Аз съм Юни, влюбена до болка в Септември. Не можем да се стигнем. Аз съм лято, той е студена есен. Сезонно сме несъвместими. И си тръгваме. Не знам с какво ме отвлече и стана моето циганско лято. Дали с полъха си на нежност, или бурята си от ревност. Или пък с острия си кафяв поглед и кехлибарената си усмивка. Усмивката му, ах, тя! Хербаризира сърцето ми. И само аз си знам колко боли, когато ми я дава безусловно или си я прибира в дълбокия резерв. И пак си я прося. Той пак не ми я дава. И страдам.
Лятото ми има свойте бури - огледало на есенната му душа и почти го давя в тях. Той все изплува и ми бяга. После по малко се връща, но никога не целият. Есен - ходи я разбери… А аз съм огън. Парещ. По сивите тротоари правя обедната мараня и чак го задушавам с мойта обич.
Той ли? Отделя ми по едно есенно листо от клоните на дървото (чрез което уж ме чувства). А аз съм цялата чувство. И обсебване. И плен. И всичко. Той е толкова неискащ, нечувстващ, нечуващ, но ме стиска здраво и не пуска.
И когато го боли, го страдам и гледам в очите му. Само тогава там се намирам. И знам, че всичко ще ми довери и пак ще замине с вятъра. 
И само аз си знам как се моля вечер тихо, по-тихо дори от тишината, да е добре и да ме мисли. Да намери пътя към мене отново. Някога. 
Или другата година по същото време. Когато му е хладно и иска моите лъчи. Ако ги поиска някога.
Направи ме несигурна, незнаеща, но търсеща, анализираща и молеща, агонизираща, но жива.
Аз съм Юни и умирам всеки път в ръцете на Септември.