Приятна, хладна, августовска вечер.
Отпих жадно от студеното и потно кенче бира, по което се стече срамежлива капка (сякаш точно това кенче беше чакало точно мен), след което запалих също толкова чаканата цигара.
Лек ветрец закачливо разрошваше косите, игриво спуснати по раменете, напомнящ за най - топлото на топлото лято (или пък за най - хладното, зависи какво е на душата ти, читателю).
Всяка вечер в 22:15 мъжът и жената минаваха по разбитите пред магазина павета.
Тя, с невероятно красив бродиран трибагреник, който беше вързала на челото си; дълга почти до земята рокля и черни сандали. Косата й винаги беше сплетена на плитка и падаше свободно по едното й рамо.
Той беше винаги с раница, къси панталонки и тениска; носещ знамето на България в едната ръка, и тихо и кротко, но гордо следващ дамата с трибагреника.
Не знаех дали отиваха или се прибираха от протест, но нямаше вечер, в която да не минаваха. И не знам кое ме впечатли повече - точността всяка вечер или спокойствието, и грацията ...