Али гледаше надолу. Някаква следа от вина премина за миг по лицето й. Дългата й черна коса стигаше до голия й кръст и я гъделичкаше, но тя не се дразнеше – беше свикнала. Отдавна беше започнала да носи къси потници и тениски. Краката й бяха дълги и изящни в късите панталонки, тялото й беше като на манекенка и тя не го криеше. Зелените й очи следяха ръката й, която чертаеше кръгчета по млечнобялата кожа на десния й крак. Другата й ръка си играеше с тънката верижка около врата й – подарък от гаджето й.

    - Я повтори. – каза с тих глас баща й, гледайки ледено. Имаше нотка на заплаха в тона му.

    Точно тази нотка накара Али да вдигне раздразнено очи към него. Какво право имаше той да я заплашва? Фигурата й на стола се напрегна. Сякаш се поколеба дали да не стане и да си тръгне. Беше й ужасно досадно да води този разговор. Но след това размисли и се отпусна отново. Кухнята беше изпълнена с лъчите на следобедното слънце, но те никак не я успокояваха. Нито пък него.

    - Нима ми казваш, че след всичките грижи, които положих, за да ти е добре на теб, след цялото доверие, което ти оказах...

    - Точно така, татко. – прекъсна го Али. Гласът й се повиши, момичето набираше все повече смелост, подтиквано от неодобрението на баща си. – Бременна съм. Да, знам, че съм само на шеснайсет, няма нужда да ми казваш. И да, знам също, че съм се държала много безотговорно. Но да ти кажа, точно ти нямаш никакво право да ми се сърдиш. За всичко ме ограничаваш. Заради теб стана това...

    Силният удар, който едва не строши дървената маса пред нея, я накара да замълчи. И все пак си беше вярно. Той все й забраняваше разни неща, като например да ходи по купони с приятелките си или да излиза когато си поиска без да му казва къде отива. Защо? И без това не беше негова работа. Това си беше нейният живот и тя щеше да прави с него това, което тя искаше. Веднъж да не се подчини на баща си и ето го резултата – бебе. Но все пак той беше виновният, ако не й беше забранявал толкова  много неща...

    - Недей да ми говориш така. Аз съм ти баща, Алис. По дяволите, ти предаде доверието ми, недей да си утежняваш още повече положението.

    Той стисна за миг зъби и очи, в опит да се успокои. Пое си дълбоко дъх и след това издиша бавно. На Али й стана смешно. Баща й никога не я беше удрял и винаги полагаше огромни усилия да се сдържи, когато тя го ядосаше. На устните й се появи лека подигравателна усмивка. Нямаше достатъчно смелост да я удари. Страхливец. Той отвори очи и видя усмивката й. Това го ядоса още повече.

    - Не ми се смей, момиченце. Положението е сериозно и няма да търпя да ми се подиграва една малка пикла, дори и тя да е дъщеря ми. Наказана си. Отивай си в стаята и гледай да не ми се мяркаш поне до утре. Дотогава аз трябва да измисля какво да правим с това бебе.

    Усмивката на Али изчезна. Нямаше да му позволи да й отнеме детето. Беше сигурна, че в крайна сметка той ще поиска да направи аборт или пък да го даде за осиновяване. Не можеше да го допусне.

    - Няма да ми казваш какво да правя. – развика се тя -  Достатъчно голяма съм да реша сама какво да правя. Детето ми си има баща. С Джеф ще се грижим за него. Ще го отгледаме.

    - Джеф не може за себе си да се погрижи, не си ли го забелязала все още? Той е просто един малоумен спортист, който мисли само за това как изглежда, колко е готин и колко мацки ще забие преди вечеря.

    Лицето на Али почервеня от гняв.

    - Това изобщо не е вярно. Ти не го познаваш, той не е като другите от отбора му. Той е умен, мил и грижовен...

    - Той е такъв само докато му трябваш.

    - Глупости!

    - Тогава защо не отидеш да живееш при Джеф? Хайде, нали той ще те издържа. Теб и детето ви. Умирам да видя как ще се справи като баща. Горко на детето. Само за него ми е жал.

    Али стана и удари с ръка по масата, повтаряйки гневния жест на баща си, макар и с по-малко сила. Очите й се бяха изцъклили от злоба. Тя бутна стола си назад и се затича нагоре по стълбището към стаята си, без да обръща внимание на виковете на баща й да се върне веднага при него. Извади от дъното на шкафа си куфара, който беше използвала, когато се нанасяха тук и започна да хвърля каквито дрехи й попадаха вътре. Когато свърши с това, хвана дръжката на куфара и отиде до банята за четката за зъби и останалите си тоалетни принадлежности. Метна и тях в куфара, тръгна обратно надолу по стълбите и директно към входната врата. Баща й още беше в кухнята. Когато я видя с багажа, той се втурна след дъщеря си.

    - Къде си мислиш, че отиваш?

    - Изнасям се. – отговори тя ядно, отваряйки със замах дървената врата- Нали това искаше?

    - Али, моля те, не прави глупости. В момента само преиграваш, защото си ядосана.

    Вече бяха на улицата. Баща й я хвана за едната ръка, опитвайки се да я задържи. Тя се обърна и с едно светкавично движение го изрита с всичка сила в слабините. Той се преви на две. Изненадата беше изписана на лицето му, заедно с болката от ритника.

    - И не си мисли, че ще се върна. Писна ми да ме ограничаваш.

    Хвана отново дръжката на куфара и забърза по улицата, без да поглежда назад към баща си, който беше паднал на колене. Докато вървеше така странно, с този багаж, на няколко пъти закачи разни хора, които й казваха да гледа къде ходи, но тя не им обърна внимание. Претича през две градинки, за да хване автобуса, който щеше да я отведе при Джеф, качи се и седна на най-близкото свободно място. Чак тогава се отпусна и въздъхна дълбоко. Не можеше да повярва, че най-накрая е свободна. Започваше да живее собствения си живот. Нямаше кой да й попречи да направи каквото си поиска. Сега щеше да отиде при любовта на живота си, щеше да му разкаже какво е станало, той щеше да я прибере при себе си и всичко щеше да се нареди прекрасно. Джеф все още не знаеше, че Али е бременна от него. Но той щеше да я разбере. Баща й не го познаваше. Нейният любим никога не би я изоставил. Те се обичаха. Това беше истинската любов. Дори нямаше нужда да чакат. Можеха направо да се оженят. Автобуса стигна до спирката и тя продължи пеша към улицата на Джеф, заета с планирането на сватбата. Щеше да е нещо скромно, тя не обичаше големите празненства. И баща й със сигурност нямаше да бъде поканен. Когато стигна до къщата на гаджето си, Али извървя и останалия път до вратата с огромно нетърпение да му съобщи добрата новина и усмивка на лицето. Звънна на звънеца и зачака, оглеждайки двора, къщата и улицата пред нея с нови очи. Опитваше се да си представи себе си след няколко години. В нейните мисли тя беше седнала отвън и се наслаждаваше на цветята, които смяташе да посади, за да е по-красиво, напичайки се на следобедното слънце и играейки си с детето им. Не се знаеше какъв пол е все още, затова ту си представяше малко къдрокосо момиченце в сладка розова рокличка, ту момченце с прекрасните й зелени очи, играещо си с малка баскетболна топка. Мислите й бяха прекъснати от шум от стъпки, идващи от другата страна на вратата. Ето го и таткото. Но когато дръжката се завъртя, пред нея се показа не Джеф, а някакво красиво, високо и стройно момиче по бикини и тениска с логото на баскетболния отбор на гаджето й. Тениска на Джеф. Преди да успее да се запита коя е тя и защо е облечена така, на вратата се показа и той, гол до кръста и по боксерки. Широката усмивка, озаряваща допреди малко лицето му, се стопи в гримаса на съжаление и... какво беше това? Погнуса? Това беше нещо, което не беше виждала досега на лицето му. Поне не и докато гледаше нея.

    - Какво става тук? – попита тя.

    Джеф набързо избута красивото момиче вътре, прошепвайки й нещо на ухо. Тя се усмиха загадъчно и изчезна към стаите.

    - Коя е тази? – попита Али. – И какво прави тук?

    - Ами… това е новата ми приятелка. – каза той направо.

    Лицето му беше като направено от камък или лед. Али онемя.

    - Виж… - продължи той – вече не те харесвам и затова искам да скъсаме.

    Тези думи я разгневиха.

    - Малко е късно за това, не мислиш ли? Можеше да ми го кажеш и преди да спиш с друга. – в неговите очи нямаше и капка разкаяние.  – Можеше да ми го кажеш и преди да ми направиш дете...

    Той я погледна тъпо, без да разбира нищо. И изведнъж истината я връхлетя като вълна. Колко глупава е била тя, за да не види досега какъв е той. Че е просто един повърхностен глупак. Баща й беше прав за него. Той само я използваше.

    - Бременна съм. – за втори път днес казваше това изречение на малоумник. Какво съвпадение.

    Той я гледа в продължение на минута.

    - Ами… съжалявам, Али, нищо не мога да направя за теб. Не мога да ти помогна. Какво искаш от мен?

    Али не можеше да повярва, че това й се случва. Беше разчитала, че Джеф ще е до нея, че ще я приюти, ще я подкрепи. Грешка. Изобщо никога не е трябвало да му се доверява. Сега го разбираше. През тялото й премина тръпка на раздразнение.

    - Какво ли, тъпанар такъв? Искам да ми кажеш какво да правя с това бебе. Искам… - тя спря. Осъзна, че няма смисъл, Джеф нямаше да й помогне. Нямаше никаква полза да си хаби думите.

    Завъртя се обратно и тръгна с бърза крачка, без определена посока. Чу как вратата се затръшва зад гърба й. Сълзи се появиха в очите на момичето, но тя се опита да ги задържи. Вървя известно време, стигна до една пуста градинка и се предаде. Отпусна се безжизнено на най-близката пейка. Вече не можеше да сдържа сълзите си. Легна на пейката, свивайки доколкото можеше краката си към тялото и тихичко заплака. Целият й свят се бе сринал. Всички я бяха предали. Нямаше приятели или поне не такива, които щяха да й помогнат. Беше сигурна в това. Те също бяха повърхностни идиоти, точно като Джеф. Нямаше си и дом, нямаше семейство… накратко – нямаше нищо, освен себе си, бебето и куфара. Какво щеше да прави сега? Как щеше да живее? Главата я заболя. Не искаше да мисли, да чувства. Не искаше да съществува. След няколко часа сълзите й пресъхнаха и тя просто остана така, загледана невиждащо някъде в пространството. Започна да се стъмва, но тя не помръдваше. На няколко пъти някакви непознати хора я питаха дали е добре, а тя дори не ги погледна. Един от тях се опита да се приближи, но тя го изгледа с кръвнишки поглед, от който можеха да те полазят тръпки, и човекът си отиде, уплашен. Най-накрая се стъмни съвсем и Али заспа сама на пейката, потръпвайки леко от нощния ветрец.

    На следващия ден реши, че трябва да започне отначало. Трябваше да си намери работа. Тъй като беше на шестнайсет, щеше да й е по-лесно. Или поне тя така си мислеше. Пита на няколко места, но никой нямаше нужда от още една работна ръка или просто намираха нещо, заради което да не я приемат, щом видеха как изглежда. Косата й беше разрошена, дрехите смачкани, погледът й беше празен и зловещ. Лицето й изглеждаше така, сякаш никога не се бе усмихвала и никога повече нямаше да се усмихне. Това продължи и на следващия ден и на по-следващия. Няколко пъти й се наложи да проси за стотинки, за да може да си вземе нещо за ядене. Това не беше за нея. Цял живот бе закриляна и осигурявана от баща си, но никога не бе осъзнала колко много прави той за нея. Явно не можеше да живее без него, но пък не искаше и да се връща вкъщи. Това, което ставаше сега беше нещо непоносимо за едно момиче като Али. Беше свикнала да се грижат за нея и да не й липсва нищо, затова сега беше сигурна, че няма да оцелее дълго. Още повече, че трябваше да се грижи и за детето в корема й.

    Някъде около една седмица след това реши, че не си заслужава да живее такъв живот. Не, по-добре да сложи край на всичко това още сега. Отиде до най-високия мост в града, без дори да разбере как е успяла да намери пътя. Подпря се за миг на парапета. Отдолу течеше огромна река, а зад нея минаваха само коли. Колоните на моста щяха да я скрият и тя щеше най-спокойно да може да се хвърли. Никой нямаше да разбере. Никой нямаше да я спре. Погледа известно време как слънцето изгрява над водата в далечината. Последният й изгрев. И тя беше сама. По навик, неусетно започна да си играе с верижката от Джеф. След няколко минути се усети, ядосано хвана фино изработеното златно бижу и го дръпна силно напред. То се скъса и остана в ръката й. Али го погледа злобно няколко минути и го хвърли долу в буйната река. Знак за вечна любов, как не. Точно това й беше казал Джеф, когато й го подари. Но къде отиде любовта му сега? Не можеше да издържа повече. Не искаше да живее. Не можеше дори да се наслади на гледката. Просто искаше всичко да свърши веднъж и завинаги. След около десетина минути безполезно взиране в слънцето, без да го вижда, реши, че е време. Покатери се на парапета. Беше готова. Но се поколеба за миг. Може би все още имаше някакъв шанс за нея… може би… не, твърдо не. Беше сигурна, че пак ще се върне, ако си тръгне сега. Нямаше смисъл да се мъчи допълнителни два-три дена и после да направи същото.

    Затвори очи, махна ръце от железния парапет, представи си как ще полети като птица и се отпусна напред. “Това е”, помисли си тя, “край на приказката“. На лицето й се появи усмивка за част от секундата.

    Точно когато политна напред, някой я сграбчи с две ръце през кръста...