Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от болницата. За няма и два дена животът му се обърна наопаки.
Всичко започна така…
По време на обедната почивка въпросният колега го привика в кабинета си и му каза:
– Марине, обадиха ми се с предложение за работа. Човекът предлага 50 лева на час. Можеш ли да поемеш нещата?
– За какво става въпрос?
– Наша пациентка, изписана наскоро, се нуждае от рехабилитация. Всеки ден трябва да си на линия, за по един час. По кое време ще ходиш, това ще се уговорите допълнително.
– Чудесно, съгласен съм.
– Ето ти телефонния номер и медицинската документация.
Марин взе папката и излезе. След края на работния ден прегледа документите. Ставаше въпрос за жена на 27 години, пострадала при автомобилна катастрофа. Нещата при нея не изглеждаха много добре, но и не бяха и трагични. Обади се на съпруга й се уговори с него за графика на рехабилитацията. Започваше работа на следващия ден. За един месец щеше да си докара 1500 лева, което го радваше, защото бе закъснял с плащането на вноските по ипотеката.
Те живееха в къща, в скъп квартал. Вратата отвори съпругът. Той покани Марин да влезе, запозна го с пациентката, която се казваше Милица Никовска, и излезе с колата да пазарува.
Милица лежеше в голямо легло в дневната, явно преместено от някоя от спалните на горния етаж. Беше се завила до брадичката и гледаше уплашено. Някъде по това време Марин Колев започна да се влюбва. Лицето й, което бе обрамчено с права руса коса, му се виждаше адски мило и нежно. Пъстрите й, основно светлозелени очи го накараха да потръпне.
Усети, че се е насадил здраво, но ще не ще, трябваше да си върши работата. Опита да се самозаблуди, като си каза, че тя няма как да е чак толкова хубава при положение, че не е добре физически. Освен това бе възможно да е глуповата фръцла. Да, нищо чудно да бе точно такава.
Милица не можеше да става от леглото. Дори не бе правила опити след изписването от болницата преди седмица.
– Хайде да се пораздвижим, Милица – каза наперено той. Знаеше, че с пациентите трябва да се действа твърдо. Тя примигна, изпъшка и се надигна на лакти.
– Не знам дали ще мога да мърдам много.
– Ще можеш, лека-полека ще направя така, че да можеш.
Очите й се ококориха и потъмняха от страх, чак жал да ти стане.
Той отметна одеялото и си сложи найлонови ръкавици.
Милица бе облечена в торбеста зелена фланелка, която стигаше до средата на бедрата. Голите й крака лежаха неподвижно, с неестествено изпънати напред стъпала. Левият бе видимо по-тънък.
– Сгъни сега коленете – заповяда Марин.
Тя присви очи и се напъна, но не постигна кой знае какво – левият се сви малко, а десният само помръдна немощно.
– Размърдай глезените!
Този път десният реагира по-добре.
– Съжалявам, дълго време съм била в гипс – простена тя.
– Много си се обездвижила. Ще трябва доста да поработим.
– Само да ви кажа, че ме боли. Моля да внимавате. Даже в количката не мога да седя дълго, защото кръстът ми направо…
– Знам, че те боли. И още повече ще те заболи, но ако искаш да проходиш, ще трябва да се бориш. Ясно?
– Ясно.
Той се зае да раздвижи ставите. Действаше внимателно, без да прилага много сила, но сухожилията протестираха. Усещаше плътта й топла и мека под тънките ръкавици. Както никога досега, му се прииска да е без ръкавици, за да… се наслади повече на докосванията. Почувства се гузен заради това свое неприлично желание.
Пронизвана от остри болки, младата жена хапеше устни и кривеше лицето си в страдалчески гримаси. Марин знаеше, че трябва да упорства, но нещо го накара да се смили и да обяви почивка. Милица се бе запотила, бузите й бяха влажни от сълзи.
– Не очаквах, че ще е толкова мъчително? – измърмори тя и приглади косата си назад с трепереща длан.
– Цялата си в контрактури, затова. С всеки изминал ден ще става по-лесно обаче. Ще ти напиша с какви мехлеми да се мажеш. – Тя погледна часовника с надежда. – Няма да си тръгна скоро, не си го и помисляй.
– Добре де, продължавай да ме мъчиш! – рече тя с немалка доза неприязън в гласа.
Той подхвана приятно заоблената й пета и започна да натиска възглавничките на стъпалото. Пръстите й, които бяха с момичешки педикюр, се сгърчиха за момент.
– По-леко, моля те, моля те! – застена тя.
– Знам колко да натискам, не се безпокой.
– Недейте толкова силно! Адски боли! Трябва да знаете, че имам много счупвания и…
– Наясно съм точно колко натрошена си била. Но вече всичко е зараснало и, особено където има пирони, си здрава като робот.
– Много смешно, няма що – нацупи се тя.
– Огледал съм внимателно всичките ти кокали на снимките, така че знам какво говоря.
Тя изпъшка и забели очи.
Десет минути по-късно Марин преустанови мъченията, взе петдесетте лева, които бяха оставени на масата, и си отиде. На излизане бе установил, че няма търпение утре да дойде пак. А хич не му се щеше да се влюбва в омъжена жена. Какво толкова имаше в нея? Да, симпатична муцунка, но тялото й все още бе развалина. Все още. Зачуди се дали да не помоли свой колега да го замести. В крайна сметка се отказа от тази идея.
През нощта сънува как краката, които бе раздвижвал днес, се вдигат по очарователен начин и елегантно полягат върху раменете му.
През деня броеше часовете, оставащи до срещата с Милица. Усещаше, че си е докарал голяма беля. Но засега не искаше да прави нищо по въпроса.
Три дена по-късно вече се виждаше напредък. Ставите се бяха пораздвижили, а и болката очевидно бе понамаляла. Милица вече без особени усилия се надигаше и заставаше в седнало положение. Марин се стараеше да не се заглежда по оголените й крака и гърдите, издуващи фланелката, но това не му се удаваше добре.
– Днес ще ставаме – обяви той и свали ръкавиците.
– Ще ставаме? – Тя го изгледа стреснато.
– Ами време е да се изправяш вече. Не ти ли писна да лежиш?
– Е, да но…
Той й помогна да извърти краката си настрани и я накара да се изтласка към ръба на леглото. Донесе проходилката и я постави до леглото.
Милица гледаше ужасено, сякаш пред нея бе зейнала огромна пропаст.
Не без колебание той я подхвана през кръста и я изправи. Милица изохка и се вкопчи в дръжките на проходилката. Десният й крак бе стъпил сравнително стабилно, но левият се гънеше в коляното, като петата подрипваше като убодена, без да успява дори да докосне пода.
– Хвани се здраво!
– Ще падна – проплака тя.
– Няма да паднеш, държа те. Стъпи и на левия крак де, хайде!
– Не мога. Много ме боли, много. – Тя се бе навела и дупето й бе щръкнало назад, аха да се отърка в застаналия отзад Марин. Той веднага се премести отстрани, засрамен от конфузната ситуация.
Минута по-късно Милица се поуспокои и изправи стойката си. Премести проходилката напред и пристъпи плахо с левия крак. Пръстите й се повлякоха по пода и стъпалото се извъртя страховито настрани. Той се наведе и със сръчно движение намести в правилното положение крака й, който вече трепереше от усилието.
Последва крачка с десния, по-стабилен крак, после нова с левия. Силите на Милица стигнаха дотук. Марин й помогна да легне и я зави. Тя се усмихна и рече:
– Това са първите ми крачки от шест месеца. Благодаря ти. – По бузата й се търкулна самотна сълза.
– Няма защо. Добре се справяш. Утре продължаваме с ходенето.
– Добре. – Тя затвори очи и, още преди Марин да е взел петдесетте си лева, заспа. Докато я гледаше как спи, му се прииска да я целуне, но се въздържа. Само придърпа одеялото нагоре и потърка нежно малката й длан.
За него нещата ставаха все по-трудни. С мъка успяваше да контролира емоциите си. Трябваше възможно най-скоро да приключи тази работа и да забрави Милица.
На следващия ден пациентката направи цели шестнайсет крачки, но болката в петата, в която имаше метална пластина, й пречеше да стъпва стабилно. Ставите й обаче бяха придобили известна гъвкавост.
Марин даваше всичко от себе си, за да й помогне, даже започна да използва нови методи, за които бе чел в медицинските списания. Милица понякога протестираше, но винаги изпълняваше инструкциите.
Една съботна вечер, веднага след пристигането си, Марин обяви:
– Време е да пробваш с патерици.
– Не е ли рано? – попита плахо тя.
– Не е.
Той разопакова патериците и ги нагласи според височината на Милица. Тя се изправи сама и се подпря. Бе привела гръб и гледаше жално, страх я бе.
– Можеш да го направиш, достатъчно силна си – окуражи я той. – Сега постой няколко минути права, без да се опитваш да ходиш. Искам да проверя баланса ти.
После тя запристъпя, справяше се сравнително добре. Но се кривеше прекалено, така че опасността да падне не бе никак малка. Марин стоеше на един метър от нея, готов да я подхване, ако стане фал.
Не се размина без инциденти. Един ден, докато се учеше да изкачва стълби, Милица стъпи накриво и си навехна глезена. Марин много се уплаши. Не можеше да повярва, че е допуснал такова нещо. Веднага наложи удареното място с лед и го превърза. Милица гледаше тъжно и подсмърчаше, опитвайки се да спре сълзите.
– Сега какво ще стане? – простена тя. – Не искам пак да влизам в болница, не искам!
– Съжалявам, вината е моя. Но няма страшно. Ще си почиваш няколко дена и отокът ще спадне, вярвам. Много съжалявам.
– Какво си виновен ти, че аз за нищо не ставам. Направо ми иде да се гръмна. Не ми се живее такъв живот!
– Не говори така. Скоро ще си като нова. Нали виждаш колко много напреднахме за един месец.
– Така е. Благодарение на теб.
– Е, това ми е работата.
Глезенът й се оправи за една седмица. След това възстановителният процес продължи. Милица вече можеше да ходи сама до тоалетната и да сяда на масата да се храни. Марин бе доволен от свършената работа, но и много изнервен – никога нямаше да може да докосва тялото й, което вече познаваше по-добре от своето, по начина, за който мечтаеше. Понякога му идеше да я награби и да я задуши с целувки.
Рехабилитационните му занимания с Милица приключиха, след като мъжът й му благодари и каза, че вече не се нуждае от помощта му. Щял да прати Милица в някакъв рехабилитационен център, където да й правят специални процедури.
Марин дори не успя да се сбогува с нея. През следващите няколко дена той ходеше като ударен с мокър парцал. В работата си бе адски разсеян и допускаше грешки. Но не се престраши да се обади на Милица. Каза си, че така може би е по-добре и започна да се бори с налегналата го депресия.
Милица обаче се обади. Звучеше притеснена.
– Здравей, удобно ли е?
– Да – отвърна той и сърцето му веднага ускори ритъма си.
– Трябва да знаеш, че съм ти много благодарна. Без теб сигурно още щях да съм на легло.
– Просто си върша работата.
– Вчера излязох сама на разходка. Може би съм вървяла над сто метра.
– Браво на момичето!
– Отивам в рехабилитационен център.
– Чудесно, физиотерапевтичните процедури са много полезно нещо.
– Искаш ли… някога да се видим? Да излезем някъде? Когато се възстановя напълно, да кажем.
– С удоволствие.
– Но по-нататък, защото сигурно ти е писнало да гледаш сакати хора като мен.
– Теб не ми е писнало да гледам – отвърна той и се напрегна. По бузите му бе избила червенина.
Милица мълчеше и той съжали за непремерените си думи.
– Чакат ме трудни месеци – подхвана тя. – Ще се развеждам.
– Защо?
– След катастрофата отношенията ни се влошиха. Чух го да казва на свой приятел, че заради глупостта ми вече няма кола. Мислеше за колата, не за мен, а аз тогава нямах здраво местенце по тялото си. Всъщност катастрофирах, защото дете изскочи на пътя. Аз завих към канавката, за да не го прегазя.
– Ти си силна, ще се справиш. Ако мога да бъда полезен с нещо…
– Аз се чувствам сигурна в твоите ръце и те харесвам. Ти не си безразличен към мен, мисля. Очите не лъжат, да знаеш. Но ако те притеснява моята… физическа непригодност, няма проблем. Може след време… ако си свободен, ако аз съм жива и здрава… да пробваме.
Марин Колев въздъхна тежко. Пое си въздух и каза:
– Искам да те прегърна.
В отговор получи звънък смях, а после едно прошепнато съвсем тихо „Чакам те, скъпи.“
© Хийл Всички права запазени