Батман от депото

– Нямаш шанс! Аз харесвам ватмани – каза Стела и отпи от енергийната напитка, която караше очите ѝ да блестят, а ръцете ѝ – да шарят насам-натам непроизволно, сякаш търсеха нещо и все не го намираха.

Погледът ѝ бавно се наливаше с живот и отпуснатата флегматичност, толкова характерна за нея, постепенно се отдръпваше и отстъпваше място на нервозна екзалтираност.

„Виж я ти, пикла с пикла! На петнайсет, а пък залита по ватмани!“, помисли си седемнайсетгодишният Асен, пресегна се и дръпна кенчето от хищните ѝ ръце.

– Стига си се наливала! – каза ядно той. – Едно кенче – благодат, две кенчета – знак за внимание, три – котка, насмъркала се с валериан. Пак ще истерясаш.

– Ти не се меси! – каза Пламен, изтръгна кенчето от хватката на приятеля си и го тръсна пак пред Стела.

Вътре нещо избълбука, зафъска, от вътрешността изби пяна, а сякаш звукът идваше изпод полуотворените пълнички устни на момичето. Лицето ѝ се обля в руменина, а очите ѝ гневно светнаха.

Пак се ядоса, помисли си печално младежът и побутна пакетчето с фъстъци към нея.

– Ако ядеш нещо, по-трудно ще те хване – каза той.

– Ама ще напълнея – сопна се Стела и блъсна настрани пакетчето. – И ти ще спреш да ме харесваш.

„Никога няма да спра!“, помисли си Пламен и пак се загледа в бухналата ѝ кестенява коса, в гладката ѝ, безупречна кожа и в двете трапчинки отстрани на малко голямата ѝ, очарователна уста. Сред пъпчивите си връстници момичето изглеждаше като бяла лястовичка – с фигурка, крехка и стройна като порцелан, и сякаш вечно търсеща закрила.

Той самият беше нисък и набит, тъмнокос и с очила. „Зубър-щангист“, бъзикаше се с него Асен, въпреки че Пламен не тренираше нищо и не беше първенец по успех на випуска, но все пак винаги се мотаеше в първата петица. Самият Асен – атлетичен и късо подстриган ватерполист, не признаваше нищо друго, освен спорта. Но трябваше да се натяга за тройки и четворки, иначе нямаше да избута.

– Ватман, значи! – промълви унило Пламен. – И защо точно той? Мислех, че си падаш по Кей-поп – ония гъвкави и боядисани унисекс типове, дето все търчат по сцената и се гънат и мятат като разтегателни.

– Падам си! – измърмори Стела. – Обаче това не изключва ватманите. Стоят начело на мотрисата и животът на хората вътре зависи от тях. Дават билетчета и се усмихват мило. А когато са ядосани, ругаят като каруцари.

– Че къде си видяла такъв ватман-батман, а? – каза кисело Пламен.

– Видяла съм, и не един! – отвърна предизвикателно Стела и погледът ѝ се отправи надолу по улицата, където току-що завиваше трамвай.

Жълтото му желязно тяло блестеше, прозорците подрънкваха весело, а „тирантите“ му изтръгваха искри от жиците, опнати точно по средата между небето и земята.

– Трамваят има определен маршрут, разписание и правилник за движение. Спира на червено и потегля на зелено. Излиза всеки ден по едно и също време и се прибира в депото до полунощ. В него е спокойно и сигурно. Защото ватманът е там – каза момичето и сведе очи.

– Не като баща ти, нали? – каза тихо Пламен. – Той пиеше и ви биеше, а на ватманите алкохолът е забранен.

– Какво разбираш ти? – извика Стела. – Нищо не разбираш! Извъдил ми се психолог. Ей дотука сте ми дошли! Ватманът няма да се разболее от цироза и няма да умре, ясно? – Аз няма да те оставя като баща ти! – каза не много уверено Пламен.

Звучеше уж като обещание, но излезе по-скоро като заплаха. Струваше ли си човек като баща ѝ да остава до нея – за да продължава и нататък да ги тормози? Животът на майка ѝ вече беше съсипан, поне за нея все още имаше надежда.

– Аз не съм като него… – продължи той.

– Всички сте еднакви! – извика горестно момичето и Пламен безпогрешно разпозна интонациите на леля Катя в гласа ѝ.

– Не всички мъже са отрепки – има и свестни…

– Откъде знаеш? А? Може и ти да си същият!

Стела стана рязко, бутна стола, грабна недопитото кенче и го запрати към коша в ъгъла. Улучи ръба му, кошчето се залюля и се преобърна, кенчето се затъркаля по пода, разливайки остатъка от течността в съскаща тъмна локвичка. Момичето взе сака си от стола и без да ги погледне повече, забърза към изхода на кафето.

– Аз поне ще ти платя сметката – измърмори Пламен и посегна към джоба си.

– Няма ангели на тая земя – отбеляза философски Асен. – Въпросът е дяволът, когото избереш, да е по-малко овалян в катран от другите.

– Да, няма! – съгласи се тихо Пламен, а погледът му беше замислен и угрижен.

– Има един ватман до нас, в „Красна поляна“, виждам го често при депото като ходя да бягам – продължи с неочаквана злост Асен. – Рано сутринта, когато няма пътници, спира трамвая насред пътя и отива да си купи кафе. И това ми било „спазване на правилата“!

– Къде това? – попита с неочакван интерес Пламен и мрачното му лице просветна.

– Знаеш го онова кафене до спирката на депото. Слиза винаги по едно и също време там и оставя трамвая без надзор. Това е забранено, нали?

– В колко часа? – продължи да разпитва младежът, сякаш забравил за Стела и за неприятния факт, че току-що го беше отсвирила най-категорично.

– Малко след пет и половина. Но защо питаш?

– Така! – каза тайнствено Пламен. – Хрумна ми нещо.

На другата сутрин, рано-рано, двамата бяха на линия. Буквално. Дебнеха скрити в храсталаците до трамвайната линия и чакаха жълтата мотриса. Ватманът, около петдесетгодишен мъж с посивели слепоочия, слезе на спирката и остави празния трамвай със затворени врати, но с отворен прозорец. Щом се скри в кафенето, Асен и Пламен се измъкнаха от укритието си и се насочиха към трамвая.

– Затворен е! – каза разочаровано Асен. – Не можем да се качим.

– Можем друго да направим – отвърна Пламен и посочи зеещото прозорче от другата страна.

Той заобиколи трамвая, провря ръка през прозореца, но не можа да стигне до долу. Едрият Асен го избута и се пресегна. Посоката беше включена и той натисна скоростния лост. Трамваят трепна колебливо, а после бавно потегли, все повече набирайки скорост.

– Ватманът! – извика Пламен. – Бягай!

Двамата се шмугнаха пак в храстите, а оттам търтиха по пустата странична уличка към блока на Асен.

Злополучният трамвай, с тичащия след него и размахващ ръце ватман, измина стотина метра със скърцане и грохот, не успя да вземе завоя, излезе от релсите и се заби в празния тотопункт наблизо, помитайки паркираните отстрани автомобили.

Наказаха ватмана със забележка и предупреждение за уволнение и временно го отстраниха от работа. Двамата младежи бяха разпознати на записите от камерите, бяха извикани в полицията и при директора на училището, заедно с родителите, и се отърваха на косъм от изключване.

Но славата им на бунтари се разнесе из цяла София. Връстниците им искаха да дружат с тях, момичетата им налитаха на рояци и те станаха гвоздеят на всеки ученически купон.

Стела, разбира се, прие най-после предложението на Пламен и те официално станаха двойка. Изкараха заедно три месеца и се разделиха „по взаимно съгласие“. Разглезен от всеобщото внимание, Пламен стана надменен и все поглеждаше встрани. Дърпан насам-натам, взе да ходи по купони без нея и тайно започна да пие. След поредната изневяра, Стела не издържа и сложи край на отношенията им. Асен също се изгуби някъде – сега, когато беше звездата на училището, Пламен нямаше толкова нужда от приятеля си и те се виждаха и излизаха заедно все по-рядко.

После завършиха училище и се разпръснаха в различни посоки. Пламен кандидатства в Техническия университет и беше приет, Стела стана продавачка в един магазин за дамско облекло, а Асен два пъти кандидатства в Спортната академия, но не го приеха. Накрая се примири и започна да работи тук-там в търсене на място под слънцето.

Един прекрасен летен ден, няколко години по-късно, Пламен пътуваше с трамвая през „Красна поляна“, когато на същата онази спирка видя познато лице. Млада, закръглена жена стоеше малко встрани и се вглеждаше напрегнато в преминаващите трамваи. Когато се обърна с лице към него, Пламен разпозна Стела – същите бухнали коси, същите тъмни очи и весели трапчинки на бузите. Явно все още търсеше своя ватман, защото не се качи в мотрисата, а остана на спирката и продължаваше да следи с очи трамваите. Той дори не се замисли – скочи от мястото си и слезе при нея.

„Няма никаква полза да си толкова умен, щом си абсолютен глупак!“, му беше казала тя в онази знаменателна вечер, когато се разделиха. И беше абсолютно права. Той сам беше провалил шанса си. Сега трябваше да разбере! Да разбере какво точно е изпуснал.

– Стела! – повика я той и младата жена се вгледа продължително в бледото му, изнурено лице.

– Пламене, ти ли си това? – попита колебливо.

– Толкова ли съм се променил, че не ме позна? – попита уж шеговито той, но в думите му се усещаше горчивина.

– Не, само малко. Мина доста време – оправда се тя.

– Ти също си се променила, но аз въпреки това те познах – погледът му неволно се спря на наедрялата ѝ фигура и той едва сега осъзна, че не беше напълняла, а беше бременна.

– Да, талията ми се е поразширила малко – засмя се неловко тя. – Но това ще мине. След няколко месеца.

– Омъжила си се – констатира той, виждайки халката на ръката ѝ.

– Да – каза просто тя и се усмихна. – Чакам мъжа си – днес свършва по-рано и реших да изляза – да разходя бебчо и да го посрещна. Времето е хубаво…

– Тук ли сте се уговорили да се срещнете?

– Да, тук.

– Ако искаш, да седнем за малко в кафенето, докато дойде. Да не стоиш права, пък и да се видим.

– Ами хубаво – съгласи се спокойно тя и двамата се отправиха към една от масите отвън.

– Кенче? – попита по навик той, но тя поклати глава отрицателно.

– Не употребявам! – каза и посочи корема си.

– Да, извинявай, не съобразих! – засуети се той. – За мен водка и фъстъци, а за дамата – безалкохолно!

Сервитьорката мълчаливо прие поръчката.

– Е, разказвай! Как си, що си? – подкани го тя, наблюдавайки как нетърпеливо отпива от запотената чаша.

– Ами как да съм! Горе-долу… И аз се ожених. Познаваш я – Лидия от нашия клас.

– Лидка Капака? – изтръгна се непроизволно от Стела.

Тя се запъна и се изчерви от неудобство. Познаваше съученичката на Пламен – беше една от тия, заради които се бяха разделили. Викаха ѝ Капака заради името и защото беше „на всяко гърне – похлупак“ – във всички възможни смисли.

– Извинявай! – промълви тя.

– Няма нищо! – стисна той чашата и ръката му потрепери. – Две години сред сватбата тръгна на гурбет в Германия и повече не я видях. Отглеждам сам дъщеричката ни. Добре че е мама – да ни помага. Иначе не бих се справил. От време на време праща пари и това е. При жива жена съм като вдовец. Отначало се оправдаваше – шефът не я пускал. После се разбра защо не я пуска. Познати от същия град се върнаха оттам и казаха, че живеела с него на семейни начала. Погреба ме направо тая жена, срам ме е да погледна хората в очите.

– Работиш ли някъде? Нали завърши Техническия? – реши да смени темата Стела, но се оказа от трън – та на глог.

– Не го завърших – каза унило Пламен. – Напих се преди един изпит, изрепчих се на професора и го ударих. Насиних му окото и получи комоцио. Изхвърлиха ме от университета. После станах водопроводчик, но не ми вървеше. Наводних цял един вход и престанаха да ме търсят. Не ме бива вече, Стела – оплака се той. – Ръцете ми треперят и правя грешки. Явно не съм за тая работа.

– Може би няма да грешиш толкова, ако престанеш да пиеш… – каза тихо Стела.

– Опитвах, но сам не мога да се справя. Ако имах до себе си свястна жена, може би щях да успея да си стъпя на краката, но не случих. Аз моя трамвай май отдавна съм го изпуснал, ама нейсе!

На масата настъпи мълчание.

– Ами ти как си? – попита Пламен. – Все за мене говорим…

– Аз съм добре! – каза Стела. – Случих на прекрасен мъж. Подкрепя ме във всичко. Той е моята половинка, която ме уравновесява – дърпа ме надолу към твърдата почва, да не летя в много в облаците и ме измъква от ямата всеки път, когато се спъна и се проваля вдън земя. Ако не беше той, кой знае в каква посока щеше да тръгне животът ми. Чакаме второ дете. Първото е момченце, сега се надяваме на момиченце, ама каквото Бог дал!

Изведнъж лицето на Стела засия и погледът ѝ стана нежен и изпълнен с възхищение.

– Ето го и него! – каза радостно тя и сърцето на Пламен се сви от ревност и съжаление, защото осъзна колко щастлива е сега бившата му приятелка.

Той бавно се обърна.

– Асене! – извика Стела и замаха с ръка. – Тук съм! Ела да видиш кого срещнах! Няма да повярваш.

Един едър мъж в спретната синя риза с къс ръкав, с тъмносиня вратовръзка и черен панталон с безупречно изгладени ръбове се задаваше откъм депото. Пламен разпозна в него бившия си приятел.

– Значи си осъществила мечтата си. Омъжила си се за ватман! – възкликна той.

– Да. И никога не съжалих за това! – каза Стела и стана да посрещне съпруга си.

Един трамвай потегли от спирката и Пламен се загледа след жълтата мотриса, която с весел звън се отдалечаваше и накрая съвсем се изгуби в следобедната мараня – там някъде – между небето и земята.

Разказът участва в конкурса „Атанас Липчев“ 2025, на Сдружението на писателите – Варна, подпомогнато от Фонд „Култура“ към община Варна, и спечели поощрителна награда. Тема на конкурса беше цитат от романа на Атанас Липчев „Тежки пари“: „Животът си беше добре подреден, когато…“.