Февруари - убийствен студ скова земята. Вятърът виеше безпощадно, а оловното небе застрашително притискаше града. В късния следобед гаровия площад обезлюдя.

 Баба Руска спря раздрънканата количка до контейнера - разрови боклука с бастуна, разбута торбите и извади парче мухлясал хляб. „За кокошките бива”- помисли си. Накуцвайки, изтика количката и застана на завет. Извади буркани със зимнина, торбички с орехи, суха чубрица, чифт обувки - демоде, но запазени и нареди всичко на две телени каси. Загърна се и зачака.

„Дано някой да купи нещо - за хляба да изкарам, че и вафли обещах на дядо Неделчо - тъй ги обича милия ми...”

Вятърът я прониза, болките в краката се засилиха. 72 годишна, баба Руска беше едра жена - силна. Артритът и шиповете я тормозеха, но не се даваше. Въртеше къщата и с лозето сама се оправяше, откак дядо Неделчо се залежа, а надвечер излизаше на пазарчето и продаваше каквото Бог дал - плодове, зеленчуци, подправки, пресни яйца...

 Сви се в дебелата шуба и се умисли - за студа, за минали зими, за себе си, за свойте си... След седмица се навършваха петнайсет години от катастрофата, в която загинаха дъщеря ù и зет ù. Със смъртта на единственото ù дете, сякаш душата ù умря. Не беше вярно, че времето лекува - мъката ù беше жива и я гореше... А може би тя не я пускаше да си иде и сама я разгаряше със спомени.

 „Дано поне малко да омекне времето, да потръгне пазара” - За струването ù трябваха пари, а не искаше да бута от пенсиите. „Милите ми, скъпите ми деца - изтри влагата под вече пресъхналите очи. Какви некролози съм избрала и подавките съм намислила - богата работа и в църквата ще запиша да чете попа заупокойна... Поне дядо Неделчо да държи, че хич не го бива напоследък - много забравя, един сприхав е станал и...

 - Здрасти, бабо Руске, имаш ли лозови листа?

 - А, имам, Весе, чакай, тука по-надолу съм ги прибрала. Покривам ги с туй вълненкото, да не измръзват.

 - Колко искаш?

 - Ами колко, в магазина са два лева, ама едни рехави вътре листата - пък моите стегнати. Седемдесет на буркан съм слагала. Дай един и петдесет. Пък, ако ти се вижда много...

 - Няма проблем, взимам ги.

 - Благодаря, мойто момиче! Да си жива и здрава и се загърни, че леко облечена си излязла.

Старицата поседя още, но никой не спря повече - мръкваше. Прибра набързо и едвам затътри количката. „Не крака, ами буци лед сякаш влача - пусти сакатлък. Дано сваря да се върна преди Росито, че има да ми се кара, дето съм излязла в студа...„

 Яростен порив на вятъра я прониза - вкочани се. Влезе във входа и се подпря на стената, останала без дъх. От мазата излезе Дидка - дъщеря на съседката от етажа:

 - Здрасти, бабо Руске! Голям студ, ама в София и сняг има. Как я карате с дядо Неделчо? А Росито и Зорка, от лятото не съм ги виждала.

 - Добре сме, Диде, годините тежат, ама децата да са здрави...

 - Да ти помогна ли за количката?

 - Ми-и, да я наместим тука под стълбището. Много намръзнах днес.

 - Що излизаш? Стой си на топло в къщи, като се постопли, тогава.

 - Няма как, мойто момиче, малко поне да се подпомогна. Другата седмица ще струваме на Надка и Ванко. Тя и Росито цялата си заплата дава, ама все не стигат - тежки години станаха - въздъхна и стегна разхлабените краища на забрадката. Дидке, Дидке, ако знаеш как ми се иска някой ден да ида сама на гробищата, да се просна на гроба и да рева, рева... Ама не ме пускат сама, че кръвното вдигам. Ох, милите ми, децата ми, изгниха в земята. Тъй си обичаха дъщеричките - не можаха да ги порастят... Изкласиха и какви хубави абитуриентки ми бяха! С дядо Неделчо двамата, всичко направихме, както му е реда - нищо да не им липсва, никой дума да не може им каза, хич да не усетят, че са без майка и татко - роклите, златни пръстени, софрата... Ами за сватбата на Зорка - за чудо и приказ булка беше! Сън не сме спали с дядо Неделчо - и там се отсрамихме... Връща се един ден Росито от работа и ми казва: „Бабо, искам да се запиша да следвам, иначе, цял живот продавачка ще си остана. Ще запиша задочно, за да не напускам работа - да не съм ви в тежест... „Че като ми каза тез думи, Диде, че като се затъкна пак буцата в гърлото... „Как ма, баба, ще си ни в тежест? Толкоз години откак сте без майка и татко, ни гладни сме останали, ни жадни... Да сме здрави, пък като е за по-добро - ще се запишеш... „Криво-ляво и следването избутахме - сега напролет завършва. Пък тя милата ми - на работа ходи на смени, вечер учи и все шестици на изпитите. Сякаш душата ми се стопля, мед ми капе, като разправя как я хвалели - доценти ли, не ги знам точно, ама тия, дето и преподават. Радвам се с нея, но остана ли сама... Къде сте, Надке, Ванко, да видите какви деца имате...?! И скришом се наплача едно хубаво...

 Баба Руска въздъхна и поклати глава:

 - Ох, Дидке, пак окъснях - дядо Неделчо от обед съм го оставила сам. Благодаря за помощта - хубавицата ми тя - погали я. И се обади да се видите с Росито.

                                                                                  *****

 Година след година се нижеше животът... В тая пуста демокрация - там на върха се сменяха, обещаваха, говореха мазно... А долу - с всеки ден примката се затягаше. Нищетата се превръщаше в мизерия, а мизерията - в отчаяние...

 Баба Руска и нейния малък свят, събран около скъпите ù - оцеляваше. Животът я блъскаше и мачкаше, но тя се преборваше - пак заради скъпите си... Пък и нали е една българка!!!

п. п. Само Бог знае, дали това не е преродената баба Илийца...