Банална семейна пиеса
Моята героиня е обикновена, вярна съпруга. Под обикновена не означава грозна и невзрачна, а само млада жена, която никога няма да видите по излъсканите списания с полуголи миски и моделки. Тя е една от многото жени, които живеят само в реалността, създали семейства и ходещи ежедневно на работа. Има продълговато бяло чело, сини очи, грубоват нос и голяма уста. Като цяло чертите й не са изящни и лицето й изглежда леко грозновато, но природата си знае работата - винаги компенсира някой недостатък с друг бонус. Тя притежава разкошна, буйна коса, която се разстила на леки къдри по раменете й като водопад.
Като типична семейна жена е потънала в мисли за храна. Какво ли да сготви за вечеря? Не обръща внимание на пътниците, които се качват в автобуса. Те също са загрижени за менюто си. Някои започват шумно да предлагат лесни рецепти, за да си помогнат в решаването на общия проблем.
Сигурно ще кажете: Не е вярно, хората не мислят само за ядене.
Съгласна съм, но в този момент това е единствената сериозна мисъл в главите им, а после идва ред и на другите важни нужди.
Моята героиня внезапно е стигнала до страхотната идея за бързо и вкусно ястие. Бръчките по бялото й чело леко се приглаждат, а по устните й пробягва усмивка. Планът за действие е готов и вече уверено слиза на своята спирка.
Но тук я очаква малка изненада. А и как тези красиви кестеняви коси един ден ще побелеят?
В далечината срещу нея тича любимият й син. Неговото светло синьо яке е цялото в кал, лицето му също.
"Ще го убия". - мисли си ядосана. Това на майчин език означава "Много те обичам, но на моменти ме влудяваш". Иска да му се скара, но детето й подава малко букетче диви цветя.
- Заповядай, за теб са мамо. Честита първа пролет!
Сините й очи се разширяват от учудване и прегръща нежно момчето. Вече е забравила изцапаното яке, мърлявият му вид. До нея тихо застава съпругът й. Тя го поглежда с един от онези погледи, които получават единици мъже. Поглед за които рицари са участвали в двубой, джентълмени са влизали в дуел и царства обявявали война.
След минути моите обикновени герои си тръгват към къщи като всички семейни хора. Постепенно по лицето на героинята ми се връщат старите бръчици, защото плановете й за вечерта тепърва предстоят.
Цветята в ръцете й бързо ще увехнат, а мигът вече е отлетял.
Не, не е съвсем така. Живота е низ от малки обикновени случки и ние си ги обичаме, защото са наши. Защото точно те са ни разсмивали или натъжавали. Защото един ден тя ще си спомни всичко с умиление, когато към нея се затича малко дете с букетче цветя и с думичките:
- Заповядай, за теб са бабо. Честита първа пролет!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Катя Иванова Всички права запазени
Току що научих, че един ме излъгал за една моя позната, че е починала. Жената е жива и здрава и заминала на почивка. Такъв какво да го правиш?