Филип усещаше светлините по врата си, беше уплашен. Адреналинът нахлуваше в мозъка му и смазваше ясната му мисъл като парен чук, светлините се приближаваха, а с тях и воят, който раздираше съзнанието наред със слуха и караше сърцето му да бие още по-учестено. Колкото по-ясно се чуваше воят, толкова по-близо бяха ТЕ, а с тях и неговата гибел. Натискаше педала на газта докрай, а сивият джип „Huyndai Santa Fe” летеше по гладкия тъмен асфалт на магистралата, излизаща от Тексас. „Какво мислеше, че ще стане глупако?” прошепна едно гласче дълбоко в тъмните зали на съзнанието му, „Хайде, Фил, знаеше, че ТЕ щяха да дойдат за теб някой ден, нямаше да те оставят да си разиграваш коня вечно.”
- Няма да им се дам - крещеше Филип истерично, опитвайки се да заглуши гласчето, което ставаше все по-упорито, той не искаше да повярва, че е възможно ТЕ да сложат отвратителните си лапи на него. Не заслужаваше да свърши така, след всичката работа и подготовка, и борби…”Но ето, че се стигна дотук, тъпо южняшк ...