1.11.2016 г., 10:40 ч.

Любовта на чаплата (за конкурса) 

  Проза » Разкази
3272 14 15
10 мин за четене

 

   Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ги на гръб до пътя и ги изсипвахме в камионетките. От там гроздето отпътуваше към избата. А ние, сезонните работници, поемахме обратно по стръмния хълм нагоре. Напеченият от августовското слънце южен склон изцеждаше силите бързо. Затова и почивките бяха няколко, а обедната бе продължителна. Прекарвах я долу до хладината на реката, в сенките на няколко пинии. Другите работници ги мързеше да слизат, заради тежкото изкачване, което ги очакваше на връщане. На това място Дуро правеше завой, беше натрупал наноси и имаше плитчина.  Малък приток на реката отделяше лозята от отсрещния северен скат, обрасъл с диви евкалипти, стигащи до самата вода. Понякога влизах да се разхладя в плитчината. Излизах и почивах на отсрещния, по-прохладен бряг на потока. 

   Двете бели чапли се появиха в един жарък следобед. Кацнаха в плиткото в сенките на евкалиптите. Бяха необичайна гледка за това място. По реката имаше много чапли, но всички те бяха сиви и живееха тук целогодишно. Белите им роднини гнездяха на север, долитаха по тези места в края на август, но обикновено избираха разливите  на Тежу. Там, доста по на юг от Дуро, те прекарваха есента и зимата. Напролет отлитаха обратно на север. Очевидно тази двойка имаше причина да се отдели от ятото и да кацне тук. Вгледах се внимателно в тях. Изглеждаха възрастни птици. Издаваха го клюновете им и грубата кожа по краката им. Едната от чаплите непрекъснато вдигаше дясното си крило и с клюн подреждаше перата си. Може би бе ранена? Беше малко по-дребна от другата. Предположих, че е женската. Знаех, че тези птици създават семейство за  цял живот и никога не изоставят партньора си. Ето, че и в този случай мъжкият бе кацнал на това непознато място, за да не изостави половинката си. Вероятно проблемът на женската бе дребен и утре тези птици щяха да продължат пътя си. Бързо ги забравих, щом поех с коша на гърба по стръмните тераси на лозята.

   На следващия ден, когато по обяд слязох към реката, чаплите отново бяха там. Мъжкият от време на време размахваше крила, издигаше се метър-два над водата, но после кацаше. Сякаш подканяше женската, че е време да продължат пътя си. Тя стоеше неподвижно, безпомощно разперила болното си крило. Мъжкият я доближаваше, докосваше я нежно с клюн и отново размахваше крила. Беше трогателна гледка. Искаше ми се да помогна, но знаех, че е невъзможно. Лежах неподвижно под пиниите. Не исках да плаша неочакваните гости. Те и без това бяха достатъчно притеснени. Откъде ли идваха? От Британските острови? От Холандия? Или може би Франция? Били са излюпени там. И всяка година са се връщали в родния дом да отгледат свое потомство. Напред-назад всяка година. Също като мен. Мигранти. В търсене на прехрана и по-добър живот, но винаги със сърце в родния дом. Гледах двете бели  птици, а умът ми летеше далеч от тук. На хиляди километри, в едно малко градче, в една малка къщурка. Някаква космата топка в гърлото ми растеше, и растеше...

   Чаплите останаха и през следващите дни. Преместиха се под евкалиптите на отсрещния бряг на потока. На едно по-равно място мъжкият набързо събра малко опадали клони и женската се настани в тях. Странно, че гнездото не беше на дърво, а на земята. Явно тя нямаше сили дори да литне до клоните на най-близкото дърво. Май освен крилото, имаше и някакъв друг проблем. Видимо силите ѝ отслабваха с всеки изминал ден. Почти не излизаше от импровизираното гнездо. Мъжкият се грижеше за прехраната ѝ. Ловеше рибки в реката и ги носеше на любимата си. Правеше това, което беше правил през годините. Но тогава се е грижил за нея, докато тя е мътела. После е хранел и малките пилета. Правил го е в името на потомството и за оцеляване на вида. Инстинкт. А сега?... Сега се грижеше за тази, която го бе дарила с това потомство. Но едва ли някога щеше да го дари с ново. Какво беше това? Любов? Има ли любов при птиците, както при нас хората? Тези въпроси не ми даваха покой. Дори нощем се въртях в леглото и си мислех за белите чапли. „Човекът даде имена на всички животни” е казано във Вечната книга. Реших и аз да го направя. Имената на новите ми съседи дойдоха от само себе си. Педро и Инеш. Най-известната любовна двойка на Португалия. Местните Ромео и Жулиета. С тази разлика, че героите на Шекспир са били почти деца и съвсем за кратко са се докоснали до изпепеляващата любов. А забранената любов между Педро и Инеш е продължила цели петнадесет години до нейната трагична смърт. И още седемстотин години след това! Дори и заточена в манастир, Инеш е успяла да дари Педро с четири деца. А и след тези много години той е бил толкова лудо влюбен в нея, колкото и при първата им среща. Дали любовта на Ромео и Жулиета е могла да устои толкова много години? Кой знае?... Така или иначе аз виждах една влюбена от години двойка чапли и смело ги нарекох Инеш и Педро...

   Дните минаваха. Тинтата отдавна бе в бъчвите.  Беше дошъл и редът за гроздобер на Туригата. Макар и да бе септември, лятото не искаше да чуе и намек за тръгването си. Сухото и горещо време бе идеално за бъдещото вино. Очертаваше се добра година. Педро продължаваше да се грижи за прехраната на Инеш. Напоследък тя прекарваше по-голяма част от времето си легнала в гнездото. А мъжкият сякаш беше и започнал да посвиква с присъствието ми. В жегите рибата се криеше в дълбокото и сякаш ловът му не спореше. Започнах да му нося сухи къшеи хляб. Изсвирвах  с пръсти в уста, той се обръщаше към мен, разперваше криле, сякаш казваше „Хайде, откога те чакам”, а аз хвърлях хляба. Педро излиташе и го грабваше от водата. Харесваше го. Носеше от него и на Инеш. Дните се нижеха жарки и еднообразни.

   Тогава се случи нещастието. Пожарът пламна изведнъж. Така и не се разбра от какво.

   Евкалиптовата гора гори бързо. Листата на дървото съдържат по повърхността си масла. В сухо и горещо време те са като намазана с нафта хартия. Огънят се пренася с огромна скорост, дори и без да има вятър. Изгарят само листата и тънките клони – тези на дървото, както и тези, изпопадали на земята. Стеблата на дърветата обгарят, но не успяват да пламнат.

   Бях горе на високото, когато забелязах дима на отсрещния склон. Знаех какво ще последва. Хвърлих коша с гроздето и хукнах надолу. Докато стигна до потока, огнената вълна бе погълнала цялата гора отсреща. Педро пищеше жаловито. Излиташе към пламъците, но се дърпаше назад и кацаше в плитчината. Излиташе отново и отново. Отсреща, скрита в дима, пищеше и Инеш. Но твърде скоро писъците ѝ утихнаха, заглушени от пукането на горящи клони и цвърчене на листа. Не можех да сторя нищо. Бях закъснял. Дотичаха и други работници. Бяха ме видели как се изстрелях по нанадолнището и ме бяха последвали да помагат. Наложи се да им разкажа всичко за Педро и Инеш, от пристигането им до този ден. Дали от пушека, дали от нещо друго, но в очите на другарите ми, в очите на тези груби мъже, имаше сълзи...

   През оставащите до края на гроздобера дни не слязох нито веднъж до реката. Цялото ми същество се съпротивляваше да чуе отново онези жаловити писъци на Педро и да го види отблизо как рови в пепелището, търсещ Инеш. От време на време хвърлях по един бърз поглед и различавах бялото петънце, което се щураше напред-назад по пепеляво-сивия склон.

   Гроздоберът приключи. Разплатихме се и заминах за Порто.

   Скоро животът ме завъртя. Намерих си постоянна, сравнително добре платена работа. Но нощем, преди да заспя, непрекъснато се сещах за двойката чапли. Това, което научих от тях, бе, че семейството е по-важно от всичко. Беше крайно време или да се върна у дома, или да прибера съпругата си тук. Децата бяха пораснали. Вече нямаха нужда от грижите ѝ.

   Година по-късно, в една слънчева октомврийска неделя с жена ми се качихме на влака за Песо да Регуа. Бях решил да ѝ покажа долината на Дуро с цялата ѝ красота. Там се прехвърлихме на туристическо корабче в посока Порто. Зад няколко завоя на реката се показа и лозето, в което бях работил предната година. Корабчето намали скоростта си. Чух екскурзовода да споменава по радиоуредбата имената Педро и Инеш.

   И тогава го видях... Стоеше като каменна статуя на буя, маркиращ плавателния коридор по реката. Непомръдващ, бял и величествен! Моят стар познат – бялата чапла Педро! Беше невероятно! Той беше останал завинаги тук! Едва сега думите на екскурзовода започнаха да достигат съзнанието ми. „Единствената бяла чапла по поречието на Дуро...”, „Загубил партньорката си в пожар точно тук...”, „...останал с нея”, „Също като любовта на Педро към Инеш...”, „...знаменитост и туристическа атракция”, „Никой никога не го е виждал да се храни...”...

   Не можех да повярвам! Откъде знаеха историята му? Може би някой от колегите ми от гроздобера бе разказал за любовта на чаплата и мълвата бе тръгнала? Имаше ли значение? Важното бе, че той бе тук. Сега и завинаги до своята Инеш...

   Сякаш пръстите ми сами се озоваха в устата ми. Изсвирих пронизително. Така, както някога бях викал Педро, за да му хвърля къшей хляб. Той трепна, бавно завъртя глава и погледна към корабчето. Туристите се оживиха. Местеха погледи ту към мен, ту към птицата. Щракаха фотоапарати, смартфони и таблети. Изсвирих още веднъж. Чаплата вдигна крила и ги размаха! Беше разпознала нашия сигнал! Без да губя време, бръкнах в раницата, извадих сандвич и с всичка сила го хвърлих към Педро. Сигурно щяха да ме глобят, но не ми пукаше. Това беше моят стар приятел! Той излетя, спусна се към хляба, грабна го и го отнесе на обгорелия склон. Остави го точно там, където някога бе гнездото на Инеш. После вдигна глава и някак тъжно впери поглед в мен. Една твърда буца започна да се надига от гърдите към гърлото ми...

   Корабчето се отдалечаваше. Публиката бе загубила интерес и се пръсна по палубата. Преместих се към кърмата. Исках да остана максимално дълго със стария си приятел. Усетих как една позната топла длан се пъха в моята и вплита пръсти в моите. Притиснах ги леко. А бялото петънце на обгорелия склон се смаляваше и смаляваше в далечината, докато не се скри зад поредния завой на реката...

 

* * *

  

01.11.2016.

 

 

 

© Пер Перикон Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • И аз благодаря на Дон Бъч, „че го изрови“. Пропуснала съм прекрасен разказ. Поздрави Пер!
  • Адмирации!!!

    Благодаря и на Дон Бъч, че го "изрови"!
  • Помня когато разказът излезе. Не посмях да коментирам тогава, но сега ще кажа - когато и да се прочете (или препрочете), все ще си заслужава.
  • Хубаво е!
  • Да, бях тук, но.... дори думичка не мога да напиша. Толкова вълнуващо!! Браво!!
  • Много ми хареса.
  • Трогателно...
    Разкошен разказ. Браво!
  • Тук просълзяването е задължително...
    Дълбоко, запомнящо се.
  • Поздравления, Пер! Успя да ме просълзиш.
  • Добавям в любими.
  • Харесах!
  • !
  • Много топлина има в тоя разказ, много! Сякаш някой ти разказва приказка, а ти си със затворени очи и слушаш, а когато ги отвориш, приказката е наяве.
  • Допиши го, моля те! В бързината забравих...
  • Не помня откога не съм чела толкова увлекателен разказ!
    И браво за таланта да одухотвориш птиците по този хващаш за гърлото начин!
    Разказът участва в конкурса, нали? Да го допиша ли в заглавието?
Предложения
: ??:??