Мильо (Мильо Велчев)
133 69
3.12.2018 г., 11:57 ч.

Щастие 

  Проза » Разкази
3077 13 10
1 мин за четене

           Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го:

            – Какво ти е?

            Въздъхна тежко и наведе глава:

            – Тухларят иска слънце, градинарят – дъжд. На кого да угодя?

            Казах Му:

            – На мене!

            – Ти пък какво искаш? – учуди се Той.

            Отвърнах Му:

            – Ти да си щастлив, Господи!

            Помня как ме погледна! Прегърна ме и заплака. От щастие.

 

© Мильо Велчев Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Ама си, много духовито написано! И в коментара също! Жив и здрав и весели празници!
  • – Моля те, престани!
    – Защо? – учуди се Той. – Аз как те слушам?!
    – Защото – отвърнах Му, – когато аз Ти говоря, е молитва. Започнеш ли да ми отговаряш, това вече е шизофрения.
    Аз ли криво Му обясних, Той ли криво ме разбра…
    Продължаваме да си бъбрим.
  • Дааа,но дали има пълно щастие?Но пак е красиво.Поздрав Мильо!
  • Може и по-кратко
  • Моите поздравления, Мильо!
  • ... след претърпяната болка и Господ биде щастлив!
    Чудесно сътворено,Мильо!
  • Кратко и стойностно, Мильо.
  • И аз се стоплих! Благодаря!
  • " – Ти пък какво искаш? – учуди се Той.
    Отвърнах Му:
    – Ти да си щастлив, Господи!"
    Браво!
    И аз заплаках... От щастие, Мильо!
  • Кратко и поучително. Браво!
Предложения
: ??:??