Баба

            На автобусната спирка тълпата бързо се увеличава. Трябва да стане чудо закъсняващият автобус да побере всички ни. Притиснат съм от човешки тела и едва успявам да зърна късче проясняващо се синьо небе. Чувствам как тялото ми попива влагата от полепналата по дрехите роса. Кожата на ръцете е настръхнала от бръмченето на улична лампа, но нито тракането на зъбите ми, нито хладът на пролетното утро пречат да притворя жадните си за сън очи.
           Тук сме едни от първите, но въпреки това си умирам от страх дали шофьорът ще ни позволи да се качим в автобуса. Имам причини да оставя безпокойството да ме завладее и търся с навлажнени очи подкрепата на възрастната жена до мен.
           Срещам груби на цвят, сухи, жилести ръце. Хващам едната от тях и следвайки ръкавите на тъмносинята престилка, погледът ми спира до лице, потънало в бръчки.  Две поизбледнели от изживените години очи ме стрелкат бързо и строго. Това е моята настойница. Накратко, баба.  
          Стоим мълчаливо и от време на време, почти едновременно,  поглеждаме към багажа ни – два огромни чувала и три щайги, натъпкани догоре с домашно отгледан разсад,  домати. И пак, почти едновременно, въздишаме.

          Докато чакаме, размишлявам за разликата между мен и багажа. Намирам състоянието си  стойностно принизено до това на разсада. Протягам се и пъхам показалеца на ръката си в малка дупчица на чувала срещу мен. Напипаното е влажно и лигаво. Дърпам се. Калта по пръста ме изпълва с погнуса. На секундата намразвам зелените стръкове, които баба има  намерение да продаде на пазара в града. Дълбоко в мен бликва желание за  саморазправа с нищо неподозиращите растения.  
          Не го правя поради ред причини, но мислено се  включвам към зараждащия се протест на хората около нас. Чувам как се пропукват жлъчни коментари относно правата ни за превоз на селскостопанска продукция с междуградския транспорт. Намирам твърденията им за правдиви и тайно кимам в знак на съгласие. Идеята, че могат да ни попречат да отидем на пазар, почти ме вижда обратно под топлите завивки на леглото. Но...
          Баба е на друго мнение.  Достатъчно високо, за да чуят дори и онези, които нямат намерение да пътуват с автобуса, излага своята позиция. Гордата ù глава не прекланя и за миг. Като я слушам, ме обладава странно чувство и пак посягам към позната ми ръка. Същата силно ме стиска и малък заряд пръскаща се гордост вдига брадичката ми по-високо отпреди. 

          Автобусът пристига пълен. Отвътре щастливците от съседните села иронично ни се блещят. Някои са станали прави, предвкусвайки удоволствието на предстоящата разправия. Вратата се отваря и около нея кипва оживление.
          Баба започва да  дърпа чувалите нагоре по стъпалата. Жилавото ù тяло навлиза в номер, достатъчно гъвкав, за да бъде записан към акробатичните. Аз, без да разбера как се  е случило това,  се озовавам между двама в близката седалка. Бутаницата отвън набира сила.
          Шофьорът не издържа и скача на крака. Ръкомаха, говори, но думите потъват във врявата и нищо не му се разбира. Баба е с последната щайга и не отстъпва и сантиметър. Отзад още по-ожесточено се притискат. Стрелкащите реплики свистят във въздуха и оформят яка караница. Онзи вече проклина деня, в който е избрал настоящата си професия и бърше пот от челото си. Накрая, треперещ и посинял от яд, се връща обратно при големия волан.
          Автобусът  сърдито и мъчително затваря врата. Потегля. Почти всички хора остават на спирката, но нашите щайги и чували са тук. Шофьорът не спира да мърмори през целия път до града.

          Продава се. Разсадът "върви" като луд. Гражданите купуват ли, купуват. Неприязнеността ми към стоката изчезва с шумоленето на първите спечелени левчета. Втурвам се да помагам на баба зад пазарската маса, но тя незнайно защо го тълкува като "мотаене в краката ù". Затова сега стоя малко по-встрани и гледам  с учудване, различно от нас, облечените граждани. Поведението им, говорът, движението на ръцете не успяват да убягнат от детското ми любопитство. Намирам ги за изискани, за малко смешни.  За миг не искам да живея на село. Искам тук... в града. Искам и аз така да съм облечен. И моите родители така да говорят. Като казах родители, се сещам за дядо и ми домъчнява. Дали се е справил с магарето. Скоро го купиха вироглавото и съвсем е пощуряло. Само тича и реве без причина. Но мен ме слуша. Така де... Магарето. Дори преди няколко дена ми позволи да го яхна... Той и дядо е един добряк. Лоша дума не казва. Не е като комшията, който налага неговото магаре с пръчката, дето сутрин подкарва патките... Аз и тази пръчка един ден без малко да се запознаем... Но това е друго. В този момент баба казва нещо и дядо се стопява в съзнанието ми.

          Сам съм насред големия пазар. Излязъл от последното си замечтание, се напъвам да си спомня какво ми е казала баба, преди да се запилее нанякъде. Сякаш нарочно пред мен започва да се пълни с хора и не след дълго нетърпелив клиент ме вкарва в нова  длъжност. За секунди храбро заставам зад щайгите. Да съм продавач на ранен разсад домати не е чак толкова лошо занимание. Особено когато паричките сами бързат да влязат в малкия ми джоб.  
          Скоро от трите сорта остава само един. Хората се сърдят. От онзи едрия домат искаме. От "идеала". Идва ми да заплача. Въртя очи и търся помощ. Къде отиде тази баба. По едно време се връща. Нацупен ù изтъквам желанията на разотишлата се опашка от клиенти. Обратно на очакванията, тя не се тюхка, дори не коментира. Оглежда се и вади разсад от щайгата с оня, по-дребничкия вид. Поставя го в празната с "Идеала". На външен вид си приличат.  
          Опашката се подновява. Няма как префърцунените гражданчета да забележат разликата в зелените стръкове, но аз пак треперя от страх.
          Искам да отида до "онова място", където мъжете и жените влизат от различни страни и една  лелка постоянно иска стотинки. Дори и за краткото време на малка ми нужда.

         — Тука има, тука няма! — долавям силен глас и любопитен приближавам групичка странни хора, отделила се встрани в ъгъла на улицата. На малка сгъваема масичка, едно, почти на моята възраст момче, ловко плъзга три чаши. Постоянно им сменя местата и от време на време надига едната, за да успеят зяпачите да видят топчето под нея.
          – Ей, ти! –  мургав батко се отделя от групичката. Гледа ме нахално. – Ако имаш пари, можеш да заложиш и да спечелиш... А?! Имаш ли кинти? – Аз мълча и клепачите ми треперят. С мигането е по-лесно да изглеждам глупав. А когато изглеждам глупав, имам предимство – трябва дълго да ми се обяснява.   
          – Не виждаш ли, че е още малък! Кой ще му даде пари?!
          По-възрастен и по-тъмен на цвят мъж се намесва в разговора. Кимам за потвърждение с глава и тайно побутвам джобчето с припечеленото от разсада. Първият ме гледа съмнително, поглежда и към джобчето и аха да каже нещо... Друго привлича вниманието му и ме зарязва.
          Това другото са мъж и жена, случайно попаднали на момчето с чашките. В ръцете на жената някой е тикнал сто лева и тя плахо ги държи пред себе си.
          – Браво, ето, виждате ли! – виква момчето с чашките – госпожата заложи петдесет лева и печели. Вече са сто. Позна къде е топчето! Хайде сега, госпожата, ако даде двеста лева, веднага ще вземе четиристотин.
          Мъжът стои настрана и мърмори нещо. И  жената иска да си тръгнат, но алчността е по-силна от тях. На пръв поглед всичко е толкова лесно. Само трябва да се познае къде е едно нищо и никакво топче. Жената вади и прибавя още сто лева от дамската си чанта. Залага. Мургавото с ентусиазъм върти чашките. Спира. Вдига една от тях. Топчето е там, където мнозина очакват да е. Пак ги заиграва. И пак спира. Жената с трепетно вълнение сочи към средната. Сигурна е на сто процента. Личи си, че е внимавала. Чашката бавно се вдига и... Наоколо се спуска тежка въздишка. Там топче няма. Играещата не вярва на очите си.  Разплаква се. Мъжът подскача като ужилен и се хвърля към измамника.
          – Мошеник, я върни веднага парите на жената, че знаеш ли!  Изведнъж околните тъмни фигури заплашително заобикалят човека. Оказва се, че от случайни кибици са се превъплътили в хора с ясни охранителни функции.
          Уплашен, бързам да си тръгна. Не съм единствен. Онези, където преди малко играха, почти ме изпреварват. Спират на метри от мен и мъжът удря плесница на жената. Тя гледа с полудяващ поглед и му отвръща. Нещо метално на дамската и чанта хлопва по голото му теме. Сбиват се. Не желая да гледам и  се крия зад масата, където баба продава последните стръкове разсад.

          Край! Всичко е продадено.Тръгваме си. Джобът на баба е пълен догоре със дребни пари. Дава и на мен... два лева.
          По пътя към автогарата правим кратка почивка в малка сладкарница. Хищнически се нахвърлям на крема от една тортичка (баба държеше да е баничка – повече насищала, но аз захълцвам и тя отстъпва) и надигам шишенцето с резлива боза. Баба е  купила и търка с монета дузина билетчета от лотарията... По настроението ù разбирам. Не печели. Изхвърля ненужните листчета в кошчето.
          Пак вървим и този път за малко да се ударим в огромните врати  на градското казино. Тях пък кой ги е поставил по средата на улицата. Баба не му мисли много и нахълтва. Аз я дърпам обратно за ръкава, но после замирам пред лукса,  срещнал детския ми поглед. Омаян съм от блясъка на целия този непознат за мен свят. Звън на монети, съпроводени със стотици светлини, забулват всичко видяно от мен досега. И приятелите, и магарето. Дори и Спаска, съученичката ми от съседния чин, на която от година се каня да се изповядам в любов. Ученическа любов, разбира се.  
           Баба отива пред голям светещ сандък с въртящи барабани. Кани се да пусне в него монета, но преди това  се кръсти като кога влизаме в черквата на село... Дърпа показалото се встрани лостче.  Пред нас всичко заиграва. Едва не извиквам от изненада. Камбанки, черешки, номерца. Върти се, сияе и осветява в различни нюанси ококорените ни погледи. Утихва. Поглеждаме надолу, баба ми обяснява, че когато и трите плодчета се появят заедно, ще спечелим много пари. Пак пробва, но пустите му и черешки все се разминават. Не печелим и след третия, и след четвъртия опит. Всеки път машината мълчаливо спира, баба – не. Уверена е в успеха си.   
          Парите от разсада се стопяват. Яд ме е и искам баба да спечели. Много ме е... Вече е без  значение какво чувствам.  Баба губи всичко. Тръгваме. Малко преди да стигнем вратата, чуваме зад нас звън от поток на монети. Обръщаме се. Това е нашата машина. Мъж с черен костюм граби с шепи  кръглите присвяткащи монети и пълни джобовете си. Баба се втурва обратно, но този път успявам да я издърпам навън.
           До автобуса остават  минути. Тичаме. Баба  затиска с ръка затварящата се врата. Шофьорът е същият. Изненадан се пули. Познава ни. Показва седалката зад него.  После за наказание не спира да говори.   
          Накрая съм в леглото. Как само съм изморен. Поглеждам встрани. Баба вече хърка, а дядо чете нова книга. Купих му я с двата лева от разсада. Дадох му и другите пари от джобчето. Преди това го предупредих да не казва на баба. Нищо че е упорита бизнесменка. Просто няма късмет.

                                            Край