Ambrouse (Стефан) 7 януари 2017 г., 13:38

Блатото 1 

74 1 2

  Тежката миризма на разлагаща се растителност и блатни газове ми действаше зле на апетита. Едва бях успял да си доям сандвича. Хенри обаче явно нямаше стомашни проблеми – даже си отвори консерва с желирано телешко. Очите му сякаш проблясваха при всяка хапка и това извика в главата ми спомени за покойния ретривър на баща ми, който бе невероятен лакомник.   

  Трептящото зад маранята слънце вече клонеше към залез, но ние не си бяхме съблекли неопреновите костюми. Смятахме да продължим издирването.

  Хенри обърса мазната си уста с опакото на не особено чистата си длан и рече:

  – Нали не мислиш, че е възможно някаква си блатна риба да завлече малко дете под повърхността и да го изяде?

  – Според бащата точно това се е случило – отвърнах.

  – Ти имаш ли му вяра на този? Не усети ли, че смърди на алкохол?

  – Не знам какво да си мисля. Но факт е, че момчето е изчезнало. Плащат ни да търсим, и ние ще търсим.

  Хенри изсумтя и с крива усмивка на уста каза:

  – Добре, шефе. Право казваше баща ми, че да си счетоводител е по-добре, отколкото водолаз. Ама на, нали съм си твърдоглав, зарязах колежа и сега се ровя в какви ли не помии в търсене на трупове.

  Замълчах си. И аз имах подобни терзания, макар че обичах професията си.

  Хенри продължи:

  – Неколцина от местните ми споделиха, че тук се вливат отпадните води на някаква лаборатория.

  – Е, и? – и аз бях чувал това.

  – Ами знам ли, може рибите да са мутирали и да са започнали да папкат дечица.

  Хъхривият му смях с грухтящи нотки ми се стори неуместен, като се има предвид, че малко момче вероятно бе загубило живота си. Обаче знаех, че Хенри е свестен човек и грубият му език е просто начин да поохлаби напрежението.

  Тъкмо се приготвяхме за гмуркане, когато до слуха ми достигна странен звук, наподобяващ бръмчене на развален вентилатор. Хенри присви очи и се огледа. В този момент нещо, приличащо поразително на комар, но с размерите на водно конче, кацна на рамото на колегата ми и допря смукалото си в неопреновия му костюм. Хенри се дръпна стреснато в момента, когато се чу звук, наподобяващ рязко откъсване на копче. Трудно ми бе да повярвам на очите си, но изглежда, че хвъркатата гадинка бе пробила костюма му.

  – Абе какво е това! – изписка фалцетно той, докато размазваше насекомото с длан.

  – Хенри, добре ли си? – попитах.

  – Това нещо ме ухапа, мамка му, през неопрена. Боли, мамка му!

  – Седни тук, ще взема аптечката.

  Когато се върнах, лицето на колегата ми беше червено като домат, а очите му, които лъщяха с трескава настойчивост, сякаш напираха да излязат от орбитите си.

  – Хенри, какво става?

  – Не мога… да дишам – това бяха последните му думи, умря двайсетина секунди по-късно, вероятно от алергична реакция.

  Стоях като гръмнат в лепкавата кал и се взирах тъпо в безжизненото тяло на човека, с когото в продължение на пет години бяхме делили радостите и неволите, свързани с професията ни. Бях изпаднал в нещо като унес. Усещах как по бузите ми се стичат горещи сълзи.

  От унеса ме извади нестройно жужене. Към мен летеше ято чудовищни комари, като този, който бе убил Хенри.

  Трениран съм да реагирам адекватно при опасност. Сложих си маската и се метнах в блатото. Чувствах се като в прегръдка на лигаво чудовище с тресящи се от тлъстина меса. Обърнах се по гръб и погледнах нагоре през мътилката. Комарите кръжаха на сантиметри над повърхността, точно пред лицето ми. Извърнах се по корем и заплувах. Смятах да се отдалеча на десетина метра и пак да проверя дали ескадрилата не ме следва. Главата не ми побираше как е възможно да съществуват такива комари. Като се позамислих, стигнах до извода, че дълбините на служещото ми в момента за убежище блато може да се крият неприятни изненади. Дали пък думите на онзи пияница не бяха истина?

© Стефан Всички права запазени

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Plevel (Силвия Илиева) Прочетох с интерес, браво!
  • Bezzhichen (Безжичен) Интересна история, с добра и развихрена фантазия. Е, малко ми беше кратко, но авторът знае най-добре ...

© 2003-2017, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.