13.06.2022 г., 8:05 ч.

Куцата 

  Проза » Разкази
1527 13 16
6 мин за четене

     Имаше и други недъгави в града, но когато някой кажеше „Куцата“, всички разбираха за кого става въпрос. Цялото ѝ същество беше окуцяло през годините – от десния крак, та чак до вярата и надеждите. Автомобилна катастрофа я беше оставила без семейство, но със затруднение, което винаги да ѝ напомня за инцидента. Околните отдавна вече не коментираха. Година-две цъкаха с език и искрено съчувстваха, но сега очакваха да продължи напред. Тя нямаше такова намерение. В нейната вселена времето беше спряло. Не носеше черно, но всичко изглеждаше черно, когато го облечеше. Бузите ѝ – потъмнели и хлътнали – караха скулите да се издават неестествено напред. Беше млада жена, нямаше още 40, но косата ѝ се беше прошарила. Най-плашещата част от нея обаче безспорно си оставаха очите – празни и сухи като незатворените очи на мъртвец. Когато говореше с някого, не го гледаше, а вперваше безизразния си поглед някъде далеч през рамото му. Тътрузеше смаленото си тяло по улиците като гротескно привидение и хората се отместваха, за да ѝ направят път. В общи линии не се бяха променили местата, където я виждаха – кварталния магазин, болницата, гарата, парковете, завода. Само в църквата беше спряла да ходи.

     Общността винаги е солидарна. Посвоему. Не я бяха оставили на произвола на съдбата. През първите месеци разни далечни роднини и познати наминаваха да я видят, а съседите не пропускаха да я попитат има ли нужда от нещо. Гледаха все да се завърти човек около нея, особено по задушниците. А тя не искаше и да чуе за свещи и ритуали. На гробища не ходеше. Жалеха я, до едно време оправдаваха неприемливото ѝ поведение, а после я заклеймиха. Шушукаха помежду си, че няма да се съвземе, защото е прогонила Бога от дома си, а без вярата си човек е загубен. Когато възмущението взе превес над приличието, разни хора взеха да ѝ говорят:

     - „Бога пред мен, аз след него.“ Друга истина няма, Елке. Родител, мъж, дете – всеки до годината се жали – после животът продължава. Другото е от дявола. Смири се, моли се. И за твоята душа, и за душите на близките ти. А ти – зъби си стиснала, една дума нагоре не отправяш. Ръцете ти и те – все в юмруци свити, веднъж не ги сключи за молитва. Не раздаваш за „Бог да прости“ и коливо никой не те е видял да хапнеш. Онзи гледа!

     - Нека гледа. Аз не го виждам. Доведете ми го у дома като го срещнете. И ще го нахраня, и легло ще му постеля, и молитва съм му приготвила.

     Хората се кръстеха и всеки си тръгваше по пътя. А къщата на Елка съвсем заприлича на забравено от Бога място. Поне така го определяха минувачите заради бурените в градината и тревата, която беше избила през всички пролуки. Всъщност, живеем и мерим според човекоцентричните си представи и ако се отърсим от тях поне за момент, бихме си дали сметка, че по този начин изглеждат местата, когато Бог ги целуне, но хората ги забравят.

     Щом нежеланите посещения и съвети секнаха, за Елка се заредиха сиви делници, които досущ си приличаха. Докато един ден не завари някакъв непознат да коси тревата в двора ѝ.

     - Теб пък кой те прати? Чичо ми ли?

Той не отговори и продължи невъзмутимо да движи косата през гъстата растителност.

     - Ей, ти! На теб говоря! Глух ли си?

Човекът бавно се обърна към нея и разкри младото си, гладко обръснато, безкрайно спокойно и усмихнато лице.

     - Трябва ли някой да ме праща?

     - Как от цялата улица баш тук се озова? Да знаеш, че ако си се объркал, нямам намерение да плащам.

     - Не очаквам да плащаш. Нахрани ме. – каза той с равен глас, сякаш да поканиш непознат на масата си беше най-нормалното нещо на света.

     Елка прие, че мъжът е особена порода зевзек и няма да каже кой го е пратил, но беше очевидно, че не се е материализирал от нищото. Явно някой познат се беше сетил за нея и беше решил да направи нежеланото си добро за годината. Въздъхна и пусна странника в дома си. Приготви набързо обяд с малкото продукти, които намери, сложи чинията пред него и седна настрана. От много време не беше готвила за някого. Човекът я погледна озадачено.

     - Ти няма ли да ядеш?

     Даже не ѝ беше минало през ума. Някак странно ѝ се видя да се хранят заедно. Прекалено интимно. Нередно. Като да махнеш парче храна, попаднало между зъбите ти, с нокът. Пред хора.

     - Не, не. Ти яж. Аз имам да свърша нещо… в другата стая. – смотолеви тя някакво извинение и се измъкна през вратата с куцата си, тромава походка, преди той да е успял да каже нещо.

     След десетина минути чу стъпките му в коридора, а после металическия звук, който произвеждаше косата при триенето си с бруса. Седна на стълбите, за да вижда по-добре младия мъж. Или по-скоро да гледа през него. Той работеше бързо и леко – както се казва – идеше му отръки. И точенето, и косенето. Елка предположи, че може да е обещал на неизвестния ѝ благодетел още нещо да свърши и реши да се осведоми.

     - Друго смяташ ли да правиш? Кога ще си ходиш?

     - Покривът ти наесен ще протече. Има счупени керемиди. От улицата се виждат. Ще се кача да ги подменя, ако имаш резервни и ми покажеш къде е стълбата.

     - Хубаво, но това е много работа. Ще стане късно.

     - Заникъде не бързам. Ако замръкна тук, тук ще спя.

     Елка първо се стресна от този отговор. После съобрази, че е достатъчно топло и нищо не му пречи да остане на дивана в лятната кухня през нощта. Хем няма да го пуска в къщата, хем ще му бъде достатъчно удобно. А на сутринта непознатият ще си ходи. Който го е пратил, сигурно ще дойде да провери какво е свършил, ще му плати и ще го изпрати по живо, по здраво.

     Мъжът наистина работи до тъмно. А Елка за втори път сготви и му сервира. Този път седна с него на масата. Неловко ѝ беше, но се надяваше, че най-накрая ще чуе кой е и откъде идва. Той обаче се нахрани мълчаливо, благодари и си легна, където тя му посочи. Елка се прибра в къщата, превъртя два пъти ключа – за всеки случай – и също си легна. Въпреки, че здравият разум ѝ казваше да подозира, да се страхува и да бъде нащрек, интуицията ѝ твърдеше тъкмо обратното. Тя ѝ се довери и заспа спокойния сън на човек, който се чувства наглеждан и закрилян.

     На сутринта, когато се събуди и излезе на двора, той вече стоеше на стълбите и я чакаше.

     - Добро утро. Май само една последна задача остана.

     - Добро! Каква е задачата? – попита Елка с готовност да сготви, да донесе стълба или да търси инструменти.

     - Молитвата.

     - Моля? – попита тя недоумяващо и с почти пълната убеденост, че не е чула добре.

     - Нахрани ме, легло ми постла. Остана само да чуя молитвата.

     Елка спря да гледа през рамото му и премести погледа си върху лицето му. Той продължаваше да се усмихва с неземно спокойствие. Очите ѝ се разшириха, после се овлажниха, а накрая скри лицето си в шепи и избухна в неудържим, подобен на животински рев, плач. Когато свали ръцете си и погледна пред себе си, мъжа го нямаше.

     - Просто ми припомнѝ как да живея. – каза тихо, почти на себе си.

     Надолу по улицата една жена нетърпеливо чакаше до прозореца. Синът ѝ се беше прибрал за няколко дни от чужбина и имаха толкова да си казват! Предишната вечер се лиши от компанията му, защото друг се нуждаеше от него повече. Някой, който беше загубил вярата си в Бога. А тя си знаеше, че не може човек да погледне в тия сини очи на сина ѝ и да се съмнява след това.

© Богдана Калъчева Всички права запазени

Произведението е включено в:
  903 
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Много благодаря, Галя! Благодаря за коментара и на Таня, както и на Лидия за споделената притча.
  • Невероятен разказ! Поздравления, Богдана!
  • Хубав разказ!
  • Има една подобна притча,за това как Бог казал на една самотница,че ще и дойде на гости.Тя приготвила обед,ошетала и седнала да чака.По едно време минал един скитник,после едно дете,после бедна жена,но тя все ги отпращала и им казвала да дойдат друг път,защото чакала важен гостенин.Накрая се стъмнило и тя запитала: "кога ще дойдеш,Господи?",след което чула глас :"Аз дойдох три пъти,но ти ме отпрати". И твоят разказ е така затрогващ и най-важното,разказан с много хубав,близък до сърцето език.Поздравления!
  • Благодаря на всички за коментарите. Радвам се, че прочетохте, съпреживяхте и харесахте.
  • Радвам се, че прочетох. Поздравления за хубавия разказ!
  • Беше приземяващо хубаво да прочета. Поздравления, Богдана!
  • Не мога да коментирам и няма нужда... Съпреживях!
  • Богдана, може би казваш истината в разказа си. Понякога Бог идва при нас в образа на човека до нашата къща или някой, който си срещнал на улицата, но как да живееш решаваш ти, затова имаш свободата да избираш. Просто приеми, че Той те води да извора, а ти трябва да коленичиш и да пиеш от Него.
  • Много хубав, замислящ разказ, поднасяш истините по неземен начин и човек се пита, къде започва доброто и къде завършва. Навярно във всяко добро е Бог! Поздравявам те!
  • Много хубав разказ! Тръпки ме побиха. Бог е навсякъде: https://rodopi24.blogspot.com/2022/06/blog-post_348.html 🛠 😃
  • Възхитително.
  • Много впечатляваща история, пълна с човечност.
  • Поздравления за идеята и изпълнението - да върнеш някому вярата в доброто и човешката съпричастност. Много хубав разказ!
  • Удоволствие бе да го прочета! Като поезията ти: увличащо и красиво!
  • Чудесен разказ. Много ми хареса Богдана- и идеята и начинът по който е поднесен. Има много човещина и много за размисъл в него. Браво!
Предложения
: ??:??