Празнота, а толкова много чувства... Няма нищо друго, само те нахлуват в старата стая. Вали. Заслушвам се, но не чувам. Поглеждам, но не виждам... Не идваш.
Ще те чакам на вратата...
Единствено капките, тропащи равномерно по ламаринения покрив, озвучават тишината. Стичат се надолу по стряхата, а после падат като ледени висулки. Докосват стъклата на прозорците и рисуват по тях.
Чувствата са толкова много, че не знам какво чувствам. Смесват се, объркват ме, карат ме да се замислям. За хората, за щастието, което съм имала и навярно не осъзнавам, че имам. Винаги става така. Щастливи сме, а не разбираме. Искаме да ни се случи нещо, нещо, за което сме мечтали, нещо, което често е бродело в сънищата ни и сме мислили за щастието. Тръпнем в чакането му и затваряме очите си за всичко останало.
..........................................................................................................................................
Вятърът смесва морските капки със затихващия дъжд. Поглеждам небет ...