Пролет ли бе, лято ли, есен може би, а най–вероятно зима. Всепоглъщаща и непрощаваща студенина цари под небето. Спокойствието прераства в меланхолия, а тя е най–красивата форма на тъга, известна нам. В нея се крие нещо много повече от временно чувство, тя може да се превърна в начин на живот.
А зимата бе красива. Тъжната красота, която предизвиква края на годината и смъртта на природата са несравними. Обичах това време на годината, защото идваше след златната есен, през която животът и смъртта се борят, ала винаги в края смъртта побеждава. Е, нали най–красивото нещо в живота е краят му – крехката и идваща без покана смърт. Тази година бях на посещение на стар приятел от детските ми години. Той живееше сам в отдалечена къща в края на голям град. Живееше в квартал с лоша слава, където ставаха множество убийства, кражби, изнасилвания и редица други актове на злодеяние. Къщата беше старинна, но притежаваше изящна прелест и пораждащо топло, дори меланхолично, чувство у мен. Имаше огромен хо ...