Оня ден ми се наложи да пътувам с градския, уж по-бързо. Само че в бързината си забравих портфейла и нямах как да си купя билетче. Осъзнавам го чак като съм в автобуса. Ами сега какво правим, ако дойде контрола? Оглеждам се за някой приятел или познат, никой няма. Оглеждам под седалките, над седалките, около перфораторите, ама няма. Всичко са обрали, гадовете. Ами сега? Решавам, че ще играя много внимателно и ще следя и оглеждам всеки на спирката, който се качва в рейса. Нервно състояние, но може да спаси положението в критичната ситуация. Първа спирка - дядо, баба, дядо, дядо, баба, майка с количка, ок, дотук добре. Затваря и потегля. Пък и времето едно такова сиво и вали, допълнително ми влияе гадно. Уж щеше да е слънчево, 2 процента шанс за завали според ‘Синоптик.’ Ама от ‘Синоптик’ напоследък познават времето, колкото аз мачовете. Вчера така баламски загубих 20 кинта. Още ме е яд. Сега ако по-баламски ми сложат и глоба, ще изперкам тотално. Втора спирка - баба, дядо, баба с дядо, алкохолик, и тук добре. Шофьорът е пуснал някакво джазче, много добре, успокоява екстра, че съм бая под напрежение. Много мразя такава цигания, оглеждаш се като ленивец на кръстовище, седиш прав и си викаш ‘Айде карай по-бързо, де.’ Ама то човекът бая бързо си кара, каквото зависи от него максимално се раздава за моята кауза. Но има още бая път обаче. Трета спирка- баба, дядо, куче, пияница, готино гадже.. Къса поличка, хубави крака, стегнато дупе, тръгвам с погледа по-нагоре и:

       - Карти и билети, моля - един редовен според каквито са им стандартите за редовен в градския, служител се е фокусирал срещу мен, засенчва девойката и ми задава неудобен въпрос.

      Аз слагам чоровна усмивка, поглеждам го и скоро съжалявам за което, тъй като от другата страна ме посреща ледения поглед на гладна полярна мечка. Става ми студено и потръпвам.. И едновременно с това топла вълна ме облива и прокарвам длан по челото, за да изтрия наболите капчици пот.

      След като видя, че временно съм загубил функционалността за вербална комуникация, служителят реши да вземе инициативата в свои ръце:

    - Младеж, билетчето, моля - казва, като погледът му става един нюанс по-леден и мразът полазва по тялото ми. Настръхвам. Усещам, че и оная работа почва да ми настръхва, защото миловидната девойка, заради която сега бях в такова положение, почна нещо да се кикоти, при което коремчето под бодито ритмично потрепери. Ето че видях какво има над краката. Дано само не ме обрулят 40 кинта за удоволствието. Служителят почва явно да негодува срещу пасивността ми и усещам как губя контрола над ситуацията, който така и не притежавах. В критични ситуации мозъкът работи на много по-бързи обороти, въпреки че голяма част от кръвта ми се беше средоточила в долната част на тялото. Решавам да играя ням и почвам да махам с ръце. Обяснявам, или поне си мисля, че това правя, че не го разбирам. Някакъв отсреща почва да се хили и той, вади телефона и почва да прави клипче.

     Опитите ми да комуникирам невербално със служителя почват да удрят на дърво, тъй като изглежда, че той изобщо не ме разбира. Вади един билет и ми го сочи, после с пръсти показва как се дупчи и вика “Айде, вади, че няма време. Или плащай.” Мина още спирка. А служителят вече излиза от контрол. ‘Вади веднага, или спирам рейса и викам полиция’. Решавам да сменя тактиката и да кажа нещо. Ще се правя, че не разбирам български и затова първо съм се опитал с мимики да се разберем. И на какво да говоря? Почна ли на английски, ще се намери ‘помагач’ да обясни, немски, френски, все може да има някой в рейса. Затова решавам ще пелтеча нещо непонятно. ‘Саха маха ди, санлиа, сър. Санлиа’. Служителят почва да мисли, че тотално се е*авам с него, а не просто, че се опитвам да спася 40 кинта. ‘Ти на идиот ли ме правиш, бе, момченце’. Почвам да се отчайвам, когато девойката отсреща неочаквано казва ‘Сиру махута сихута курата?’ Усмихвам се, все едно всичко разбрах, като шестото чувство не спира да ми казва, че има скрит сексуален подтекст в казаното. Тъй като ми звучи като въпрос, отговарям: ‘Манака шака така впет на ндк’, като наблягам на четвъртата, петата и шестата дума, ако не сте се сетили вече. Почвам да си мисля радости, когато автобусът спира преди спирката.Служителят го е спрял! И звъни на полицията. Е сега си e*а мамата. Девойката моли шофьора да слезе, че бърза, но преди да си бие камшика, ми намига и дава листче с телефон. ‘До после’, казва ми и слиза. Хвърлям последен поглед към ‘прототипа на сексуалните ми дръзновения’ и оная работа тотално ми става. Докато е отворена вратата, майка с дете влизат, благодарейки на шофьора, сядат на седалката до мен и майката му дава шоколадово яйце. Аз съм прав в средата и чакам полицията, ако сте забравили. Детето почва радостно да вика… ех, такъв е животът, на някой яйцето на гъза, други си хапват ‘Киндерче.’ Детето почва шумно да подскача на седалката… ирония… а на мен все едно са ми наляли цимент в краката и оная работа. В главата ми само две неща: ‘Как не си продупчи билета, бе, идиот’ и ‘Ох, как ще й продупча билета довечера.’ Като Джекил и Хайд, настроението ми се сменяше толкова бързо, че се отдадох на момента и просто спрях да мисля. И в този момент още по-бързо детето така подскочи и ме срита по лоста, че свитки ми излязоха. ‘Ауу’, викам аз ‘ауу’, и в този момент ме осени гениална мисъл, ‘бъбреците, ауу.’ ‘Викнете линейка, бе, човекът умира’ - обажда се една баба отсреща. ‘Не, ма, бъбреците’ - поправя я дядото до нея, при което си проличават предимствата на слуховото апаратче. Майката на детето ни в клин, ни в ръкав, скара му се нещо и вика ‘Ама той ли ви удари така? Много се извинявам, ей сега ще звънна за линейка.’ А аз в критично състояние, свива ме, падам на пода и почвам да се въргалям като футболист на Барса в наказателното. И тогава с периферното зрение виждам нещо, на което така се израдвах на ум, както и оная тъпа катерица не се е радвала на своя лешник. Или беше жълъд? Но поне жълъдът й все си е така здрав, докато моите яко парят в момента. Пролазвам внимателно и взимам билета незабележимо. Оказва се продупчен, чудесно.

    Баш тогава идват полицаите. ‘Какво става тука, бе. Къде е смутителят на реда?’ ‘Ей го там, прави се на циркаджия - обяснява служителят, как не го е срам цял рейс за 40 лв да спре, ц ц ц’, вайка се. Цял рейс за 40 - викам си на ум, ц ц ц, абе аз с 40 кинта знаеш ли какви чудеса от храброст ще правя довечера. ‘Умира, бе, викнете линейка’ - продължава да вика бабата, докато дядото неспокойно се обръща към нея ‘Стига зя, ма, бъбреците са, ще му мине.’ ‘Ама аз викнах, казаха, че до 20 мин са тук’, добавя майката. ‘Какви 20 мин, бе, я отваряй вратите, цял ден в рейса ще стоя’, обажда се някой, при което шофьорът отваря вратите и се изнизва половината рейс.

   Полицаят идва към мен ‘Господине, станете.’ ‘Лошо ми е, не мога’, отговарям аз. Полицаят се усмихва иронично и поглежда към служителя: ‘Ей такава е днешната младеж, ццц.’ А аз няма как да стана, защото п/тката така се поду, че при вида на еректиралия сапиенс и психиатър ще доведат. А в тази ситуация само той липсваше, тъй като линейката тъкмо пристигна. ‘Къде е пациентът?’ ‘Там, там’ - сочи майката с детето. Докторът идва, поглежда подозрително полицаите и ми бие една голяма инжекция в гъза. ‘Ще ви отпусне до 15-ина минути.’ Благодаря му и той си тръгва с линейката.

    ‘Айде сега на въпроса’ - почва ме пак служителят. ‘Лична карта’, добавя в синхрон полицаят. С две думи, пасват си като Ромина и Албано. В този момент, събрал кураж, протягам от пода ръката с билета и го давам на контролата. Оня ме гледа като Кобрата мач на Джошуа, почервенява от яд и вика ‘Що се ебаваш с мене, бе, келеш. Цирк!’ Полицаят, и той видимо нервиран, мълчи засега. А мен инжекцията така ме замая, че ми се доспа и пак си лягам. ‘Умря май’ - казва бабата, а дядото се премества на отсрещната седалка. ‘Къде, бе, Стамене?’, вика бабата по дядото, а той й хвърли такъв поглед, какъвто и т-рекс не би хвърлил на стадо кози.  

    ‘И какво правим сега’ - вика полицаят. ‘Какво да правим? На маймуни ни правят, ей това правим.’, буйства контролата ‘и да не си докоснал дъщеря ми, маймун такъв!’ В първия момент не загрявам, не загрявам и във втория и затова решавам да попитам: ‘Дъщеря ви?’ ‘Да, туй симпатичното девойче с късата пола, което така лакомо оглеждаше. А си я барнал, а те набих.’ При което каза на шофьора да продължава и слезе с полицая.

    Вечерта й писах смс, че баща й ще ме бие. Смяхме се с иконки. Знаете. От сорта: ‘(( :’ ‘Да, бе, верно (((( :’, ‘Аххаххахха ((((((((((:’. Не си го представях така, но пак беше нещо. В чест на баща й днес си изкарах карта. Какво ще стане бъдещето ще покаже, аз тия 40 кинта още си ги кътам за случая.