- Отче, защо мислиш, че Бог съществува? - попита тихо белязаният непознат. - Имам предвид... виждал ли си го?

  Отчето погледна непознатия с почуда, ала бе подготвен за подобни въпроси:

    - Най-красивите неща, синко, само се усещат, със сърцата ни.

  Двамата събеседници стояха на два стола, обърнати един срещу друг, като изтощени съперници. Непознатият попита друго:

   - Смяташ, че Бог е красив? Виждал ли си го?

  Отчето се втренчи за момент в лицето на онзи, сетне се подсмихна и отговори:

   - Да, виждал съм го.

  Белязаният сякаш водеше вътрешен монолог със себе си и чуваше гласа на отчето вътре, в себе си, пречупен от безброй огледала.

  - И как изглежда? - погледът му се бе заковал настрани, към прашния под.

  - Не мога да ти кажа това. Ти трябва сам да го видиш, за да убедиш в думите ми.

  Непознатият повдигна бавно глава и загледа отчето. "Това ще да е много изпатил младеж", заключи последният, съзирайки страшните белези. В погледа, който мъждукаше между тях, се таеше надежда.

  - Как? - погледът затрепери. Отчето въздъхна, събирайки мислите си. Това старо, плешиво отче седеше срещу нова душа, желаеща помирение с Бога.

  - Ами... аз имам тази Църква. Тя не е моя, но ми е поверена от Него. - посочи с пръст и погледна нагоре, погледът на непознатия плахо се плъзна по Христовия образ на тавана. - Обичам я. Тя е моята съпруга. Отпред, пред нея, имам различни разцъфнали цветя, които отглеждам и поливам с грижа, каквато един баща полага към детето си. Те са моите деца! Това е моето семейство, което виждаш. То ме прави щастлив. Разкажи ми за твоето?

  - Моето семейство? - погледът изгледа изпитателно отчето.

  - Да, разкажи ми за твоето семейство! - усмихна се благо свещеникът.

  -  Моето семейство... нямам семейство. - погледът изчезна, но отчето го върна:

  - Всички имаме семейство, което Той (посочи към Христовия образ пак) ни е дал.

  - Аз, а, аз имах семейство...

  - Къде е то сега?

  - Той ми го взе. - непознатият посочи към Христовия образ и се усмихна мрачно. Старецът се вгледа на свой ред изпитателно в мътния поглед срещу себе си. Може би се досещаше...

                                                                    ###

        Тази Църква. Прахта от пода е изчистена. Ръждивите петна по стените липсват. Лицето е чисто, без нито един белег. Погледът е ясен и уверен. Той стоеше, стиснал здраво свещта в ръка, восъкът капеше от нея по нежната му бяла кожа и оставяше своите петна. Но той не реагираше, а страстно шепнеше някакви слова, устремени към Христовия образ пред него. Точно в този миг в погледа му нямаше и една прашинка, в сърцето му нямаше и капка съмнение, в живота му и секунда празнота, заради които да зададе онзи въпрос на старото отче. 

        Той вярваше. Библията бе първата му книга, Църквата любимо място, а мирисът на тамян му вдъхваше надежда, че за него светът винаги ще бъде едно добро място, в което злото никога нямаше да пусне своите парещи корени. На двадесет и две години вече беше заел своята позиция в обществото - журналист. И вярваше, че можеше да промени нещо. Щастието. Да го върне, наред с детската чистота на неговите идеали. Да го подари на хората и да им покаже, че не бива да ги е страх от нищо, че  любовта ще изцели съмненията им, че вярата ще ги направи по-силни. Искаше светът да бъде едно светло място!

                                                                    ###

         В очите му кипеше ярост. Тази скапана и мръсна кръчма. От телевизора гърла извиваха някакви идоли.  Музиката стигаше до тавана с трясък и се връщаше още по-разярена обратно в главата му. Всички, абсолютно всички, слушат тая микровълнова печка, която ги облъчва в другия край на стаята им или на заведението. Музика.

        Онзи, дето седеше на масичката до неговата, беше пътник. Сигурен пътник - щеше да го застреля. Зад бар-плота кръчмарят подреждаше току-що измитите чаши и хвърляше тревожни погледи навън, към улицата. Времето беше слънчево и кръчмичката предлагаше отдих от жегите. Кръчмарят беше едър, но нямаше да стори нищо. "Пътникът" беше някаква плуваща лоена маса, наподобяваща онези желета, с които децата обичат да си играят. На обръснатата си глава беше надянал чифт черни очила, а от устата му димеше вносна цигара. На врата му висяха златни ланци, които струваха колкото цялото мизерно заведение. Тези ланци, дебелият врат, както и черният марков костюм, издаваха го. Че е скапана мутра - убиец на жени и деца, жалък страхливец. И такива като него трябваше да бъдат наказвани, независимо дали носят обикновен макаров в себе си или дори цяла базука.

        Цялото помещение се давеше в цигарен дим от мутрата и в кючеци от микровълновия уред. Яростните очи стреляха напосоки, докато търсеха водката от Русия. Пръстите на лявата ръка я напипаха с отчаяни движения, сграбчиха я и я обърнаха на екс. Цялата горяща течност се изля в стомаха на непознатия клиент. Кръчмарят му хвърли бърз поглед и се зае с решаването на някаква кръстословица. Дори не подозираше какво ще се случи след това. 

       Пияният непознат започва шумно да се тупа, гледайки с празен поглед към голата мадама на календара. Аха, напипа го. Бръчките му изчезнаха, той стана бавно и извади своя Макаров. Пистолетът изщрака, а дулото се насочи към дебелата мутра. "Ще го убия." Мутрата просто не реагира. Заведението продължи да се дави в дим и кючеци. За кръчмаря всичко стана прекалено бързо - в един момент беше потънал в мръсните си мисли с момичето от календара, а в друг вече видя човек да стреля с пистолет на метър и половина от главата му.

       Пияният се заклатушка напред-назад, фокусирайки дебелата глава глава пред себе си.

      - Ште убия. И знайш што? - мутрата не реагира на въпроса. Димът и кючеците просто бъркаха в мозъка на пияния. Той изкрещя:

      - Зарад' тъпата мусика не'нае! - и насочи пистолета към Самсунга. Стреля. Изведнъж димът бе изхвърлен от силата на оръжието, а телевизорът гръмна и се разхвърча на трески и парченца из цялата кръчма. Кръчмарят леко се приведе и притаи дъх. Щеше ли да го убият? По филмите обикновено ги убиват...

      Трясъкът от изстрела обърка тотално непознатия, който кихна и изпусна пистолета право до хладилника с бирите. След кихавицата събори един-два стола и се хвърли на пода, засипвайки го с шамари, докато накрая не улови мазното оръжие.

      Адреналинът и алкохолът в тялото на мутрата най-сетне достигнаха и до неговия мозък - той бръкна в сакото си и извади американски Магнум, с онзи, в който се избиват по филмите, които кръчмарят гледаше.  Насочи към пияния, който още се въргаляше по земята, обирайки цялата прах и боклуци, опитвайки се да стане и да насочи оръжието. Дебелият стреля право в целта, пружината изнесе куршума напред по цевта и се чу "Щрак". Край. Пружината заяде, оръжието засече. Гаф.

     Пияният пък продължи да събаря маси и столове в опита си да стане и накрая успя, залитайки към дебелия, чието оръжие гръмна, но не насочи оръжието навреме и уцели стената, съвсем близо до главата на онзи с макаровия. Сред целия този трясък се чуха два решителни гърмежа, преди техният производител отново да падне на пода и да събори и останалите маса и столове, за да стане отново. Тези два изстрела се забиха като шипове в главата и врата на дебелата мутра, разпликвайки слузеста тъмночервена течност по цялата стена, а мутрата след кратък гърч се изсипа по лице на пода и млъкна завинаги. Пияният, след като се изправи, изпразни целия пълнител, вкарвайки още четири куршума във вече мъртвото тяло на дебелия.

     Погледа към кръчмаря, сетне към трупа, и накрая отново към кръчмаря преди да излезе със залитане от кръчмата. Това беше първото убийство в живота на белязания непознат.

                                                                       ###

     - Мисля, че няма нищо добро и красиво в това да убиеш човек, отче. Или той да убие теб. - гласът потрепери.

     - Защо го извърши? - попита свещеникът.

     - Как защо?! Та той, той... той какво направи с моето семейство!... Трябваше да отмъстя за тях...

     - Око за око, зъб за зъб, така ли?

     - Моето семейство... - сълза се търкулна по лявата му буза. - Моята съпруга, моите деца... Ти дори не знаеш за какво ти говоря, не знаеш какво е да изгубиш всичко... Какво ще стане, ако изгубиш тази Църква? Няма ли да накажеш виновника!?

    - Волята Божия...

    - Мамка му и тази воля... - гняв. Настана тишина. Свещеникът я наруши.

    - Аз съм тук, откакто се помня. Цял живот. Целият живот е низ от върхове и падения и едно от нещата, които осъзнах за Бог е, че той наистина е вечен. Църквата, като общност, е просто институция и нищо повече. Една институция, ръководена от хора, грешни колкото мен, теб и онзи, когото, чиито дни си съкратил, без да си имал право... Ние всички грешим. В живота няма как да се обърнеш и да изтриеш грешката от своя път. Просто да я премахнеш, не става. Но не всички осъзнаваме грешките си. Сочим чуждите такива, но не виждаме нашите собствени. Църквата е нещо много повече от съдник. Съдник е Исус Христос. Църквата е рамото, на което можеш да споделиш грешката си. Църквата е ръката, която би могла да обърше твоята сълза в мигове на най-върховно душевно страдание. Църквата е всичко онова, което липсва на човек. И когато тя стане нещо повече от това, което трябва да бъде от нейното предназначение, тя губи смисъла си.

    - Защо ми казваш всичко това? - попита неуверено белязаният глас.

    - Защото аз също имам съпруга и две деца. - въздъхна отчето.

    - Какво стана с тях?

    - Убиха ги. - изплю свещеникът. - Имах проблеми с държавна сигурност. Не исках да се намесват в църковните дела. И те сметнаха, че е редно да убият моето семейство... Но не потърсих мъст, нито дори опитах да осъдя някого след Промените...

    - Системата е корумпирана. И какво?! Просто се скри тук и се оправдаваш с Бога? - с треперещ глас промълви той. - Църквата е вредна. Създава идеали, които нараняват хората.

   - Не идеалите нараняват хората, а реалността. Огледай се и виж какво става!

   - Какво става?

   - Открих свобода.

                                                                           ###