10.09.2007 г., 10:00 ч.
Чакам те
2 мин за четене
Вече няколко дни вали... Студено е. Обичам такова време, кара ме за малко да си остана вкъщи. Кара ме да премисля всичко, което ми се случва. Почивам си от всичко и всички, глезя се. Слушам музика по цял ден, а през нощта слушам дъжда...
Приятно е да спиш на такова време... забравяш грижите. Преди няколко дни
излязох заради теб на такова време. Беше ми студено. Валя ме дъжд, изпръскаха ме колите по улицата и на всичкото отгоре не можах да се видя с най-добрите си приятелки. Всичко, за да изляза и да се срещна с теб. Бях решила, че това ще е края… Не исках да си го причинявам. Не исках да се влюбя, а после да страдам… дни, месеци... и аз не знам колко време. Видяхме се. Ти се усмихна. Целуна ме нежно. Гледаше ме в очите и ми говореше за себе си... Виждах колко ти е трудно, защото усещаше, че нещо в моето отношение не е наред. За миг спря да говориш, погледна ме в очите, а аз сякаш видях цял океан. Изведнъж започна да говориш толкова хубаво. Започна да разказваш за мечтите си, а после ми каза колко хубаво ти е да си с мен. Гледаше ме, говореше ми, а аз поглъщах всяка дума, като че ли не бях чувала човешка реч от години… Последните няколко дни, в които не бях те виждала, ми липсваше много. Всеки ден понечвах към телефона, за да ти звънна... но секунда преди да го направя, се спирах. Исках да видя - ако аз не се сетя, ти дали ще го направиш. Сега ти седеше срещу мен. Погали лицето ми, сложи косата зад ушите ми... Не издържах да мълча. Започнах да говоря ли, говоря... Беше ми толкова мъчно, толкова тежко. Влюбвах се, а не знаех има ли смисъл, не знаех... ти искаш ли изобщо да си с мен. Излях си душата пред теб, половин час не спрях да
говоря. Сигурно поне десет пъти съм повторила, че ми липсваш и че се нужда от теб... Мислех, че това ще е краят. Но когато спрях да говоря, погледнах те отново в очите... Ти не вярваше. Чак сега сякаш разбираше нещата, които ти казвах... Сякаш въобще не беше подозирал какво се е случвало с мен. Хвана ме за ръката... Господи, чаках това вече час... Целуна ме. Целуна ме толкова нежно, сякаш целуваше бебе. - Искам да бъда с теб! Тези думи още ехтят в ушите ми. Обещах си, обещах и на себе си и на теб, че ще ти повярвам още веднъж... Ден втори след тази случка. Днес цял ден не съм излизала от къщи... Вчера дойдох да те видя... Вечерта ти се обадих, за да те чуя... Днес е твой ред. Дали ще се сетиш за мен?!Така ми се иска да ти вярвам... И все още вярва. Чакам да се сетиш за мен. Ако не днес... то поне утре. Не ме разочаровай... недей!
Приятно е да спиш на такова време... забравяш грижите. Преди няколко дни
излязох заради теб на такова време. Беше ми студено. Валя ме дъжд, изпръскаха ме колите по улицата и на всичкото отгоре не можах да се видя с най-добрите си приятелки. Всичко, за да изляза и да се срещна с теб. Бях решила, че това ще е края… Не исках да си го причинявам. Не исках да се влюбя, а после да страдам… дни, месеци... и аз не знам колко време. Видяхме се. Ти се усмихна. Целуна ме нежно. Гледаше ме в очите и ми говореше за себе си... Виждах колко ти е трудно, защото усещаше, че нещо в моето отношение не е наред. За миг спря да говориш, погледна ме в очите, а аз сякаш видях цял океан. Изведнъж започна да говориш толкова хубаво. Започна да разказваш за мечтите си, а после ми каза колко хубаво ти е да си с мен. Гледаше ме, говореше ми, а аз поглъщах всяка дума, като че ли не бях чувала човешка реч от години… Последните няколко дни, в които не бях те виждала, ми липсваше много. Всеки ден понечвах към телефона, за да ти звънна... но секунда преди да го направя, се спирах. Исках да видя - ако аз не се сетя, ти дали ще го направиш. Сега ти седеше срещу мен. Погали лицето ми, сложи косата зад ушите ми... Не издържах да мълча. Започнах да говоря ли, говоря... Беше ми толкова мъчно, толкова тежко. Влюбвах се, а не знаех има ли смисъл, не знаех... ти искаш ли изобщо да си с мен. Излях си душата пред теб, половин час не спрях да
говоря. Сигурно поне десет пъти съм повторила, че ми липсваш и че се нужда от теб... Мислех, че това ще е краят. Но когато спрях да говоря, погледнах те отново в очите... Ти не вярваше. Чак сега сякаш разбираше нещата, които ти казвах... Сякаш въобще не беше подозирал какво се е случвало с мен. Хвана ме за ръката... Господи, чаках това вече час... Целуна ме. Целуна ме толкова нежно, сякаш целуваше бебе. - Искам да бъда с теб! Тези думи още ехтят в ушите ми. Обещах си, обещах и на себе си и на теб, че ще ти повярвам още веднъж... Ден втори след тази случка. Днес цял ден не съм излизала от къщи... Вчера дойдох да те видя... Вечерта ти се обадих, за да те чуя... Днес е твой ред. Дали ще се сетиш за мен?!Така ми се иска да ти вярвам... И все още вярва. Чакам да се сетиш за мен. Ако не днес... то поне утре. Не ме разочаровай... недей!
© Ааа Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Светле,разбира се,че ние сме си виновни.Майка ми винаги ми е казвала..както отначало научиш един мъж...така ще е.Тъжното е,че в ситуацията той вече е научен по този начин и мисли,че от тук нататък все така ще бъде...но...всеки бърка!Разбираш какво искам да кажа.
Благодаря ти,че ме четеш. -
Дали ние не сме си виновни сами?! Ние ги научаваме, че ще се обадиме първи, че ще ги подсетиме, че...И после ни е криво, че като ги оставим да се сещат сами, нещо не е както искаме. Ако можеш почакай още малко...или ти си знаеш!
-
Благодаря за коментара,мнението и...Ами той просто твърде рядко се сеща!Този път...сети се,но отново късно.
-
Хубав разказToй сети ли се все пак?
-
Благодаря Цвети...Аве понякога хората се сещат твърде късно!
-
И аз мисля, че ще се сети! Поздрави за разказа, прекрасна история! Браво!
-
Едва ли ще се сети...Благодаря ви за коментарите и оценките!
-
Ще се сети!Усмивка
-
Чудесно откровение,
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
