Пролет ли бе, лято ли, есен може би, а най–вероятно зима. Всепоглъщаща и непрощаваща студенина цари под небето. Спокойствието прераства в меланхолия, а тя е най–красивата форма на тъга, известна нам. В нея се крие нещо много повече от временно чувство, тя може да се превърна в начин на живот.
А зимата бе красива. Тъжната красота, която предизвиква края на годината и смъртта на природата са несравними. Обичах това време на годината, защото идваше след златната есен, през която животът и смъртта се борят, ала винаги в края смъртта побеждава. Е, нали най–красивото нещо в живота е краят му – крехката и идваща без покана смърт. Тази година бях на посещение на стар приятел от детските ми години. Той живееше сам в отдалечена къща в края на голям град. Живееше в квартал с лоша слава, където ставаха множество убийства, кражби, изнасилвания и редица други актове на злодеяние. Къщата беше старинна, но притежаваше изящна прелест и пораждащо топло, дори меланхолично, чувство у мен. Имаше огромен хол, където се намираше камината, до която имаше стар, дървен люлеещ се стол, а две-три крачки вдясно бе и голямата библиотека, чиито рафтове бяха пълни с най–различни творения на изкуството. Към средата на стаята имаше малка масичка, на която обикновено имаше бутилка уиски и две-три чаши отстрани. Приятелят ми – Чарлз, който беше скромен човек, обичащ спокойствието и тишината, често обичаше да посяда край камината и да чете в продължение на дълги часове. Тишината ни правеше толкова близки, можехме да стоим заедно часове, дни дори без да си кажем и дума, а в същото време да се разберем прекрасно и чувстваме превъзходно. Той закъсняваше много рядко, почти никога, а в редките случаи, в които му се налагаше то бе само с по минута-две. Много мразеше, когато се налагаше да закъснее, затова веднага след като се е прибрал, закъснял, започваше да се извинява, след което цяла вечер беше в по – особено настроение, заради това. Не ми го казваше, но аз усещах, че се ядосваше именно заради това.
Една вечер, съвсем неочаквано, него го нямаше и аз седях край прозореца, гледайки залеза и наслаждавайки се на красотата му. Чарлз трябваше да е вкъщи преди пет минути, но аз реших, че просто му се е наложило да закъснее повечко. Даже се бях подготвил да го успокоя, тъй като знаех, че ще бъде разстроен, когато се завърне. Неусетно как съм заспал, обаче, а щом се събудих навън вече беше тъмно, в стаята властваше сумрака, а от приятеля ми нямаше и следа. Започнах да се притеснявам. Беше недопустимо за него да закъснява с толкова! Закрачих неспокойно в кръг из стаята и след малко съвсем тихо чух скърцането на вратата. Това беше Чарлз – лицето му беше ужасно бледо, очите му бяха широко отворени, а пръстите му трепереха зловещо. Държанието му също бе странно, защото вместо, както обикновено в такава ситуация, да започне да се извинява той влезе вътре и седна на стола, на който до преди малко бях поспал. Започнах да го питам разтревожено, какво се е случило и защо не се е прибрал на време, но нямаше никакъв знак, че възприема това, което го питам. Беше като хипнотизиран, сякаш някой беше промил съзнанието му. Нещата ставаха все по – странни, защото в следващите дни Чарлз съвсем се промени и вече не приличаше на човека, който бе преди това. Всяка нощ закъсняваше и се връщаше по начина, по който описах, спря да ми говори и вече не можех да разбера какво чувства и мисли. Една вечер, когато се завърна късно през нощта, той влезе, но този път погледът в очите му бе съвсем спокоен и дори задоволен, ръцете му вече не трепереха, а най – странното бе кръвта, която видях да се стича по врата му. Забелязвайки, че гледам към нея, той хладнокръвно я избърса като за пръв път от седмици насам ми проговори :
- Някаква проклета птица ме нападна. Оттам е кръвта. – рече ми той с нисък, спокоен тон и твърде странен акцент.
След това той седна на стола до прозореца, погледна за секунда-две луната, сетне извади от нейде голяма книга с тъмночервени корици и зачете от нея. Външния вид на Чарлз също се промени. Той започна да носи дрехи от преди век, такива каквито отдавна хората не носят, лицето му бе с постоянен блед, направо бял цвят, а тялото му омършавя и отслабна. Една сутрин, тайно, надникнах в стаята му, а него го нямаше. Реших да вляза вътре и с ужас видях, че в ъгъла има ковчег, който даже бе съвсем топъл. Леглото пък бе затрупано с книги и изглежда отдавна не бе използвано по предназначение. Едва в този момент, ума ми бе пропит от ужасяващата мисъл, че моят скъп приятел се е превърнал във вампир. Твърде много пораждащи съмнение факти имаше. Кръвта, нощните странствания, промяната във вида, а сега и топлия ковчег в стаята му. Тръпки ме побиха. Обърнах се и закрачих към изхода, ала в този момент там се появи Чарлз, който застана пред вратата.
- Какво има, приятелю, нима се плашиш от идеята за безсмъртие ? – каза вампирът – И аз бях така доскоро, но знаеш ли, сега се чувствам много по – силен и уверен отколкото преди. Кръвта на смъртните прави моето съществуване безконечно. В всяка капка кръв научавам истините на живота, които преди това можех само да мечтая да разбера. Е, какво ще кажеш, приятелю, не бъди глупак ! Ела от безсмъртната страна на живота ! – продължи той.
Оттам насетне, писък прониза нощта. Живота ми бе отнет. Смъртното ми съществуване бе прекратено и аз преминах от другата страна на бариерата, там където няма страх и глупост, а има само безкрайност, мъдрост и красива тъга.
© Денис Метев Все права защищены