30.05.2020 г., 10:09 ч.

Барби 

  Проза » Разкази
1030 2 0
16 мин за четене

  Никой не очакваше Корина Вислер да дойде на тази изложба. Присъстващите, които до един бяха облечени официално, се втрещиха от изненада. Даже за момент настана пълна тишина. Всъщност Корина не дойде, а бе донесена. От един огромен мъж с глуповато изражение на лицето. Той бе с дънки и фланелка с къс ръкав и изобщо на пасваше в изисканата галерия. Цяло чудо бе, че охраната го бе пуснала.

  За художничката Корина Вислер се знаеше, че преди два месеца, по време на здрав купон с алкохол и наркотици, се е изтърколила по стълбището на луксозната си вила и сега бере душа в болница. Дори най-близките й приятели не бяха допускани на свиждане, незнайно защо. А сега тя се появяваше на важно светско събитие. Видът й бе повече от стряскащ.

  Младата дама бе в гипсово корито и поради тази причина не носеше дрехи, ако не броим памперса за дреха. От десния й крак се виждаха само пръстите, левият бе гол от средата на бедрото надолу, а нагоре имаше нещо като стегнат бял корсет, обхващащ ханша, талията, корема, гърба и гърдите. Ръцете и главата й бяха свободни. Тя се усмихна, но си личеше, че е притеснена. Едрият мъж я бе метнал на рамото си като манекен от магазин за дрехи. Странна гледка. Мнозина се зачудиха защо Корина е позволила да бъде разнасяна по този начин. Някои се подсмихнаха, други сведоха съчувствено глави. Събитието постепенно премина към нормалния си ход, но към Корина не спираха да се стрелват любопитни погледи. А мъжът продължаваше да я разнася, сякаш не виждаше нищо необичайно в ситуацията. Не срещаше никакви затруднения, защото бе силен, а и тя едва ли тежеше повече от петдесет и пет килограма с „опаковката“.

На Корина понякога й се налагаше да криви очи, за да разгледа картините, към които проявява интерес – мъжът не се усещаше да я завърти накъдето трябва.

  Хората се заглеждаха в голите й рамене и изящното й лице. Косата й имаше добър вид. Черна и лъскава, тя при всяко по-рязко движение се люшкаше край фините скули. Кичурите на бретона стигаха почти до очите.

  Корина измърмори нещо и мъжът, изчервявайки се леко, я положи на едно канапе. Той се постара да й е удобно, като я намести в подходяща поза и я зави с одеяло. После бе отпратен с небрежен жест, от който лъхаше царственост.

Една от приятелките й се приближи и тикна в ръцете й чаша с шампанско.

– Как си, мила? Отдавна не съм те виждала. – Бе руса, кокалеста жена с елегантна синя рокля. Сивите й очи гледаха студено, леко присмехулно.

– Ами… виждаш – отвърна Корина и направи опит да докара на лицето си усмивка. Не й се получи много добре.

– Много съжалявам. Смятах да те посетя в болницата, но разбрах, че не желаеш да виждаш никого, та затова…

– Не ми беше до срещи.

– Какво точно се случи? Когато ти падна по стълбите, аз бях отвън на двора.

– Просто се спънах и паднах.

– Стори ми се, че беше подпийнала…

– Не ми се говори за това сега, Нора.

– Разбирам. По-добре ли си вече?

– Фрактурите на бедрото и таза зарастват бавно, за съжаление, но поне не ме боли както в началото.

– Много се радвам, че дойде на изложбата. Аз едва ли щях да се престрашила, ако съм в такъв вид – подсмихна се русата и почука с пръст издутините от гипс, които скриваха гърдите на Корина.

– Е, наканих се.

– Кой е твоят кавалер? Не го познавам.

– А… това е градинарят, Джим. Ангажирах го да ме носи. Мил е, и внимателен.

– Градинарят! Боже господи!

– Той от пет години работи за мен. Изключително съвестен човек.

– Разбирам. Все пак… градинар.

– Силен е, а и обездвижена по такъв начин не мога да ползвам инвалидна количка. Вариантът носилка не ми харесва. Нямаш представа колко ми писна лежането.

– О, мила, толкова ми е мъчно за теб.

– Ще се оправя.

– Естествено. Оставям те да си почиваш, искам да поухажвам онзи адвокат. До прозореца, с къдравата коса. Чао засега, мила. Ще се радвам скоро да те видя във форма.

– Чао.

Корина не остана дълго без компания. Появи се Уилям Бартън – бохем и женкар, син на известен предприемач.

– Радвам се, че дойде – подхвана той. – Изглеждаш чудесно.

– Нима?

– Е, бледичка си, но това ти придава допълнителен чар.

– Измъчих се напоследък – Корина сведе глава и примигна тъжно.

– Лошото ще мине.

– Откъде знаеш.

– Вярвам, че така ще стане.

– Аз пък съм много притеснена за бъдещето.

– Какво казват лекарите?

– Чувам разнопосочни мнения. Но се надявам да се възстановя напълно.

– От кръста надолу… какво е положението?

Корина отметна одеялото и му показа обездвижения си изцяло десен крак и оголения до следата на бедрото ляв.

– Предполагам, че не можеш да ходиш – каза той, присвивайки замислено очи.

Корина се изсмя нервно.

– Естествено, че не мога. Не мога и да се обслужвам сама.

Уилям очевидно се потресе от тези нейни думи. Погледът му се стрелна към памперса на цветчета. В главата му изникнаха спомени за финото бельо, което тя носеше при последното им преспиване.

– Когато се оправиш, ще танцуваме, ще пием вино и ще се любим.

– Може би – отвърна сухо тя.

Той кимна и се огледа. Чувстваше се неловко.

– Е, аз ще пообиколя – каза той и стана от стола. – Желая ти здраве. – Целуна я по бузата и се отдалечи.

Корина се намуси. Бе очаквала от него да прояви желание да я посещава, да полага грижи за нея и да разнообразява скучното й ежедневие. Но той като че ли не я приемаше в настоящото състояние. Изпита разочарование.

– Джим, ела моля те! – подвикна тя.

Градинарят веднага дотича.

– Изнеси ме от това противно място! Писна ми вече.

– Да, госпожице Вислер. – На грубото му лице бе изписано обожание. Тя му се усмихна. Благодарна му бе за всеотдайността.

  Джим бе глуповат и недодялан, но добър по душа. Когато господарката му пострада, той почти заряза градината и се захванал да помага в къщата. Разбира се, Корина имаше болногледачка, която вършеше санитарната работа, но и Джим бе много ценен. Той я носеше, или я придържеше в изправено положение, когато на Корина й се приискваше да рисува, или наместваше тялото й в леглото така, че да се минимизират болките. Тя се чувстваше като кукла Барби в неговите ръце и това й харесваше. А преди инцидента бе гледала на него едва ли не като на робот, който само човърка нещо в градината.

Джим плъзна дясната си ръка зад гърба й, а с лявата хвана разположената косо пречка, която държеше краката й леко разкрачени. Повдигна я с лекота и намести подмишницата й върху врата си. Тя се вкопчи инстинктивно в мощното му рамо, защото все още не можеше да се отърси от страха, че ще бъде изтървана.

На излизане Корина получи множество пожелания за бързо възстановяване. Личеше си обаче, че благопожелателите са доволни от напускането й. Мястото на художничката не бе тук. Тя нарушаваше изискаността на събитието с вида си на счупена кукла.

  Тъкмо излизаха и един скулптор, когото Карина бегло познаваше, подвикна:

– Хей, защо изнасят най-красивата статуя! – Усмивката му бе подигравателна, ехидна. Избухна смях.

– Побързай, Джим – прошепна тя в ухото на градинаря.

Той положи Корина на задната седалка на зеления „Ягуар“ и седна зад волана. Караше много внимателно, избягвайки резките маневри, но въпреки това художничката застена. Очите й потъмняха и се наляха със сълзи. Джим й хвърляше тревожни погледи през рамо.

– Не се притеснявай, Джим. Добре съм.

– Много ми е тъжно, че ви боли, госпожице Вислер.

– Добре съм, Джим. Просто изведнъж ми стана тъжно.

– Тъжно ми е, че ви е тъжно, госпожице Вислер.

  Корина се усмихна, трогната от искрената му загриженост.

  След неприятните изживявания по време на изложбата Корина реши да избягва публичните места. В настоящото си обездвижено състояние тя не се вписваше в нормалната обществена среда, а и предизвикваше нездраво любопитство. Но почти всеки ден двамата с градинаря излизаха на пикник в покрайнините на града. Джим опъваше одеяло и полагаше на него Корина, като за да й е по-удобно подпъхваше възглавници под горната част на тялото й. Хапваха, пийваха вино и разговаряха. Макар да беше глуповат, Джим умееше да разказва истории. На Корина й бе забавно в неговата компания. Понякога тя рисуваше, като все се тюхкаше, че не й се получават нещата. Джим не си позволяваше да изказва мнение за творбите й, защото нищо не разбираше от изобразително изкуство. Не се отделяше от нея дори когато я бе подпрял на дърво и нямаше никаква опасност тя да политне и да падне. Стоенето дълго изправена обаче не й се отразяваше добре – болките в кръста и таза се засилваха.

  Корина бе наясно, че Джим я харесва, но този факт не я притесняваше. Той бе съвсем безобиден и винаги безпрекословно изпълняваше заповедите й. В неговата компания тя се чувстваше или като принцеса, или като кукла Барби. Ставаше й смешно, когато засечеше сияещият му от обожание поглед. Струваше й се, че ако го накара да се метне от някоя висока скала, той ще се подчини. Често му позволяваше да й подържи ръката. Дланта му бе силна и корава и носеше успокоение. Веднъж го хвана да се заглежда по оголения й ляв крак и в изблик на кокетство го помоли да събуе памучния й чорап. Той дълго не можа да откъсне очи от стъпалото й, което тя предизвикателно бе изпънала като балерина. Когато тя размърда пръсти, той се стресна и тръсна глава. А Корина прихна да се смее.

– Харесва ли ти кракът ми?

– Да.

– Кое по-точно.

– Ами… не знам… всичко е съвършено. Пръстите, свода, петата, глезена, прасеца, коляното… всичко. Трудно ми е да повярвам, че стъпалото ви е толкова мъничко, госпожице Вислер. Сякаш сте фея.

– Не съм фея, Джим, а обикновена градска мръсница.

– Не говорете така, госпожице Вислер! – Той я изгледа възмутено.

Корина притвори очи. Бе се почувствала виновна, че предизвиква по такъв начин Джим.

– Благодаря ти, много си мил. Хайде да се махаме, стана ми студено. Занеси ме в колата.

Джим я вдигна, нарами я и я понесе към паркирания под едно дърво ягуар. Корина държеше здравия си крак изпънат в коляното, за да няма никакъв риск голата плът да се отърка в бедрото на градинаря. Каза си, че трябва да щади верния си като куче приятел.

След месец състоянието на младата художничка се подобри значително. Лекарите отдадоха това отчасти на движението, което бе осигурил Джим.

Един слънчев съботен ден Корина бе извадена от гипсовото корито и прегледана обстойно. Травматологът прецени, че повече не е нужно обездвижване. Корина пообикаля из коридора с инвалидна количка, после се изправи на патерици и направи няколко крачки. Скованите й мускули и сухожилия бързо се съживяваха.

Чакащият долу при колата Джим много се зарадва на промяната.

– Изглеждате прекрасно, госпожице Вислер!

– Благодаря, Джим. Ти свърши чудесна работа. Задължена съм ти.

Той се ухили до уши.

Градинарят скоро разбра, че вече е нужен само в градината. Погледът му бе унил като на болен човек. А Корина щъкаше напред-напред назад с патериците си, доволна, че животът й влиза в нормалното си русло. Десният й крак почти не се сгъваше в коляното и при всяко стъпване на него към таза й се стрелваше остра болка, но тя приемаше мъките с усмивка, защото бе убедена, че най-лошото е останало в миналото.

– Защо се мръщиш, Джим? – попита тя една сутрин.

– А, нищо – махна той с ръка.

– Кажи де, нали сме приятели.

– Нищо, нищо!

– Джим!

– Липсват ми онези пикници, госпожице Вислер – промърмори той.

Корина наведе глава.

– Пак ще излезем заедно, обещавам ти.

– Е, няма да е същото.

– Защо?

– Вече не съм ви нужен.

– Джим, знаеш, че те ценя много. Ще ти вдигна заплатата.

– Не ми пука за парите.

– Какво ти става, Джим!

– Аз… аз ви обичам, госпожице Вислер.

– За бога, Джим! Не говори така. Аз се движа в друга среда, не съм за теб. Пак ще започна да ходя по партита, да пия, да се друсам и да свалям богати мъже. Разбери, аз съм една долна развратница, която гледа да изстиска колкото се може повече благини от живота.

– Може и да е така, но това не променя чувствата ми.

– Какво да те правя, Джим! Толкова ми е мъчно за теб.

– Каквото такова.

– Искаш ли да ти дам да ме изчукаш? Ще ми бъде приятно. Но само веднъж.

– Обиждате ме, госпожице Вислер.

– Джим, махни се оттук и си намери някое свястно момиче. Искам да ме забравиш, защото ако си близо до мен, ще страдаш.

Градинарят дълго мълча. Накрая каза:

– Добре, госпожице Вислер.

Тя докуцука до него и го целуна по челото.

– Ще ти дам пари, за да се уредиш на новото място.

– Няма нужда. Беше ми хубаво с вас, госпожице Вислер.

Той стана, изми се, събра си багажа и отпраши нанякъде.

© Хийл Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??