Треперещите ù ръце стискаха силно малкото детско телце. Тя целуваше нервно бялото му лице, притискаше ухо у гърдите му и крещеше истерично: 

- Диша! Чуваш ли, диша! Няма да ми го вземеш. Жив е! Жив е! Няма да ти го дам. 

В очите ù се четеше оная лудост, която обзема всяка жена, принудена да държи в ръцете си трупчето на своята рожба. Гледаше разкривеното му личице, полагаше малката му безжизнена ръчичка в дланта си, а после я отриваше в лицето си. Притискаше телцето му към себе си, клатеше се напред-назад и крещеше нещо неясно в отчаянието си. В главата ù като на лента се повтаряха ония последни мигове, когато поредните гърчове разтресоха малкото дете и то издъхна в ръцете ù. Сега тя агонизираше, като отказваше да приеме, че смъртта ù е отнела невръстното съкровище. Точно тая черна дама бе поела на ръце малкото розобузо момченце и го носеше към бялата светлина, в която щяха да изчезнат завинаги. А в тъмната стая още дълго време една майка щеше да оплаква своята рожба. Щеше да стиска малкото трупче, да целува мраморнобялото му личице и да крещи отчаяно в лудостта си.