Леле, каква ужасна буря... Нека потърсим подслон. Намирам се сред отломки и развалини... няма къде да се скрия, нито как да се предпазя. Цялата съм мокра, вода се стича по лицето ми, размазва грима ми и обезобразява бледите ми черти... Изведнъж виждам ясните очертания на призрачна светкавица, която е последвана от ужасен тътен... Ужасена съм, очите ми се премрежват от студените капки, устните ми са присвити, тялото ми е сковано, жадува малко топлина и подслон. Опитвам се да отместя някои от разбитите парчета по пътя, но действието ми не постига успех. Тялото ми е лишено от сила, едва се задържам права. Влагата се просмуква в костите ми... Моето мълчание е в противовес с душата ми, която крещи... Търси надежда, търси знак, че има спасение... че не всичко е загубено. Но аз нямам повече сили, свличам се на земята. Трудно ми е да дишам нормално, нищо не виждам. Единствено слухът ми позволява да различа сблъсъците между разярените облаци, които като че стават все по-чести. Облягам се на парче дърво, мислейки колко заблудена съм била. Всичко е илюзия. Няма буря, няма светкавици. Всичко това се случи в сърцето ми. Около мен е тихо и топло, но само привидно. Отломките са разбитите парчета, които ми напомнят за всяко едно лично падение... а дъждът - за сълзите и болката, които са ми били причинени. Време е да заглуша бурята и да разчистя тази бъркотия, да приключа диалога с вътрешния си свят. Време е да се впусна в ново приключение, което предвещава топли дни и смях.