10.10.2014 г., 19:32 ч.

"Бях щастлива" 1 част 

  Проза » Повести и романи
739 0 0
23 мин за четене

- Джулс!

Стреснах се , и когато се обърнах видях Майкъл. Боже, това е Майкъл. Не можех да повярвам. Майкъл беше най – добрият ми приятел. Беше заминал за Филипините за 3 месеца през лятото и ето, че се върна.

- Майкъл!


Скочих и се хвърлих в прегръдката му. Така ми липсваше едно приятелско рамо и то не какво да е, а най – истинското. Стояхме така няколко минути и се пуснахме.

-Хей, разхубавила си се. Май липсата ми ти се е отразила добре, шматко! – изхили се Майкъл.

- Не говори глупости, толкова ми липсваше, трябва да го отпразнуваме както само ние си знаем. – изхилих се и аз като малко дете.


Бях толкова щастлива, че Майкъл се върна.

-Как си ти? Толкова много имаме да си говорим. Хайде, разопаковай багажа, знаеш, че си си вкъщи.


С Майкъл бяхме като брат и сестра. Познавахме се от 2 клас.
Когато той се върна като чели животът ми стана по – спокоен и весел. Малко от депресията, в която бях си отиде.

- Джулс, толкова се радвам, че пак сме заедно. Липсва ми как полудявахме с теб преди 3 месеца, отново започваме. Как си ти?

- Да, няма да пропуснем. Аз съм добре, супер. (Боже, кой залъгвах?)

- Какво има? – Майкъл ме погледна озадачено.

- Не знам Майкъл. Ти винаги си бил до мен, ти си като мой брат , и когато замина аз останах сама и осъзнах колко сама съм всъщност. Така искам някой до себе си, никога не съм имала такива чувства към някого. Пак моята депресия. – отсякох аз.

Майкъл ме погледна, приближи се към мен, прегърна ме и каза:

- Спокойно, малката ми, за всеки пътник има влак и твоят ще дойде. Колкото повече чакаш, толкова по – добре за теб.

Боже, това беше Майкъл. Винаги ме успокояваше.
Майкъл беше като модел от списание. Нищо чудно, че момичетата припадаха по него – висок , строен, черна коса, зелени очи и ослепителна усмивка, а той все нещо не му харесваше в тях. Затова и си остана сам в своето търсене на перфектната жена.

Стана 8. Приготвихме вечеря и седнахме да хапнем. Поговорихме много и решихме да си легнем. Все пак утре е първият ми работен ден в Мистик Хоус. Голяма и успешна фирма. Аз бях секретарка на шефа на фирмата – Мат Хоус. Известният 35 годишен Мат Хоус. Да, беше хубав за възрастта си –  1.90, кестенява коса, сини очи, но всички казваха, че е гей, защото никой не го е виждал с жена. Дали е истина? Ако е така, жалко. Спрях с разсъжденията и си легнах.

Будилникът ме събуди. Беше 7 и 30. Трябваше да ставам. Станах, взех душ, прибрах на кок дългата ми кестенява коса и придадох малко светъл тон на сините си очи с малко грим. Облякох елегантна пола до коленете, кремава риза и черни високи токчета. Не бях свикнала да се гледам така, но от днес вече щях да съм секретарка, нямаше начин.

Хванах метрото. Ох, как мразя обществения транспорт.
Пристигнах до сградата. Беше толкова голяма. Показах картата си на охранителите и влязох. Застанах до асансьора, за да изчакам. Асансьорът спря, врата се отвори и влязох. Фирмата беше страхотна. Стигнах до 25-тия етаж. С господин Мат Хоус не се познавахме. Беше ме наела личната му асистентка. Сега трябваше първо да мина през неговия кабинет. Тругнах към него. Почуках на врата и влязох. Мат Хоус се обърна и ме огледа от главата до петите. Не сваляше погледа си от мен и това ме притесни. Изчервих се.

- Госпожица Джулс Паркър? – попита той като ми се усмихна.

- Да. Здравейте, господин Хоус. Асистентката ви ми каза да мина през кабинета ви, преди да започна работа.

- Да, такива са правилата. Седнете. – каза той и посочи стола пред бюрото му като не сваляше поглед от очите ми.

Защо ме гледаше така?

- Госпожице Паркър, много се радвам, че ще бъдете моя секретарка. Анелия е моя асистенстка, но не може да се справя и със задълженията си във фирмата, тъй като работи за мен и извън нея.

- Разбирам. Аз също се радвам, че ще работя за вас.

„Боже, този мъж беше нямам думи. И кой каза, че мъжете на средна възраст не са привлекателни. Жалко, че е гей”. Мислех си аз докато той ми разказваше за фирмата.

- Госпожице Паркър, готова сте да започнете работа , и ако позволите да ви поканя на по едно питие след работния ден? – усмихна ми се Мат.

- Ами, не знам – притисних се аз.

Леле, никога не съм излизала с мъж, освен в 9 клас със Стивън, в който бях влюбена. Моята първа детска любов. Подсъзнанието ми ми се присмиваше подигравателно.

- Само едно питие – подкани ме пак той.

- Добре, съгласна съм, господин Хоус.

- Наричай ме Мат, моля те. – каза той и ме погледна .

- Добре. – отвърнах аз като се притесних от погледа му.

Дали всички секретарки казваха на шефовете си по име? Боже, колко съм заблудена и задръстена. Стегни се, Паркър! – повтарях си наум.

- Свободна сте, госпожице Паркър.

- Ами щом ще ви казвам по име, наричайте ме и вие така, Мат, не ми е удобно иначе. – казах.

- Добре, не се притеснявай. – усмихна ми се той.


Каква хубава усмивка имаше.
Джулс, това е шефът ти, който е на 35. Как може да си на 25 и да се възхищаваш на 35-годишен мъж? – укорявах се аз.

Станах и тръгнах към вратата. Мат също стана, за да ме изпрати. Отвори вратата вместо мен, ( истински кавалер.) усмихна се и каза:

- До довечера, Джулс.
- До довечера, Мат. – казах аз и отвърнах на усмивката му.


Леле. Браво, Джулс! Право в десятката. На питие с шефът ти, който иска да го наричаш с малкото му име. Дали беше нормално? Не ми се беше случвало. Та аз нямах никакъв опит с мъжете, абсолютно никакъв.

Първият ми работен ден мина доста добре. Приемах посещенията на Мат. Идваха различни бизнес партньори, но само мъже. Нито една жена не дойде. „Дали наистина Мат е гей? Защо винаги хубавите мъже са гейове?” – питах се аз.
Стана шест часа и вече трябваше да свършвам работа. Мат излезе от кабинета си.

- Джулс, готова ли си?

- Да. Напълно.

Тръгнахме към асансьора.

- Къде искаш да отидем?

- Няма значение, където кажеш. – усмихнах му се.

Отидохме в доста изискан бар на име „Бевърли” .
Това е Ню Йорк все пак. Изискани барове колкото искаш,
но рядко стъпвах в такива, защото нямах възможността. Не бях толкова богата.
Мат беше резервирал едно сепаре. Седнахме и си поръчахме по един джин „Хендрикс” с тоник.

- Откога си в Ню Йорк, Джулс? – попита ме Мат, докато аз отпивах от тоника.

- Ами малко повече от една година. Имам много добър приятел и двамата се преместихме тук, понеже има доста възможности за реализация.

- Много добър приятел, ясно. – каза Мат малко разочарован като че ли.
- Не ми е гадже. Израснали сме заедно. Казва се Майкъл.

Мат въздъхна облекчено:

  • Супер.

    Защо този мъж се държеше така, като че ли е заинтересован от мен. Нали е гей? „Хайде, Джулс, попитай го!” насърчаваше ме подсъзнанието ми.

    - Извинявай, Мат, но може ли да те попитам нещо, което се върти в главата ми цял ден на базата на едни доста провокативни твърдения?

    - Разбира се, Джулс, питай. – каза той заинтересовано.

    - Гей ли си? – попитах го направо без заобиколки – защото всички така говорят, а и днес на първият ми работен ден не видях нито една жена да влезе в кабинета ти.

    Мат се засмя.

    - Не, не съм гей, но съм свикнал хората да си мислят това за мен. Защо те интересува това?

    - Ами не, че ме интересува. Така де, беше ми интересно, защото не ми изглежда да си гей. – засмях се – това е.

    Вечерта мина доста добре. Говорихме много, за различни неща. Не знам защо, нo се радвах, че  не е гей. Колко глупаво нали? Ех, Джулс, порасни най – сетне! – повтарях си наум.

     

    Мат беше много любезен и ме закара до вкъщи.

     

    -Е, благодаря за компанията, госпожице Джулс. Ще се видим утре. – каза той и ми се усмихна.

    Тази усмивка...караше ме да потръпвам от момента, в който го видях за първи път.

     

    -И аз благодаря, господин Хоус. – казах и отвърнах на усмивката му.

    Той слезе от колата мина зад нея и се озова пред моята врата. Леко я отвори и каза:
    - Хайде, ще закъснеете за работа утре.

    Леле, какъв джентълмен. И къде днешно време ще видиш такъв?
    Усмихнах се казах.

    -Много ви благодаря. Лека нощ, господин Хоус.

    -Лека и на вас, госпожице Паркър.

    Бяхме се разбрали да си говорим на „ти”, но тази учтивост доста повече ми се нравеше.
    Обърнах се и тръгнах нагоре по стълбите. Не знам защо, но усещам погледа му по тялото си. Беше ми неудобно да се обърна, затова продължих.
    Вече бях в апартамента. Майкъл си беше вкъщи и правеше вечеря. Любимите ни спагети Болонезе.

     

    - Хей! Спагети ли готвиш?

    - Разбира се, Джулс. Вчера се прибрах, трябва малко да се поглезим. Как мина първият работен ден, секретарке? – попита Майкъл и се засмя.

    - Много добре мина, но шефът ми е малко странен. Покани ме на питие след работа и току що ме докара. -

    - И кое му е странното, Джулси?

    - Не знам, Майкъл. Държи се особено. Постоянно ме зяпа, че чак ми става неудобно.

    - Хохо, тук стана интересно. На колко е? – попита Майк.

    - На 35. – каза аз и прехапах долната си устна от неудобство.

- Леле, Джулс. Ударила си по – далеч и от десятката. – каза Майкъл и започна да се смее.
- Стига, Майкъл. Имала съм гадже само в гимназията, а сега шефът ми си пада по мен. Това е глупаво.

- Не се дръж като дете, Джулс. Отдавна вече не си такава. – каза Майкъл настоятелно – Какво лошо има, ако си е паднал по теб. В крайна сметка все още не си сигурна, затова не се стряскай толкова. Хайде да вечеряме.

С Майкъл вечеряхме, пихме вино и всеки легна в своето легло.

На следващата сутрин малко се успах, но успях да стигна навреме за работа. Цял ден бях затрупана с посещенията на Мат. Изведнъж Мат излезна от кабинета си и тръгна към бюрото ми.

- Джулс, още ли не си си тръгнала?

- Ами оправях тук, мисля да тръгвам.

- Искаш ли да се поразходим малко? – попита Мат.

- Ами да, имам малко време. – отговорих леко сковано.

Излязохме от фирмата и тръгнахме към парка. Щеше да ми се отрази добре малко чист въздух. Седнахме на една пейка.

- Откога си в Ню Йорк? – попита Мат.

- Ами откакто се помня. Тук израстнах. Малкото самотно момиче в големия Ню Йорк. – засмях се.

- Защо си самотна? Толкова си хубава, а си самотна?

- Ох, дълга история. Когато бях на 15 баща ми почина при катастрофа. Останахме само аз и мама. Тя се ожени преди 3 години за един мъж от Мичигън и отиде да живее там. Казва се Уилям. Останах сама тук с Майкъл.  – обясних му аз.

- Личи си, че не харесваш много Уилям.

- Не, добър човек е, държи се страхотно с нея, но просто не съм свикнала с него.

- Ясно. – въздъхна той.

- Ами ти, откога си тук? – попитах.

- И аз откакто се помня. Истината е, че имаме сходна история, мила Джулс. – каза той. – И моят баща почина млад, но от инфаркт. Е, майка ми не се ожени. Живее в северната част на града. Често я посещавам.

- Какво съвпадение. – отговорих аз.

- Нямаш ли си приятел, някой до себе си? – попита ме Мат като ме гледаше в очите замислено.

- Истината е, че аз съм доста резервирана. Истинско чудо е, че стоим тук заедно на тази пейка, Мат.

- Я, виж ти. – отвърна той и видях как усмивка заигра върху устните му.

- Искаш ли да тръгваме, стана ми студено, а и обещах на Майкъл, че ще отидем на кино. – попитах Мат.

- Защо не каза, че ти е студено. Разбира се, но вземи якето ми, докато те закарам ,колата е наблизо. – каза Мат и ми наметна якето му. Ухаеше невероятно.

Качихме се в Аудито Q7
и потеглихме. Той ме закара до нас. Отново слезе и ми отвори врата. Цялуна ме по бузата и каза:

- Лека нощ, мила Джулс. Сладки сънища.

Изтръпнах цялата. Какво по дяволите беше това? Стегни се, Паркър!

- Лека нощ, Мат. -  казах троснато и затичах по стълбите.

Качих се в апартамента. Майкъл го нямаше, а уж щяхме да гледаме филм. По добре. Трябваше ми малко време да остана сама и да осмисля нещата. Какво се случваше, за Бога? Когато Мат допря устните си до бузата ми, като че ли цялата кръв изтече от вените ми. Този мъж ме караше да се чувствам странно. Вече съм сигурна, че изпитва нещо към мен. За Бога, той е на 40. Как да изляза от тази каша, дори не съм сигурна дали искам да изляза. Той ми харесваше, наистина. В неговото присъствие се чувствах прекрасно, но той ми е шеф.... Джулс, какво ще правиш? – повтярях си наум.

Както съм размишлявала, така и съм заспала. Събудих се сутринта, дори не се бях преоблякла. Днес беше почивният ми ден. Майкъл спеше. Кога ли се е прибрал този Казанова? Взех душ, облякох се и отидох да направя закуска. Майкъл се събуди и дойдее в кухнята.

- Майкъл, добро утро. Кога се прибра? – попитах аз.

- Добро и на теб, Джул. Късно се прибрах, беше заспала, не исках да те будя. – каза Майкъл и седна на стола до плота.

- Ясно, Правя палачинки . Ще закусваш нали?

- Разбира се. Гладем съм като вълк- каза Майк и се засмя. – Как мина вчера?

- Добре. Бях малко натоварена през целия ден. Вечерта с Мат се поразходихме и стана нещо необичайно. – казах леко скована.

- Какво е станало? – попита Майкъл.

- Ами докара ме до вкъщи и след като слязох от колата той ме целуна по бузата.
Майкъл, сигурна съм, че ме харесва, но какво да правя. Та той ми е шеф. Може да си загубя работата, но истината е, че и аз го харесвам, което не е нормално.

- Леле, леле, Джулс. Не бъди толкова повърхностна. Цял живот си сама, подари си малко щастие. Какво като е на 40? Като гледам се държи страхотно с теб, какво по – хубаво от това?

- Прав си , Майкъл, наистина се държи много добре с мен. Вече 2 пъти слиза от колата и ми отваря вратата- казах и се изкисках като идиотка .
- Джулс, наистина искам да си щастлива. – каза Майкъл. – Забрави за това, което ти пречи да си такава.

Отидох при Майкъл, прегърнах го и казах:

- Благодаря ти за подкрепата, Майкъл. Ти си прекрасен приятел.

Закусихме. Майкъл излезе да потича, а аз останах вкъщи. Включих лаптопа си и видях, че имам и-мейл. Погледнах и не можех да повярвам на очите си. Беше от него.

 


Тема: Прекрасен ден
Подател: Мат Хоус
Дата: Събота, 2014, 15 Март 3, 10:07:39
Получател: Джулс Паркър

Добро утро! Как сте, госпожице Паркър? Надявам се, че се чувствате добре, защото ви заявявам, че от 12 часа сме на изложба на каталонския художник Жоан Девел.




Как си позволяваше да решава какво ще правя аз в 12 часа? Защо е толкова доминантен този човек?

Тема: Раздразнена
Подател: Джулс Паркър
Дата: Събота, 2014, 15 Март 3, 10:08:25
Получател:
Мат Хоус

Добро утро и на вас, господин Хоус. Чувствам се прекрасно, но не смятате ли, че щеше да е добре да ме попитате преди това?


„Пффф , ако си мисли, че ще ми казва какво да правя, много се лъже.”- Мислех си наум.


Тема: НЕраздразнена
Подател: Мат Хоус
Дата: Събота, 2014, 15 Март 3, 10:09:30
Получател:
Джулс Паркър

Недейте така, мила Джулс. Разбира се, че ще ме придружите. Вие сте моя секретарка и трябва постоянно да сте на мое разположение. Хайде засега. В 12:00 да сте готова.



Какво по дяволите? „Вие сте моя секретарка и трябва постоянно да сте на мое разположение.” Това ме вбеси. Не исках да загубя работата си, затова реших, че ще отида, а и обичах изобразителното изкуство, щях да се разведря, а и щях да видя красивата му усмивка.
Стана 12. Истината е, че никога не се бях приготвяла с толкова желание. Звънна се на вратата, аз отворих. Той беше там, с цялата си изящност стоеше и ме гледаше така, все едно погледът пронизва най – дълбоките кътчета на душата ми. Усещах, че това не отива на добре. Усещах, че нещо в мен се променя, нещо, което никога досега не се беше местило от мястото си, а имено моята любов.

- Здравей, мила Джулс. Прекрасна си. – каза той с нежния си глас.

- Здравей, Мат. И ти изглеждаш страхотно – измъкнах аз.

Беше великолепен. Черен костюм без вратовръзка с бяла риза.

Качихме се в колата и потеглихме към галерията. След 15 минути вече бяхме на мястото. Влязохме в галерията. Картините бяха страхотни. Като че ли във всяка една откривах нещо, което свързвах със себе си. Всяка картина беше изпълнена със дълбок смисъл.
Изглежда Мат познаваше художника, защото господин Дивел ни помаха и тръгна към нас.

- Матю, приятельо, радвам се, че дойде! Ами коя е тази красива дама? – попита господин Жоан.

- Това е моята секретарка - Джулс Паркър. Джулс това е Жоан Девел. – каза Мат. Почервенях и подадох любезно ръка към Господин Жоан, за да се ръкостискаме.

- Госпожице, Паркър, изглеждате страхотно. Млада, красива, личи си , че и умна. – каза Жоан

- Много ви благодаря, господин Девел. – казах аз.

- Само, Жоан, мила. Само Жоан. – каза той и ми се усмихна.

Асистентката на господин Жоан го извика и с Мат останахме сами.

- От колко време се познавате? – попитах и погледнах Мат.

- От доста време. Учехме заедно в университета. Жоан учеше изобразително изкуство, а аз - икономика. – каза Мат и ми подаде чаша с бяло вино.

- Супер. – казах аз.

- Искаш ли довечера да вечеряме? – попита Мат.

- Мат, виж, малко съм объркана. Ти си мой шеф, а при всичко личи, че тези срещи не са като между шеф и секретарка. Вече не знам какво да мисля. – казах и сведох глава като забих поглед към пръстите си.

Мат сложи пръст под брадичката ми и повдигна главата ми, погледна ме в очите и каза:

- Недей да мислиш,мила Джулс. Няма какво да мислиш. Каквото има да става, ще стане.

И какво значеше това?
Kaкво имаше да става? Умът ми беше зает само в мисли по незнайното.
Тръгнахме си от изложбата. Жоан ни зипрати много любезно. Мат ме докара до вкъщи и каза:

- Ще вечеряме довечера нали, госпожице Джулс?

- Да, господин Хоус. Ще вечеряме довечера. – казах аз, усмихнах му се и тръгнах по стълбите.

Майкъл се беше прибрал и правеше обяд докато слушаше песента на Coldplay – Fix you
.

- Оо, Майкъл Никълъс, знаете коя песен да си пуснете докато готвите. – казах аз и се проснах на дивана.

- Джулси Паркър, къде обикаляте цял ден? – каза Майкъл, докато се опитваше да бъде сериозен, но виждах как беше на ръба да изпадне в опустошителен смях. Беше доста весел.

- Бях на изложбата на каталонския художник Жоан Девел. – казах и размахах с ръка като някоя супер известна личност.

-Брей, откога станахте толкова изискана дам
а, че ходите по изложби, Джулси?

- Откакто срещнах Мат. – отсякох и потънах в мълчание след като изрекох името му. Представих си  как стои до вратата и ме гледа със сините си очи, облечен в онзи скъп черен костюм.

- Някой е влюбен май, а? – каза Майкъл и хвърли зрънце грозде по мен.

- Стига, Майкъл. Никой не е влюбен. Аз почти не познавам този човек. – изкрещях.

- И какво от това? Личи си, че си падаш по него, Джулс, мен не можеш да ме излъжеш. – каза Майкъл.

- Е добре, харесва ми. – споделих.

- Знаех си аз – каза Майкъл – Хайде, ела да обядваме и ще си поговорим на масата.

Майкъл беше приготвил страхотен обяд. Пилешко филе в страхотен сос и много вкусна салата.

-
Мат ме покани на вечеря. – казах аз малко засрамена.

Защо се чувствах така, когато говорех за него. Дали защото беше по – голям от мен с 20 години?

- О, това е страхотно, Джулс. Трябва да те приготвим – каза Майкъл и стана от масата като вдигна чиниите, а аз станах да му помогна.

- Какво пък има да ми проготвяш, Майкъл?- изкисках се аз.

- О , така като гледам, всичко. – изкиска се Майкъл и аз го погледнах сърдито. – Шегувам се разбира се. Но нали знаеш, че аз съм човекът с прическите, ще останеш очарована след малко.

Цял следобед се приготвях и все си мислех, че върша нещо нередно.

- Мислиш ли, че е правилно, Майкъл? Не се чувствам добре.

- Джулси, ако е заради голямата разлика, не знам какво те притеснява. Днешно време в целия този фалш и безморализъм, малко хора биха се почувствали така. Бъди щастлива, ако се получи добре, ако не се получи , пак добре. Не съжалявай за ннищо. Просто това е един добър шанс.

- Но Майкъл, аз не го приемам като просто шанс. Никога не съм чувствала нещо подобно към някого, както при Мат. Ами какво ще каже мама? – отвърнах притеснено.

- Едва ли майка ти има право на глас.


След като с Майкъл поспорихме си легнах, за да погледам телевизия. Стана 4 и реших да се приготвя за вечерта. Облякох най – красивата си рокля – чисто черна, впита по мен, дълга до коленете. Сложих си червено червило и червени токчета. Тъкмо стана 7 и получих есемес:
Долу съм, мила Джулс. Чакам те.

Погледнах се пак в огледалото, поздравих се за външния си вид, грабнах чантичката си и хукнах, за да не ме чака. Чудех се дали не трябваше да го поканя в апартамента, но мисля, че нямаше причина да го правя. Нека да чака отвън.
„Много си лоша, Джулс” – ми повтаряше едно гласче вътре в главата ми.
Докато слизах по стълбите, Мат не премести погледа си от мен. Гледаше ме като онемял:

-Боже, великолепна си, наистина. – каза задъхан.

_-Благодаря ти. – едва измъкнах.

Той ми отвори вратата на Аудито, качих се, след мен се качи той и потеглихме.

-Къде ще вечеряме? – попитах.

-В един доста изискан ресторант, наблизо е, не се притеснявай. – каза, погледна ме и ми се усмихна с онази ослепителна усмивка.

Пристигнахме в ресторанта. Вечерта беше доста приятна, вечеряхме, смяхме се, пихме вино. Мат ме закара до вкъщи.

-Лека нощ, Джулс. – каза и ме погледна сякаш искаше разрешението да направи нещо.

-Лека нощ, Мат. – казах и бързо слязох от колата и тръгнах към стълбите, за да не направи това, което си мислех, че ще направи.
Може би беше страхотно, че бях гледала толкова романтични сериали през годините. Ех, Джулс, никога няма да се оправиш.
Майкъл си беше легнал, реших и аз да направя същото. Легнах си и започнах да мисля. Какво ми ставаше? Всяка жена би мечтала да бъде с такъв мъж. Той е мил, хубав, умен и какво ли още не. Защо бягах така от него? Или бягах от своите чувства? По едно време заспах.

Сънувах сън. Вървях по една пътека. Беше тъмно и имаше мъгла. Мъглата обвиваше цялото ми тяло като оргомен шал. Имаше много дървета. Изведнъж към мен започнаха да се доближават вълци. Бяха много, безброй много. Започнах да тичам, а те бягаха след мен. Крещях. Бях толкова уплашена. Сърцето ми щеше да изкочи.
Изведнъж скочих от леглото. Цялата бях потна, не можех да си поема въздух. Станах и отидох да си налея чаша вода. Какъв беше този сън? Леле, беше си страшничко.
Върнах се в леглото и заспах. Събудих се в 8 часа. Взех душ и отидох да закуся. Майкъл беше станал.     


 

© Ивета Врескова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??