АКО ...
“...Нека да те има, тук до мен на този свят...”
Посягам към теб като към горски плод – стипчиво е, но истинско... незаменимо с нищо удоволствие. Прав си – изкушенията са затова, за да им се отдаваме.
Вкусвам го насред симфонията на щурците – лятно рондо, усещане, което запазвам
дори като стъпваме на моста... на въздишките, ... заради това, че заедно ще се озовем на площадката най-горе, за да пилее мислите ни вятъра, като платна на древен викингски кораб. Със всички преди мен си усещал подобна... магия. От мен какво очакваш?
Да се погрижа за любовта дори и отвъд емоциите си... А тях ги разпръсква сочния плод, който ти ми поднасяш. Не, не го искам наготово! Трябва да го заслужа!
Защото всичко е само култивирани, отглеждани дълго чувства, като онези гъбки – в чувалчета.
Претендирам ли, че моята любов е най-изпепеляваща, но и най-невъзможна. Не.
А ти? Обичаш ме, просто така, галиш косата ми, съзерцаваш извивките на раменете ми и кротко наблюдаваш слънчевите зайчета, играещи по стен ...