Иисуса

                                      Иисуса      

  Посветено

Момичето беше много особено. Появи се в средата на септември ’98-ма, с две дълги кафяви плитки и изумрудено зелени очи. "Новата ви съученичка Иисуса" – така ни я представи класната. Първоначално името ѝ ми заприлича на някаква пародия, нещо като Видка, или Желязка, но все ме влечеше към нея. Може би и аз бях странна птица изпитваща скрита потребност да споделям лудостта си. А споделянето на лудостта е чисто щастие. Станахме много близки приятелки, а между нас имаше тихо разбиране. Веднъж тя ме покани да спя у тях. Вече бях на тринайсет години и майка ми се съгласи. Иисуса, майка ѝ и по-малкият ѝ брат живееха оскъдно и бедно на квартира в стара кирпичена къща, дадена им от общината. 
– Мама отиде нощна смяна. – Усмихна се дяволито тя и погледа ѝ блесна.
Още с влизането забелязах изрядно подредения дом. Чашите – наредени от малка към по-голяма. Полираните лъжици, вилици и ножове. Всички вехти мебели – поставени под прав ъгъл. Тюлените пердета – накъдрени, с еднакви интервали между всяка къдрица. Когато отвори гардероба, онемях. Дрехите стояха прилежно сгънати и наредени по цветове. 
 "Кой обръща внимание на тези неща?"–, мислех си аз. Момичето въртеше с перфекционизъм цялата домакинска работа, ходеше на училище и гледаше по-малкия си брат.
Когато братчето ѝ заспа, Иисуса извади от шкаф за бельо овчарски нож. Започна да го прехвърля в ръцете си, сякаш е ябълка. Въртеше го на чаршафа плъзгайки прозрачно белите си пръсти по студената повърхност, като се усмихваше загадъчно.
– Този нож е ръчна изработка, от кована стомана – обясни ми Иисуса. – На върха на дръжката има еленов и биволски рог. Подарък ми е от дядо. Виж колко е остър.
Тя плъзна острието по мъхчетата на ръката си, оставяйки гладко обръсната следа.
Аз зяпнах.
– Знаеш ли, че в дръжката на ножа са вградени хиляди цветни частици, изписващи палитра на родопска черга?
– Откъде да знам. – отвърнах аз.
– Ето виж. – посочи ножа – Белият цвят присъства самостоятелно през няколко реда. Чистата енергия е бялата ослепяваща светлина. Цветовете съответстват с аурата на човек. В зависимост от нашите действия има различни цветове на аурата и тя е уникална за всеки. 
– Не се ли случва да се повтори? – погледнах към блестящите ѝ очи.
– Не, никога. Това показват родопските шевици, играта на енергията, според делата ни. Тези шарки ги има само при тибетците, индианците и волжските българи.
– Тези пък кои са? – Попитах тъпо аз.
– Не си ли чувала за кан Котраг?
– Не, по история съм много зле. – Направих гримаса.
– Той е третият брат на Аспарух. Бил е начело на Волжските българи. Заселват се на север, близо до река Волга и река Кама.
– А ти откъде знаеш всичко това?

– Един приятел на мама ми каза. Каза също, че в Италия има село и планина, които носят името България, защото и там са живяли Волжски българи.

– За какво ти е този нож, Иисуса?
– За отмъщение.

Преглътнах, облещвайки се в лицето ѝ. Тя се изкиска срещу мен.
– Много си смешна, пошегувах се.
Момичето премяташе ножа в ръцете си, а аз внимателно следях движенията ѝ, като се надявах да го подържа.
– Знаеш ли, че много деца винят родителите си за своите неуспехи? – измърмори след малко Иисуса.
– Откъде ти хрумна пък това?
– Вярно е. Но в моето семейство е обратно.
– Какво искаш да кажеш?
– Майка ми ме обвинява за всичко. Смята, че е трябвало да ме абортира, или да ме даде в дом.
– Спри, не се говорят такива нещa!
– Казва, че аз съм причината за нещастията ѝ и ако мен ме нямало...
Тази нощ не мигнахме. Иисуса ми разкри такива тайни за себе си, че сигурно мъртъвците щяха да се прекръстят от гробовете. 

 В новото училище тя се опитваше да прикрива странностите си. Не разговаряше с никой от съучениците, освен с мен. Всяка сутрин, точно в 6:50, ме чакаше на ъгъла до оранжевия москвич и заедно отивахме на училище. Ходеше прегърбена, като внимаваше да не настъпи някоя мравка, вярваше, че хората се прераждат в животни и насекоми. Заобикаляше уличната лампа, защото предизвиквала нещастие. Иисуса винаги носеше сгъната двулевка в десния си чорап. Съучениците ми търсеха някаква сензация в нея и уж невинно я разпитваха. Тя не ги поглеждаше, измрънкваше нещо и продължаваше да рови в чорапа си, сякаш там бе най-нормалното място да държи парите си. Измислиха и на двете ни прякори. Иусуса изкарваше високи оценки, но всички си шушукаха,че е "чекименто". Моята майка не беше доволна, че дружа с нея. Знаех, че баща ѝ е избягал в чужбина и ги е оставил сами. Никой, освен мен, в новото училище не беше наясно че момичето има склонност към самонараняване, че на десет години е набутала в устата си горяща пиратка и я оставила да гръмне. Било е съседска тайна, че три пъти е пробвала да се натрови със семе от татул и хапчета и че линейката знаела наизуст пътя към дома ѝ. Можеше ли някой да се досети, че един от вторите ѝ бащи още на дванайсет години я опипвал и се опитал да я изнасили. Тогава педофилията била американска и непозната дума, особено за съседите невестулки, които нито веднъж не поискали сметка на майка ѝ. Иисуса ми се разкри, за всичко, но пропусна да ми каже, че майка ѝ системно я пребива. Може би се срамуваше от това.Тогава си мислех, че приятелката ми има развинтено въображение, но в последствие станах свидетел на брутален побой. Почуках на вратата, никой не ми отговори. След секунди чух удари и стенания. Натиснах дръжката на вратата и се вцепених. Майка ѝ, с огромното си мечешко туловище, я хвърляше от стена в стена и крещеше: "И като кучка да виеш, няма кой да те чуе". Малкото ѝ петгодишно братче стоеше свито на кълбо в ембрионална поза, закрило главата си с ръце. Беше неописуема гледка. Избягах. 
Една сутрин Иисуса дойде с гипсирана ръка. В началото не ми призна, но после го прошепна. "Мама ми счупи ръката. Моля те, не казвай на никой, защото ще ме остави в дом".

В училище, когато някой я попиташе какво се е случило, тя  лъжеше, че се е подхлъзнала на лед. Да се подхлъзнеш на лед април месец, е като да уцелиш шестица от тотото. Поне за нея. Тогава тя точно това си помисли. Каза ми, че изпитва някакво странно облекчение след инцидента. Щастие, примесено с невъзможност да движи ръката си, при това не чувствала физическа болка. Думите ѝ бяха: "Срамувам се, но съм щастлива. Мама за първи път прояви любов и загриженост. Не я съди, че е малко строга". Малко строга? Замълчах си. Решихме, че мъките и униженията ѝ са свършили и това е била последната порция бой, че съвестта на майка ѝ ще възкръсне. Но как възкръсва нещо, което не съществува? Още в деня, в който свалиха гипса ѝ, тя ме покани у тях да учим по английски. Направихме импровизирана учебна дъска с хартия от бял кадастрон и забихме кабърчета в стената. В този момент майката, като мечка стръвница връхлетя в стаята, хвана я за шията с голямата си лапа, вдигна я във въздуха като пиле и блъсна главата ѝ в стената. После пак. И пак. Тя не плачеше. Само хълцаше, без да може да спре. Крещеше ѝ: "Не плачи! Не плачи!" После я копна за косата и я натика в мивката, под студена течаща вода. Изплаших се. Отново станах неволен свидетел  и се опитах да я защитя. В резултат тя ми забрани да я търся. Започнахме да си пишем писма, а къщите ни бяха една срещу друга. В едно от писмата си тя ми написа, че предните ѝ зъби са чупени и лепени два пъти. Тогава си дадох сметка, че мечката е осъзнавала злосторничествата си и е замитала следите след себе си. Все не можех да забравя очите ѝ. Кръвясали, подивели очи, сякаш  обладани от зъл дух. Не казвах на никой. И аз бях от невестулките в живота на момичето. Един понеделник тя  не дойде. Класната почти на ухо ми прошепна, че Иисуса е получила гърчове. Приели я в болница, правели ѝ пълни изследвания и се опитвали да установят какво не ѝ е наред. Тогава нещо ми светна и си спомних бяса, който се изсипваше върху крехкото ѝ тяло. Ходих да я търся, но намерих само един ръждясал катинар на вратата. Проверявах всеки ден пощенската си кутия, но беше празна. В края на учебната година разбрах от учителката, че отпускното ѝ е взето и се преместили в друг град. Не успявах да забравя хълцащите ѝ стенания и усещането, че можех да ѝ помогна, а не го направих. Чудех се какво ли е станало с нея, разпитвах съучениците си, но никой не ми даде някакъв конкретен отговор. 

   През годините станах особено чувствителна на тема насилие над деца и на няколко пъти, писах писма до агенция за закрила на детето. Влизах в скандал с майки по улиците, ударили шамар на детето си, сякаш да успокоя гузната си душа. 
След почти две десетилетия, току-що родила в болницата, в съседен областен град, аз кръжах около новороденото си дете и сякаш чух познат глас. 
– Всичко наред ли е, Силвия?
Когато вдигнах очите си, щях да припадна. Пред мен – в бяла престилка и слушалки на шията си, стоеше Иисуса. Толкова красива и силна, колкото не я бях виждала никога. Същата слабичка, с дълга кестенява коса, бледо личице и изумрудени очи. За миг си помислих, че бъркам, че съм се припознала. Но тя седна до мен и ме хвана за ръката. 
– Познах те. – каза Иисуса – Честита рожба! Скоро ще дойде кабелната телевизия. Приготви се.
– За какво? – Попитах  объркана.
– Нали твоето бебе се казва Васил?
– Да. Какво е станало?
– Родила си първото бебе за 2014 – та година и сега ще ви снимат и интервюират. – усмихна ми се – Не е зле и таткото да присъства.
– Приличам на хипопотам, само това ми липсва да ме увековечат и в снимка. – Ядосах се и се фръцнах.
Тя се смееше и тогава я видях. Онази тъмна, тъжна точица в изумрудените ѝ очи, която никога нямаше да се отмие. Онзи белег в очите ѝ, за който и аз имах косвена вина, премълчавайки деянията на мечката стръвница. Там, в болничната стая, на болничното легло, Иисуса държеше за ръката един от най-пасивните съучастници в престъпления над невръстно дете.

­­­­­ 

  Майката на Иисуса е жива и в перфектно физическо здраве. Покръстила се е, приела е християнството и сега е маскирана като клисарка. Крайна фанатичка на тема Бог. Бърше прахта от иконите, почиства църквата. Знае наизуст всички псалми, припява на свещеника, подлага се на пост и се моли. Няма амнезия, но удобно не си спомни коя съм, когато ми подаде свещите. Тя нито веднъж не е поискала прошка от дъщеря си Иисуса. Но коя съм аз, за да я съдя?