беше загубена преди много дълго време и вече беше забравено и че някога я е имало. А дърветата умираха бавно от безразличието на хората към тях. Никой не си позволяваше да им каже колко красиви са. Дори ставаха средство за лъжа, когато поредният Дон Жуан водеше новата си любима да и се врича. Крепеше ги това, че сред грозното виждаха понякога и чистата и нежна истинска любов. Но дори те не забелязваха дърветата.
Настана денят, в който славеят трябваше да разпери свойте крила и да отлети, тъй като не бе останала нищо от дърветата от алеята, освен тъжните останки от техните кори. Но когато полетя, видя, че по цялата земя не бе останало нито едно живо дърво. А хората бягаха като обезумели и в паника. Забравили вече любовта, вярата в красивите неща, които така лекомислено си обещаваха, сега мислеха само как ще оцелеят, вече осъзнали какво са сторили, искаха да върнат времето назад. Но беше вече късно, безразличието беше убило дърветата. Безразличието беше убило хората... Don`t be indifferent be different…
© Ели Всички права запазени