Алиса "Лиска" Лесовая- част 3

Вътре цареше сумрак, пропит от цяла палитра шумове.

„Бяла Мъгла“ нямаше нужда от специално обзавеждане, за да разбереш къде точно си попаднал. Самите посетители бяха достатъчно кошмарен интериор. 

Музиката се влачеше по пода като разярен ранен звяр, а над масите се носеше хриплива глъч, накъсана от смях, псувни и кратки, насечени изохквания.

Всички погледи  се обърнаха към нея. Не защото беше хубава или сама. А защото влизаше като човек, който няма намерение да си тръгне от тук, извлечен в чувал.

Лиска се спря за миг, за да позволи на очите си да привикнат към  полумрака. FoxSense се настрои сам – приглуши част от визуалния шум, подчерта други силуети. Отбеляза няколко оръжия, разпознати заради начина, по който хората ги стискаха. И едно, което лежеше спокойно на масата до чаша. Като покана за разговор.

Точно там седеше посредникът.

Мъжът беше среден на ръст, с онзи незапомнящ се тип черти, които са идеални за човек, когото всички виждат, но никой не помни впоследствие. Косата му бе късо подстригана, облеклото – чисто, но не разточително. Единственото, което го издаваше, беше спокойствието.

В този бар спокойствието беше по-шумно от крясъците. И затова приносителят му светваше като техноточка насред мъглата.

Той я изучаваше, без да се крие. С поглед, който не пълзи  по тялото, а вниква в начина, по който то се движи. И какво излъчва.

– М-м-м… Нова си. Не съм те виждал досега тук – по-скоро констатира, отколкото запита, когато тя приближи. Гласът му бе мек, с онзи равен тембър, който би могъл да продава застраховки или да нарежда убийства.

– Зависи как гледаш, – отвърна тя. – За едни съм нова. За други- доста добре позната. Но съм стопроцентово органична. Естествено жива, така да се каже.

Той се усмихна леко.

– При нас всичко, което не е поело пътя си към рециклаторите, се води живо. Сядай!

Не попита коя е. Ето това FoxSense маркира като интересно.

Лиска седна така, че да вижда входа, изхода и още две вратички, които бяха замаскирани като стени.

– Подшушнаха ми, че умееш да поправяш онова, което други са счупили, – подхвана мъжът. – Лош навик, но пък доста високо ценен в този квартал.

– Лошите навици плащат сметките, – вдигна рамене тя. – От добрите също умираш, само че  по-бавно.

– Тук всички умираме бързо, Лиске.

Тя повдигна вежда. Не беше казвала името си.

– Приемаме, че вече знаеш коя съм? – попита спокойно.

– Приемаме, – кимна той. – Човек, който влиза от улицата, а аз знам, че утре ще лекува мои хора, няма как да остане анонимен. Иначе нямаше да си говорим със теб. Щяхме да говорим за теб. В минало време.

Той отпусна ръка върху масата. Пръстите му бяха дълги, чисти, с леко наранени кокалчета. Личеше си, че е човек, който използва ръцете си и за подписване, и за белязване на чужди съдби по доста болезнен начин.

– Казвам се Артьом, – представи се. – За повечето – просто Тьома. Навъртам се наоколо, когато шефът е твърде зает, за да съумее да дирижира сам всички музиканти от оркестъра.

„Шефът“. Не го назова. Не и пред нея. Не още.

– Значи ти си този, който се вижда на сцената, докато някой друг дърпа конците зад кулисите? – запита тя.

– Ако те успокоява – и аз си имам марионетки, чиито конци дърпам, – усмихна се той. – В този град никой не държи ножа еднолично. Най-много да държи дръжката малко по-дълго от другите.

На бара някой изкрещя. Чу се звук от чупещо се стъкло, после откъслечен, глух хриплив стон, след който настъпи тишина от онзи вид, в който всички си придават вид, че нищо не се е случило. Артьом не трепна. Лиска забеляза това.

– Чух, че лекуваш бързо, без да питаш, – каза той. – Че не викаш полиция, медици и прочее митични персонажи.

– Чувала съм и по-хубави лъжи за себе си, – отвърна тя. – Но да, понякога лепя счупени хора. Понякога им махам това, което не трябва да е в тях. Понякога… – очите ѝ се плъзнаха към ъгъла, където един тип се държеше за корема, от който шуртеше едновременно кръв и зеленикава охладителна течност– понякога вече е късно.

– Въпросът е: – наклони глава Артьом – умееш ли да мълчиш за това, което виждаш, докато работиш?

– Зависи кой пита.

– Питам от негово име. – Той леко докосна оръжието до чашата си. – А той не обича хора с добра памет.

FoxSense кимна вътрешно. Сърдечният ритъм на мъжа се запази равен. Не блъфираше.

– А какво обича той? – попита Лиска.

– Хора, които вършат работа и не задават въпроси, чийто отговор не би им се харесал.

– Понякога не задавам въпроси, защото знам отговора предварително, – вдигна чашата тя. Не беше сигурна какво има в нея, но беше достатъчно силно, за да стерилизира дори съвестта ѝ.

Артьом я наблюдаваше известно време мълчаливо.

– Нека ти покажа защо всъщност си тук, – каза после. – Не сме чак толкова отчаяни за лекари. За ходещи трезори на тайни обаче сме.

Той щракна с пръсти. От дъното на залата изведоха двама мъже. Единият куцаше, другият се държеше за шията. Кръв не се виждаше – или се беше съсирила или пък беше добре прикрита. Но болката се усещаше във въздуха като ток от късо съединение.

– Те са първите ти пациенти, – обясни Артьом. – Ако утре могат да ходят и да стрелят, ще заключим, че си полезна. Ако ли не… ще си поръчаме друг.

– А ще оставите ли рецензия? – ухили се тя. – Пет звезди, „препоръчвам, умира се почти безболезнено“?

Мъжът с изпотеното чело я гледаше отчаяно. Беше млад, с белези от калпаво зашити рани по лицето. Вторият, този с шията, вече бе напълнил ризата си с тъмни, странно красиви петна.

– Какво им е? – попита Лиска, като вече знаеше, че няма да получи честен отговор.

– На първия – нож, малко по-дълбоко, отколкото доброто възпитание позволява. На втория – прекъснат път от сърцето до мозъка. – Артьом вдигна рамене. – Човекът, който ги причини, вече не е проблем. Въпросът е дали ти си правилното за тях решение.

Вътре в нея нещо се размърда. Не съвестта – професионализмът. Ръцете ѝ вече подреждаха мислено инструменти, движения, стъпки.

– Нужни са ми помещение и относителен покой, – каза тя. – И никой да не ми виси над главата.

– Помещение – да. Покой – не обещавам, – подсмихна се той. – Но вече не си на покрива, Лиске. Тук- долу нищо не е идеално. Освен смъртта.

Той се изправи.

– Ще те заведа в задната стая. Ще ти дам всичко, от което имаш нужда. Ако те попитат кой ти е клиентът – казваш, че е „никой“.  Той така предпочита да бъде назоваван.

– Той… – повтори тя, – все още без име?

– Името му се споменава само, когато  му носиш или пари или нечия глава. – Артьом я погледна в очите. – Ти към коя категория се надяваш да те причислим?

– Аз нося други неща, – отвърна. – Например гаранция, че утре ще има кой да натиска спусъци за него.

За миг в очите на мъжа проблесна нещо като уважение.

– Добре, доктор Лиска, – каза. – Нека видим дали наистина можеш да лепиш онова, което нашият свят къса.

Той ѝ направи знак да тръгне след него. Двамата ранени закуцукаха подир тях.

Докато минаваха през залата, няколко погледа се заковаха в гърба ѝ – любопитство, презрение, жажда, празнота.
FoxSense шепнеше числа и проценти, но тя не им обърна внимание и ги остави да заглъхнат. Сега, пред нея имаше само две тела, които можеше да спаси… или да използва като първия си тих подарък за „онзи, който няма име“.

А зад вратата на задната стая я чакаше нещо много по-опасно от кръв и повредени екзоскелети: Възможността да се превърне в част от легендата на човек, когото някои наричаха просто:

Бриллиант.