Аз, смъртният II

Ще ви разкажа…”Ха, интересно или “многообещаващо”?! Чуйте! Изповедта звучи неправдоподобно, но е реална. И това е “свежото” в нея.
Аз, човек – с миналото обвързан, аз – вярващ, на неверие обречен, аз – единия, на многоликост осъден... Кой? Аз – смъртният...
    Животът не дири огрени пътеки, нито пътища леки. Трябва да вървиш! Тръгнах...
    Есен галеше повърхността и тополите немееха. Далеч блещукаха като пъстри бръмбари – съвременните човешки “съблекла” и средства за бързо ходене и еснафска влюбчивост – автомобилите.
    Кафявата дреха пареше. Скоро и последната капка пот ще се превърне в сол и кристалът, наречен аз, моментално ще застине. Виждаш около себе си сума свят “цивилизовани зверчета”, непонятно дремещи, мислено запристъпвали до червено-зелено-бялата ограда...
    Друг някакъв свръх продукт на съвременния вулгаризъм – пушеща тръба оскверняваше древната, тракийска протяжност, смутена от Родопския кипеж...
    И аз съм тук... Мръщиш се на слънцето. Дяволе – откога?
  - Мога да обичам само слънцето – времето не казва, то бърза... оставаш...
    Разсъждавам върху човешката “зоология”. Какво е “свободен”? Когато нямаш собствена воля идва друг цивилизационно–самодоволен “продукт” – приспособяваш се. И го не смяташ ни лукс, нито принуда.
    Просто “аз”.
    И търсиш новия си изглед в теб, в другия, в околните. В мисленото и желаното.
    - Виж, какво съм драснал!
-    Ха, верблюд?
Странно творение, ничия зона. Невро-психо-адаптационна-сетиво визуалност  диинтерференция на подсъзнателния център.
-    Ами, подсъзнание?... Фантазия. Подсъзнанието е изпаднало от фундаменталната материя като минала изостаналост.
-    Например...
-    Стани! Мирно!
Е, живот? Здравей! Пост-процесуална методо-алогичност... Ха?!
    Къде ни подхвърли вълната и за какво се хванахме – беше бурно...
Познанието позападна, а коремното”възлизане” – не стана духовна измъченост – просто остаря му фасона. Намерихме нещо ново, човешко и свежо...
    -Здравей! -  това съм аз.
-    Уф. Как ме будиш.Тъкмо се опитвах да се откъсна. Беше страшничко.
-    Изпотил си се. Подсъзнание, фантазия? Сензация?
-    Случва ли се – да сънуваш, после се сбъдва.  Човек – лицето тръстика, косите треви, очите – въглени, разхождаха се униформени... Светлина и пада тъмнина, грееха само очите.
Вървяхме. И ни преследваше космичен студ и земна суета...
Пропадна повърхността, разбушува се водата, рукна прах и се изгуби...
- Имаше джуджета някакви странни... Ха-ха. Търсеха ме за опитно плъхче. Преследваха ме “комендантски”, връзката на обувката ми все се развързваше... Големи сухи дървета, странни разбойници. Старо-криви къщи, патетично-катарзисни битки – царе и рицари, шлемове, кръв и победа... Само морето остава синьо, въпреки облаци, небе и кръв...
-    Взе ме летяща чиния. Искаха талант - намериха го, но не им послужи... и го захвърлиха. Рисувах, никой не виждаше нарисуваното. Бях човек и машина, землянин и космична отрепка... стълбата падна, жарта грееше... не избягах, бях окован.
-    Е?
-    Харесах се. Копнеж по собственото аз – подсъзнателно и разумно, човешко и животинско, твое и мое... Аз. Просто аз.
Има сенки в светлинния баланс неотделими. Има го твоето “аз”.
Има или няма?
Хората се мразят или обичат. Те са приятели и неприятели. Близки и далечни. Те са в теб и ти си в тях. Както Той – в безкрайното и сам – безкрайност – един и вездесъщ Бог!?
Или изкупват вината си – друг път няма. Или... Богочовек, светец, пророк, или дух и бродник. Защо ограничен реално-провидеен свят – не край или начало... Просто аз.
    Просто си, съм, сме във време, в безкрая...
-    Планината ме свързва с мисъл и живот, с мен самия. Аз съм там някъде – скала, цвете, боров аромат, песен...
Нощ. Светъл лъч. Бродница светлината, пленник – духът. Сенки.
Неистово неправилни сенки. Просто да рисуваш... Просто съм...
-    Висок и стръмен склон. Далеч - небе. Високо – бор. Решен да остане. Скала и пропаст. Планинско цвете... мечта, самота, романтична представа... Протягаш ръка – трудно достъпен транс-съсредоточено-хипно-хипо-трофия – прекъснат е потокът мисъл – просто идиотизъм...
Страхът е страх, упорството – упорство, а планината гори в бяло и златист прах, свежа,белота – снежна, слънчеви петна, синева...
-    “Gloria in exelsis Deo”. “Аз съм истината и живота, и света...”
Тъмни и светли силуети, пламъчета трептят в борови, мъхнати корони, скалите редят градове...черните пълни и румени, белите слаби и сухи и бог... Той е истина, той е мир... свят.
Гласът се губи – “Откровение Йоаново”... Милост и благослов...
Слава!...
    Аз съм дим и цвят, аз оставам с молбата и пръските воден прах в живота, в Него и в Теб... Ще постигна своето безсмъртие и ще бъда спасен! “Отче... да се свети името Ти”... Аз съм спасен, защото съм смъртен, защото съм в тях, в безкрая... Защото съм – човек!
-    Вярващ!?
-    Хипи – философия, волейбол, рок и сюрреализъм – нима са бог?
-    Вяра или безверие, истината в нашето оставане?...
-    Хората мислят еднакво, просто основните тези, върху които градят теориите си, методите са различни. Светът е свят, аз съм аз, той, виждаме различно бялата светлина...
Наука, материя, талант - това е метод, светът – реалност, мисълта – съвършенство. Резултат – истина или безкрай... Резултат – истината съм “АЗ”.
-    Кум Иван е свеж пич! Как ще ги закове. Браво, куме! Бийтълс расте и очилата на Джон Ленън тъмнеят: “Help!” Защо отвори партитура на Моцарт и изсвири “Весела песничка”?...
-    Тук би трябвало да пише “Бийтълс” на ингилизки! Кич? А верблюдът да си закупи тротоар!
Изложбата бе трудно разбираема. Един преценява... тъмно-наситено, неразбираемо, куб – лице, куб – тяло... хората имат право да виждат и да харесват различно!
Писмо. Октомври и заминах. Един пропуснат влак, или погрешно хванат. Безверие и желание за покой. Добра почивка далеч от хората и суетата...
И все пак си струва да си – ти! Просто ти... Да възкръсваш с изгрева на деня, да си... просто да си!... Да си смъртен...

25.08.82