Anabell (Ан Анабел) 17 февруари 2018 г., 19:49  

Ангелина и Ангел 

833 6 33

Казваха, че съм била нежна и крехка като капка роса. А очите ми се уголемили и изхвръкнали от болестта и заприличали на кюфтенца от супата с топчета. Бях много слабичка и въпреки силните бульони на баба, бузите ми така и не порозовяха, а тя се криеше зад вратата на килера и плачеше. Знам, защото я видях, когато търсех къде да се скрия от Мила като играехме на жмичка. Тези дни обаче, баба ми беше много заета. Наближаваше Коледа и трябваше да приготви храна за цял китайски народ. Така казваше, когато я питах кой ще изяде всичко това. А аз, на свой ред ѝ отговарях, че нямаме столове за цял китайски народ. И все я питах къде ще седнат, а тя умираше от смях и големият ѝ корем трепереше.

 

Аз съм Ангелина. Щях да бъда шести клас, ако не пропусках толкова много от училище, заради болестта, затова сега съм пак в пети. Петър от нашия клас ми каза, че мога да заместя скелета от стаята по биология. Много плаках тогава и учителката му се скара, но той продължи. Измисляше все нови и нови неща, и чак като спрях да плача престана. И вече не ме закачаше. Имам някаква химия(исхемия) на сърцето казаха... Всъщност, ги чух като подслушвах. На мен нищо не ми казват. Не знам каква е тази болест. Просто съм много уморена. Измарям се от най-малкото нещо и затова почти нищо не правя. Само чета книги, рисувам или гледам филмчета. Ходя и навън да играя с децата, понякога... Но без да бягам. И... сега, когато дойдохме на село много се радвам, защото видях любимите си приятели. Петър също беше тук. Баща му отглеждаше коне в нашето село. Казаха ми, че щяло да има Коледно надбягване с коне. Всички само затова говореха и излизаха да яздят с конете и бащите си. Трябваше да се прибирам... Нямаше смисъл да ги чакам... Аз не можех да участвам. Задъхвах се като ходех, камо ли от повече. А и нямах баща. За кон да не говорим. Имах си баба, дядо и мама.

 

Дядо ми Гошо ми е като двама бащи. Много ме обича и най-много се радва като дойда на село. Като ме види само от портата и почва да си трие очите с ръкава, и брадичката му затреперва... И аз го питам защо плаче, а той "защото се затъжих" вика. Тогава и аз се разплаквам... Но бързо ни минава, когато отдем при животинките и той ми казва колко са пораснали. Радва им се като на деца, затова баба коли кокошки, не че беше лоша, но няма избор, дядо ми е много милозлив и не може. Къщата ни е в подножието на баир, с вътрешен двор, където баба сее разни неща. Имаме овце, кокошки, прасе и куче. В друга част от двора се разхождат кокошките, понякога и овцете, преди да ги затворят в кошарата. Там е и кочината на прасето. Дядо Гошо много обича животните и им поддържа много чисто, говори им, гали ги и много се грижи за тях. Всички овце имат имена. Имам си и моя любимка, но най-много от всички обичам прасето. До ден днешен не съм виждала по-чиста кочина на прасе. Една сутрин след като закусихме, баба ми нареди да отида в двора да си играя. Възрастните гонеха децата, когато говореха за някои неща, но тогава случайно чух, да говорят за подготовката около Нова година. Щом разбрах, че ще колят прасето, издебнах дядо да е сам и отидох при него. Казах му, че съм чула и го попитах, защо ще го колят. Той не отговаряше...

 — Толкова ли няма какво да ядем? 

Той пак не отговори. Не ме поглеждаше дори. Бъркаше храната за животните и все към нея гледаше.

— Защо трябва да го убиваме? — не се отказвах аз — Как може да се грижите за него и после някакви лоши мъже да дойдат и да го убият? Той изсипа легена с готовата каша на кокошките и започна да прави още за другите животни.

— Дядо, моля те, кажи им, че не искаме да идват! Ще си го гледаме като другите животни. Моля те, дядо!Накрая сигурно съм извикала, защото той се стресна. Легена с кашата падна на земята и се разсипа, а ръцете му трепереха... Хвърлих се в него и го прегърнах и двамата се разплакахме...

— Не зависи от мене, Ангелче — прошепна ми. Така ми казваше той. На кратко. 

Взех хляб и отидох при прасето, влязох при него, а то беше доста едро, дадох му хляба и започнах да го галя зад ушите. То ме гледаше със сините си очички и леко грухтеше от удоволствие. Галя го и плача ли плача, а то след малко легна и аз продължих да го галя по корема. То беше много чисто... През цялото време му говорех, че съм се опитала да го спася, но че съм малка и нищо не мога да направя, даже дядо, който го обича много, нищо не може да направи... че го обичам много и един ден като порасна, ако имам животни, ще направя всичко възможно те да не пострадат и да си живеят като в приказките при мен. Много, много поседях при него. На другия ден ни изпратиха в комшиите, но като чух квиченето, разбрах и се разревах... Все виждах сините му очички и чувах доволното му грухтене. Излязох от комшиите без да ме видят и отидох до кочинката му... Празната кочина ме стисна за гърлото, а тишината бучеше в ушите ми. Не можех да осъзная как преди мигове е било тук, а сега вече никога няма да го видя. Как можеха да убият това прекрасно същество? И после да го изядат? Тогава исках просто да изчезна... И побягнах... Не знаех накъде бягам. Исках само да съм далеч от всичко там. А после не си спомням много... 

 

Помня, че нещо ме милваше по челото... Когато отворих очи видях как един кон искаше да ме изяде. Толкова много се уплаших, че извиках и исках да стана, но не можах. Нямах никакви сили.

— Не ме яж! Аз и без това ще умра! Конят се стресна и се отдръпна. Гледаше ме спокойно. Очите му изпод дългите бели косми бяха най-добрите очи, които някога съм виждала. 

— Извинявай — казах му — помислих, че искаш да ме изядеш! А той тръсна глава, изпръхтя и бялата му грива се разтресе наляво и надясно, сякаш ми казваше "Не", а във въздуха се разхвърчаха хиляди прашинки прах. Аз се засмях, после кихнах, а той изцвили доволно. Лежах на земята в някакъв изоставен хамбар или конюшня не зная... Не помня как съм дошла тук и къде е това. Колко далеч беше от нашата къща. Боже, нашите сигурно вече се тревожат за мен! Трябва да се прибера! Опитах отново да се надигна, но не успях. Опитах пак с всички сили, които можах да намеря, но главата ми издрънча в земята. Тогава се предадох. И сълзите ми потекоха.... Нещо вътре в мен беше силно, много силно. Гореше като огън в гърдите ми. Чувствах силата му и хъса, който ми даваше, но тялото ми не ме слушаше. Тялото ми беше уморено. Беше се уморило сякаш, да носи едно болно и счупено сърце... Представих си дядо си как плаче за мен и сълзите ми още по-силно извираха... Бедничкият ми дядо...

— Заведи ме у дома, конче... Можеш ли?

Той ме гледаше в очите и не помръдваше...

— Знаеш ли... Винаги съм си мечтала да имам кон. Да яздя с него, когато съм тук на село.... Да ходим в гората и да му разказвам за дърветата и цветята. Вятърът да вее косата ми... 

Конят изпръхтя...

—  Днес е състезанието, знаеш ли? Кледното надбягване. Всички мои приятели ще участват. И сигурно Петър ще спечели. Баща му има сто като теб! Най-силните коне били, казват в селото. Тогава конят, сякаш се ядоса... Потропна с единият си крак, отдалечи се, а после пак се върна. 

— Защо не казваш нищо? Защо? Знам, че можеш да говориш! 

— Не исках да те уплаша... 

— Глупаче, не виждаш ли, че вече съм уплашена?

— Не — изпръхтя той, сякаш в опит да се засмее — Стар съм, не виждам вече много добре. 

— Къде е това място? Защо си тук? Кой се грижи за теб? 

— Трябваше да ме убият, но твоята приятелка Мила ме доведе тук и ме скри. 

— Мила?! Мила ли?! Защо не ми е казала нищо? И защо ще те убиват?

 — Защото съм стар и уморен. Така ми помагат да не се мъча. Или да не мъча тях. 

Мила ми носи храна понякога.

— Така ли? Днес помогнаха и на моето прасенце. Убиха го да не се мъчи. Знаеш ли колко беше добричко?! Как грухтеше, когато го милвах? Какви сини очички имаше? Убиха го! Убиха го! 

Разплаках се, после се задъхах и спрях... А след това се замислих...

— Значи са го спасили, така ли? 

— Да — отвърна конят — Спасили са го — Ами ти? Ще участваш ли в състезанието?

— Не. Болна съм. А и нямам кон. 

— Ех... ако бях по-млад... 

— И да беше пак нямаше да участвам с теб!

— Защо? 

— Защото лъжеш. Излъга ме, че са спасили прасето. Ако беше така нямаше да го ядат. 

Конят изцвили радостно. 

— По-умна си, отколкото мислех. Извинявай... 

Като каза това ме доближи, подви краката си и застана плътно до мен. 

— Какво ще правиш? 

— Уморен съм. Трябва да поспя малко. 

Аз се притиснах в него и затворих очи от благодарност. Беше ми студено, но никога не бих му го казала. 

Моите очи също се затваряха от умора...

—  Как се казваш? — попитах го миг преди да заспя.

—  Ангел. Но, може да ми казваш Ачо — Сега наистина трябва да поспя. 

Поне мъничко... Само малко... Колкото да събера малко сили. Последните сили... Чу ли?

 

Събудихме се след час, навярно... 

Някъде отдалеч се чуваше радостната хорска глъч от площадчето в селото. Празничната музика сочеше, че Коледното тържество в селото е започнало. 

— Състезанието — прошепнах аз — Сигурно всеки миг ще започне. Ти наспа ли се?

— Да като нов съм! А, ти?

— Уморена съм, конче... А ти защо си уморен? 

— От носене... Носих много неща през живота си... 

— Какви неща? Нали само хора сядат върху теб? 

— Сено, багаж, каруци с тухли... Да и хора. Те са най-тежки. 

— Така ли? Не знаех... И те ли са уморени?  

— Да... сърцата им тежат или главите им, или това, което е в тях. 

— Или това което нямат?

— Едни се уморяват от нямане, други от имане... А ти? От какво си болна?

— Химия на сърцето. Така се казва болестта ми. Тя ме измаря... 

— Знаеш ли какво е душа? — попита ме конят.

— Не точно, но се досещам, чела съм много книжки. Тя озарява сърцето и очите, нали? Освен, когато се умори да ги носи... 

— Ами — засмя се конят— разбирам, твоите очи са толкова големи! Сигурно са много тежки... 

 — Хей?— разсмях се аз — Не се шегувай! Шегуваш се! Шегуваш се, нали? 

Конят изцвили доволно. 

— Дядо ми казва, че приличали на кюфтенца от супа с топчета... А, когато му казах, че топчетата в супата на баба са малки, той ми каза, че затова ги ядял по две наведнъж. 

— Големи са, защото виждат неща, които другите хора не могат. Затова са се уморили. 

Той се изправи и започна да промушва глава под кръста ми. 

— Какво правиш? Хей?! Гъделичкаш ме!

— Помагам ти да се качиш върху мен. 

— Неее — смеех се аз — гъдел ме еее... 

Но той продължи, прехвърли ме зад главата си и аз полегнах върху него. 

— Ти си моят герой! Знаеш ли? Ачо... 

— Чула си ме? 

— Продължаваш да ме подценяваш?

— Не бих посмял. Дръж се здраво сега! Чу ли ме? 

— Да. Ще се държа, шефе! 

 Той побягна отначало леко и неуверено. А после все по-бързо и по-бързо... 

— Закъде си се разбързал толкова? 

— Заникъде. Аз отдавна закъснях. Или подраних... Още не знам. 

Тогава аз се разсмях и не спрях да се смея през цялото време. 

— Пак ме подценяваш! 

Когато наближихме селото видях, че всичко е заградено и приготвено, а конете чакаха на старта. Някой беше застанал с вдигнат пистолет и всеки миг щеше да обяви началото.

— Къщата ни е близо до реката... През две преки оттук — посочих му аз.

Но той не ми обърна внимание. Огледа се и бързо стигна стартовата линия. 

— Какво правиш?! Ачо?! 

— Млъкни и се дръж здраво! 

— Еййй, скелет? Какво правиш тук с тая кранта? — подвикна ми Петър, но пистолетът гръмна и всички коне се хвърлиха напред.

— Ачи? Ачи?! Тиии... Моят голям герой! — виках аз, а сърцето ми туптеше от щастие.

— Държиш ли се? 

— Дааа! 

Състезаваха се около петнайсетина деца. Всички те искаха да спечелят. Наградата беше пълен комплект ски и те нямаха търпение да ги пробват по хълма, където се пързаляхме. Колкото и празнично да беше състезанието, битката за първото място беше ожесточена. И Мила беше тук! 

— Още ли си жив? — подвикна тя на Ачи, когато се доближи до нас в надпреварата. 

Той не я чу. Препускаше напред...  

Пред него беше само Петър... Той дърпаше юздите на коня и му крещеше да бяга по-силно. 

Оставаха няколко метра до финала... 

— Държиш ли се? — извика ми конят.

— Да, Ачииии! Ти си моят герой!

Видях тълпата, която чакаше на финала. 

Бащата на Петър държеше комплекта за ски високо и крещеше името му.   

— Давай, Ачииии! Давайййй... 

Бяхме на милиметри от Петър. Той явно усети това и се обърна да ни види....

Лицето му почервеня от яд.

— Скелет, откъде се взе? Проклет призрак! Ходещ труп! Мумия! 

Той ми казваше нещо, но аз не го чувах... Вятърът свистеше покрай ушите ми... и отнасяше думите му.

Препускахме редом с него, аз се смеех и бузите ми пламтяха. Косата ми се вееше зад мен, държах юздите на коня и подскачах на гърба му. А той препускаше яростно напред, сякаш животът му зависеше от това. Разминахме се само за части от секундата... Полетяхме през финала и се изгубихме в небето... 

Петър крещеше след нас.

- Спечелиииих! Спечелих! Аз спечелих!

Баща му се смееше доволен. Тълпата скандираше името му, а музиката ѝ пригласяше. После хората го взеха на ръце и започнаха да го подхвърлят, както се прави с победителите.

А после... После всичко започна да се смалява... Все по-трудно ми беше да ги виждам...

Исках да отместя един облак, който ми пречеше, но не можех да го хвана...

 

 

— Стига, Ачи! Спри вече! Отдавна минахме финала! 
Той мълчеше. Препускаше и не отговаряше. 
— Моля те, Ачи... Спри! 
— Но аз съм спрял, Ангелче! Отдавна съм спрял... 
— Тогава защо още подскачам и съм толкова лека? 
— Не си ли уморена? 
— Не! Нищо не ми тежи. 
— И аз не съм. 
— Щастлив ли си? 
— Най-щастливият кон, който някога си виждала! А ти? 
— О, Ачи... Ти си моят герой! 
— А, ти, моят— каза ми той. 
Една сълза се стече по лицето му. Вятърът я люшна и я пръсна на хиляди капчици. Заваля.... 
Но понеже беше много студено, капките се превърнаха в снежинки. Като се замисля,
снежинките са може би сълзите на онези, невидимите победи, на които ръкопляска само любовта.
Гледах как валят и се реят навсякъде. А после падат надолу леки и нежни... и се изгубват...
Една от тях кацна на бузката на Мила:
— Виж ти, снежинка! А толкова прилича на сълза...

 

п.п. Случката с прасето е реален спомен на Pepi Petrova, която ми го разказа и ми позволи да го използвам.

 

© Ан Анабел Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:
Уморените коне ги убиват, нали? »

1 място

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • iskra1304 (Алиса Селезньова) Много сте виждали вие колене на прасе, за това така пишете Всеки има право на мнение, аз също - и си го изказах, не карам никой да ми го харесва или не. Живи и зрдави!
  • PepiPetrova (Pepi Petrova) Алиса Селезньова, от кой пръст на крака си изсмукахте аргумента за "единицата" ??
    Всъщност, няма значение, все е от едно място...Какво пресъздаване, какъв ужас видяхте в написаното -- не разбрах?! Надничах по всички кьошета на текста, залягах, рових между думите...е, джанъм, не ги видях!...Вашият изказ, ми прилича на разказаното от един духовен сиромах, след като е гледал балета "Лебедово езеро" : " Ааа, езеро немА. Лебеди въобще не пущиа. По едно време излезнаа един мъж и една девойка и се подгониа...Гониа се, гониа се...най-сетне младежа я фанА, повърте я, повърте я...па я фърлИ!...Е, те тва беше."...Да се смееш ли, да плачеш ли... жив да го ожалиш тоя зрител. Такива като вас обиждат безпочвено не само авторката, но и всички харесали и дали глас!!!...Знаете ли, може би трябваше да надникнете зад буквалистиката...ей там, зад текста! ...Пробвайте, но ако видите същото...ами не се напиняйте просто повече!!!...Това или го имаш, или го нямаш -- не се налива, нито се учи...
  • Anabell (Ан Анабел) Все по-трудно ми става да ви разбирам, хора. Плашите ме, повярвайте ми...
    Все съм виждала простотия и ограниченост и бездушие и лицемерие и все съм си мислила, че вече няма какво да ме учуди. И все се намира някой...
    Как ,,чак така,, съм го пресъздала, Алиса? Та, то изобщо не е пресъздадено.Разказани са само чувствата на едно дете след това действие. И не това е акцентът в разказа ми. Не съм го описала както го видях във всички клипчета в ютуб, които изгледах, за да почувствам героинята си. Щеше да бъде ужасно, да, ако бях описала шуртящата кръв и агонията, ако прасето се случи на пишман коляч и не само. Не съм веганка, не съм и ангел, но с напредването на годините си наистина виждам понякога нещата с други очи, както го е почувствала и Пепи, чийто спомен описах, за да подчертая чувствителността на Ангелина. Чувствителност, която в днешния свят често води до умора. Умора да живееш сред хора, които не виждат това, което виждаш ти.
  • iskra1304 (Алиса Селезньова) Една звезда - заради коленето на прасето - мнозина от нас са били сиведетели на такова ужасно престъпление, не мисля че чак така трябва да бъде пресъздадено.
  • Anabell (Ан Анабел) Благодаря, Мима. Да, оставих част от душата си в този разказ. Не цялата... Не успях.
    Щастлива съм, че и ти си го почувствала.
  • Мирослава.1 (Мима Иванова) Ани, сви ми сърцето с тоя твой разказ, толкова хубав и светъл. Дано хората по-скоро усетят с душите си това, което изразяваш с думи. А който още не е - е, проблемът си е негов.
  • Anabell (Ан Анабел) Според някои хора, ако коленето на прасето се извърши
    хуманно-няма никакъв проблем, както и че животните отглеждани за храна са
    храна и толкова. Какво като още мърда и има сини очи?
    Има, обаче един друг вид хора, родени малко по-чувствителни,
    на които им става тъжно от това, че просто са обикнали ,,храната,, докато е била жива.
    Колкото до умората, тя може да бъде не само физическа.
    И митът за арменците е жив само във вицовете за тях.
    Та... с тези хора сме от два различни свята просто... Два различни свята, които са обречени
    никога да не да не се пресекат в единомислие и усещания.
    Благодаря на всички за поздравленията и подкрепата.
  • marielen65 (Мари Елен- Даниела Стамова) Не считам, че в сайт за творчество е уместно да четем длъжностни характеристики- в случая, на коляч. Поздрав, за хубавия разказ и класацията, Ани!
  • PepiPetrova (Pepi Petrova) Иван Станков, стоя зад всяка дума от спомена си и ще ви помоля да не скверните паметта на дядо ми, който беше най-милосърдния и състрадателен човек, който познавах ( както и другия ми дядо)! За тях, приказката " И на мравката път прави", важи с пълна сила... След това, не гледаха повече прасе... И ще ви разочаровам, но има прасета със сини очи и съм общувала, на всичко отгоре, с едно и съм го галила. Впоследствие, съм виждала и други синеоки... Но, разбира се, за вас е без значение цветът им!..Предлагам ви, да се вглеждате повече в очите на животните.... Не съдете хора, с които не сте живяли и не сте познавали!... И не слагайте всички под един знаменател!... Не очаквайте да участвам в диспут! Включих се, за да уточня някои неща и потвърдя думите си... И още нещо, радвам се, че сте научили нещо ново! Така се убеждавам, за сетен път, че приказката "Човек цял живот се учи и пак ненаучен умира" – е вярна!...
  • Песничките (Пламен Иванов) Тук коментарите отиват в лоша посока. Тоя мини-конкурс е приключил. Регламентът е спазен. Резултатът е обявен. Вече е в миналото. Още веднъж поздравления за Анабел. Тя е талантлива и разказът е хубав. Всякакви коментари, извън поздравленията, са напълно излишни.
  • brinne (Мариана Бусарова) Аз не съм участвала в дебати по темата за определяне на победителите в конкурсите. Не искам да коментирам защо и как, най-вече защото съм участвала и в това предизвикателство. Освен това съм гласувала и за този разказ, защото ми хареса.
  • iren5 (Ирен) По отношение на регламента за класиране, дебатите отдавна минаха. Друг разказ на Ани е бил и "ощетяван" заради същия този регламент. Не разбирам защо отново се повдига тази тема?
    Честито, Ан. На мен много ми хареса.
  • brinne (Мариана Бусарова) За тези, които не знаят как става класирането и се чудят защо на първо място не е този разказ, за който има най-много гласове ще кажа, че и на мен ми беше интересно и прочетох във форума към сайта.
    Изчислява се процентно съотношение на прочелите разказа и прочели и гласували. Има превес този разказ, за който най-голям процент от прочелите го са гласували за него. А не просто абсолютния брой на гласувалите.
  • LATINKA-ZLATNA (Латинка-Златна) Вчера прочетох разказа ти, Anabell!
    Хареса ми!
    Поздрави!
  • Anabell (Ан Анабел) Благодаря, Мариана! Писах му.
  • brinne (Мариана Бусарова) Подсказвам. На лично съобщение на Пер Перикон, защото той модерира предизвикателствата с разкази.
  • Anabell (Ан Анабел) Благодаря, Пер! Къде да я кажа?
    ... защото имам за обясняване.
  • perperikon (Пер Перикон) Честито първо място!
    Очакваме темата на следващото предизвикателство.
  • Anabell (Ан Анабел) Благодаря ви, Хрис, Данюшка, Силвия. Трогнахте ме всички днес...
  • Plevel (Силвия Илиева) Понякога ми е трудно да коментирам - този случай е такъв. Много тъжно ми стана и го почувствах всякак. Разказа е много хубав! Поздрав!
  • marielen65 (Мари Елен- Даниела Стамова) Честито и от мен, мила Ан!
  • hristam (Христина Мачикян) Поздрав и от мен за първото място. Разказът ти го заслужава.
  • Anabell (Ан Анабел) Благодаря! Благодаря ви, Пламене, Мариана, Пепи, както и на всички гласували за моя разказ. Изобщо не очаквах! И не вярвах. Малко след като се появи темата си казах, че това е моята тема, защото съм наистина много, много уморена, но думите не излизаха от мен.
    Дори и когато имах идеята за момиченцето и един добър, стар и уморен кон, не можех да го напиша. За проза си трябва много душа и пълна отдаденост... Изля се в последният момент, няколко дни преди края на конкурса. Благодаря на всички ви! Много, много щастлива ме направихте!
  • PepiPetrova (Pepi Petrova) Поздравявам те с първото място, Ани!
  • brinne (Мариана Бусарова) Честита победа, Ани! ☺
  • Песничките (Пламен Иванов) Поздравление за първото място Ан. Заслужаваш го. Не знам защо, минал е покрай мен твоя разказ. Не съм го видял. Едва сега го прочетох. Чудесен е.
  • Anabell (Ан Анабел) Благодаря ви, Гавраил, Хрис, Dark Sky! Радвате ме...
  • hristam (Христина Мачикян) Една красива, тъжна приказка, която оставя чисто усещане. Поздрав!
  • Gavrail45 (Гавраил Йосифов) Харесах!Поздрав!
  • Anabell (Ан Анабел) Благодаря ви, Дани, Мариана!
    Пепи, много се радвам, че ти хареса! Мило ми стана от думите ти... Благодаря, Пепи!
  • PepiPetrova (Pepi Petrova) Чудесен разказ, Ани! Умело си съчетала твоето хрумване с моя спомен... Много ми хареса, прочетох го на един дъх... Просълзи ме... Знаеш ли, децата наистина умеят да разговарят и разбират животните, но само онези, които наистина много ги обичат... Защото те не виждат просто едно животно, а индивид с чувства и интелект. Аз винаги съм се вглеждала в очите им и съм виждала това... Разчувства ме много!... Може да има доза пристрастие, но на мен много ми хареса и с удоволствие гласувам! Успех!
  • brinne (Мариана Бусарова) Прекрасен разказ. Браво, Ани!
  • marielen65 (Мари Елен- Даниела Стамова) И на теб, Ан- една снежинка. За конкурса. Успех!

© 2003-2018, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.