15.12.2021 г., 7:09 ч.

Белият щъркел 

  Проза » Разкази
597 2 6
6 мин за четене

Забърсах масата от трошиците кус-кус и изпадалите от лъжиците на сестрите ми стафиди. Всички вече спяха кротко и спокойно в общото спално помещение. Измих лепкавия стар чайник и изхвърлих запарените листа мента. Отворих прозорчето в кухнята, защото слънцето отдавна се бе скрило и сега нямах търпение да пусна хладния пустинен въздух да освежи стаята и да подуха приятно в запотената ми пазва. Усетих далечен аромат на топли чебакии, които съседката много обичаше да приготвя вечер, за да има какво да похапва семейството ѝ на следващия ден. Хапнах една сочна фурма, която изпълни устата ми със сладост и екзотични вкусове. В нашето градче тези плодове са много достъпни, защото растат буквално навсякъде в оазиса, до който се намираме. Свалих шарения шал, омотан на главата ми, и с удоволствие пуснах тъмните си къдрици да потанцуват с течението, което нахлу от прозорчето. Вятърът ми правеше компания, сякаш бе някой изтънчен младеж, дошъл да ме спаси от ежедневието с горещата си пустинна любов.

 

Прозорчето бе моята глътка свобода. Не ми беше позволено да излизам сама от вкъщи без повод, особено нощем, затова често стоях до него и съблюдавах небето и звездите, докато не се случи нещо. Една вечер с крайчеца на окото си зърнах голям бял щъркел да се разхожда по прашната улица. Беше около 2 часа през нощта. Веднага нахлузих едни чехли и, пренебрегвайки всякакви забрани и разум, хукнах да го преследвам, без да имам видима причина за това. Сърцето ми го поиска и биеше с все сила в тъмнината. Той ме поведе по закътаните виещи се пътища на малкото ми родно градче Тиут, докато не започнахме да навлизаме в оазиса, залепен за града. Никога не бях ходила там сама. Луната осветяваше стъпките ми сякаш съм запалила силна и буйна свещ, докато краката ми усещаха всяко малко камъче с тънките си прашни подметки. Розовите пискюли от синята ми джелаба подскачаха във въздуха, докато се опитвах да догоня онзи щъркел. Минахме покрай стотици високи палми, омайни цветя и заспали мистични твари. В далечината се чуваха звуци от спящи камили и сънуващи маймуни. Дърветата се поклащаха нежно от вятъра, който идваше от Сахара. Малки струйки пясък се завихряха във въздуха, след което отново потъваха в забрава и нежен сън, стъпкани от треперещите ми крака.

 

Озовах се на едно малко хълмче, издигащо се на нивото на палмите. Сякаш плувах с мъхеста лодка по море от дървесни корони и облачета въздух, някъде в сърцето на Мароко. Луната огряваше силно един къпинов храст, зад който се бе скрил щъркела преди няколко секунди. С плахост  надникнах отвъд него и там, вместо бялото слабо животно, видях сгушено едно изключително красиво момче, като привидение от сън. Беше около 20 годишен. Кожата му бе бяла като мляко, а косата кестенява като млада фурма. Погледна ме с бадемовите си очи и се усмихна с усмивката на ангел. На бузите му се появиха най-привлекателните две трапчинки, с които бях омагьосана моментално. 

 

- Казвам се Аббас. Може ли да те целуна? – прошепна той с кадифен глас. Бях като ударена от гръм. Той носеше бяла джелаба с инкрустирани хиляди сини сапфири и жълтеникави перли, а косата му се вееше спокойно от пустинния вятър. Ухаеше на младост, на приключения, на страст, и на мускус.

 

Аз не му отговорих, но и той нямаше нужда от разрешението ми. Целуна ме бързо и ме завихри в торнадо от емоции, спускащи се по тялото ми като мълнии. Никога не бях целувала мъж през живота си, но бях сигурна, че по-хубава целувка никога няма да имам. Силният му аромат се разля по мен като мед от кокетно бурканче, а сърцето ми едва смогваше да бие толкова силно.

 

Той взе ръката ми в своята и ми помогна да седна на мъхестата почва. Взирахме се един в друг сякаш сме учебници, които трябва да изучим. Луната се отразяваше в очите му, сякаш бяха две езера насред млечната пустиня. Всичко продължи не повече от минута, но аз имах чувството, че е минала цяла вечност. Това сън ли бе? Или илюзия? А може би халюцинацията на едно самотно момиче? Така и не разбрах. Но се влюбих. Безвъзвратно и безусловно. Момчето ми намигна, целуна ръката ми и хукна да бяга навътре в оазиса. Той изчезна така бързо, както се бе и появил, а на мен ми отне цялата нощ да успея да намеря обратния път през гъстата растителност.

 

Прибрах се точно на зазоряване, но не чувствах никаква умора. Никой не беше усетил моето отсъствие. Продължавах да не вярвам какво ми се е случило. Извадих лепкавия чайник и го напълних със захар, ментови листа и вода. Извадих питки и маслини за закуската, приготвих и малко горещо мляко за най-малката ми сестра. Изметох кухнята и затворих малкото прозорче, за да не влизат горещите лъчи на сутрешното, току що изгряло слънце. Главата ми бе празна и не можех да мисля за нищо друго, освен за Аббас.

 

Всички станаха и закусиха, но аз не успях да сложа и залък в устата си. Не можех да спра да мечтая за онова съвършено момче, което сякаш бе слязло от небесата, изтъкано от светлина и звезден прах, с очи озарени от луната и с ръце от кадифе. Ах, а онази целувка...

 

На обяд взех голямата, плетена от майка ми, кошница с яйцата на кокошките ни и се запътих към площада на града, където всеки ден продавах каквото можехме да произведем. Настроението беше много приповдигнато и имаше страшно много хора, които не спираха да бъбрят и да сочат с пръсти разни животни в големи черни клетки. Всички бяха излезли от домовете си и се бяха скупчили на площада. През града минаваше пътуващ цирк, който за малко бе спрял да отдъхне в нашето градче.

 

Едвам си проправих път през тълпата, но все пак успях. Много исках да видя животните отблизо, защото в Тиут толкова рядко се случваше нещо, че жадувах да попия всяка капка разнообразие и вълнение, които да оцветят малко моя скучен и самотен живот. От толкова години чаках баща ми да ми избере съпруг, и все оставах сама. Никой не бе достатъчно съвършен в неговите очи и на никой не ме даваше. Явно не се беше родил достатъчно достоен човек все още, а аз, като цвете във ваза, повяхвах с всеки изминал ден.

 

Пред очите ми минаха няколко камили, един слон, коне и леопард, и на края на върволицата от клетки, видях един бял щъркел. Онзи бял щъркел. Над главата му се вееше табелка с името му. Аббас. Керваните продължиха надолу по пътя към Талат, а аз останах там на пазара цял ден, като замръзнала, вперила очи в далечината. По-самотна от всякога.

 

© Гергана Карабельова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Много красиво, завладяващо и с неочакван край
  • "Това, което търсиш, търси теб!" Хареса ми!
  • Прочетох няколко от творбите ти и не мога да си обясня защо имат толкова малко коментари. Може би аз намерих в тях точно това, от което се нуждая в момента. Пишеш прекрасно. Не спирай!
  • Хубави описания, завладяващо и магично!
  • Затворената душа има много мечти А ориенталските приказки имат особен чар. Хареса ми.
  • Гергана, появи се след 10 месечно отсъствие, отново с хубав разказ.
Предложения
: ??:??