Когато растежът на слънчогледа приключи, той спира да следи с поглед Слънцето и остава завинаги обърнат на изток, постепенно свеждайки глава под тежестта на плода, който то е поставило в утробата му.
   И повече никога не поглежда към небето...

------------------------------------------

"Тук, в сърцето на Небраска, сред царевичното поле, единствената реалност бе времето."
   - "Децата на царевицата", 1977

***

   Самораслият насред царевичната нива слънчоглед повдигна натежалата си от семе пита и погледна любопитно плашилото, извисяващо се над всичко наоколо. То отново свиреше същата песен на изкорубената си китара, която някой със странно чувство за хумор (най-вероятно фермерско дете) му бе окачил. Изглеждаше изцяло погълнато от заниманието си, разперило ръце встрани, сякаш приемаше овациите на царевичните класове, поклащащи се под него, а приятният му баритон се носеше над полето и галеше ушите й.

   Преди да умре, изсъхналото дърво, което от известно време линееше до нивата й каза, че някога плашилото е изпълнявало още една песен, освен тази. Любовна песен, чрез която изливало емоциите си. И един ден изведнъж престанало... Сякаш внезапно забравило рифовете й.
   - Хей! - подвикна му тя.
   Плашилото бавно изплува от дълбокия си транс и сведе поглед към нея. Акордите секнаха.
   - Защо свириш една и съща песен? Какъв е този "черен маскарад", за който пееш?
   То й се усмихна загадъчно.
   - Ще ти разкажа... но няма да ти хареса. Това са акорди на четиринайсет милиарда години, които Вселената ни свири от своята сцена всеки ден.

   Тя се намръщи неразбиращо, без да продума.

   - А нас, нейната публика, е поставила в клетка за птици, от която не можем да се измъкнем. Кара ни всеки ден да се борим за още малко време, за още малко красиви мигове... за още една последна глътка въздух. Неравностойна борба, която накрая винаги губим. Понякога пуска котката близо до клетката, за да се наслаждава садистично на треперещите от страх птици. Сформира причудливи фигури, събира облаци от сгъстени газове в звезди и ги пордежда в зашеметяващи спираловидни или купообразни структури, с една-едничка цел - да ги смаже в обятията на гравитацията и да ги унищожи, докато не се превърнат в точка черен мрак. Рисува цветя с върха на махалото на Фуко, само за да ги задраска накрая в миниатюрна точка самотна вечност... Това е песента, която свиря - Черният маскарад на Вселената. Хаос, маскиран зад красота.

   Плашилото вдигна глава към оранжево-лилавите облаци и продължи:
   - Утре ние с теб също ще изгубим нашата битка за оцеляване. Фермерските деца, които понякога играят наблизо си говореха, че по изгревслънце нивата ще бъде ожъната и може би опожарена, и за разлика от предходни години, повече никога няма да бъде засята отново. Това прави мен ненужен... А ти... ти си просто една случайност. Семка, изпаднала от детската длан. Утре нивата ще се превърне в черна пустош. Също като космическото пространство.
   Плашилото помълча малко и поде отново:
   - Хората наричат "вакуум" черното пространство над небето, защото не го разбират. Повечето им термини са грешни. Това, на което те викат вакуум, всъщност е ехо... Събитие, отекващо във времето...

   То сведе към нея глава.

   - Знаеш ли... някога и аз бях слънчоглед...
   Тя се взря изненадано в него и чак сега забеляза, че от съдраните дрипи, с които беше облечено, стърчат остатъци от изсъхнало стебло, а във вътрешността на гърдите му, като отрязани глави гниеха натъпкани една върху друга мъртви слънчогледови пити.
   - Затова знам и защо си забола очи на изток и вече не следиш Слънцето. Аз самият някога бях във фазата, през която преминаваш ти сега. - Плашилото й се усмихна горчиво. - Твоето Слънце вече не е същото. Вече не те топли толкова силно, както в началото. Огненият танц на лятото е приключил... и твоята любима звезда е преобразена. Такова е есенното Слънце - вяло и неприветливо. Сякаш... сякаш вече пази енергията си за друг... и я отдава изцяло на него. Затова си вперила взор на изток... към вашето начало. Към миговете, в които си била истински щастлива с него. Вече не усещаш толкова осезаемо притегателната сила, която те дърпа към горещата му милувка, но си се вкопчила в спомените. Това е най-силният инстинкт, закодиран в семката, от която си покълнала. Винаги да търсиш щастието. Това е твоето ехо...
   Плашилото отново се загледа към оранжевия хоризонт. Сянката му, силно издължена от залеза, се пречупваше в далечината и се разтваряше сред изсъхналите царевични стебла.
   - Любовната песен за сребърната Луна, която свирех някога... беше моето ехо.
   Вятърът просъска между царевичните редове и отново утихна.
    - Защо спря? - попита тихо тя, погълната от думите му.
   То отново се усмихна тъжно.
   - Защото, рано или късно, всяко ехо отзвучава и заглъхва... Ако по някакво щастливо за теб стечение на обстоятелствата утре оцелееш, ти също ще престанеш да гледаш на изток и ще продължиш в следващата си фаза. В нея ще осъзнаеш, че повече нямаш нужда от слънчевата ласка. И много скоро ще забравиш за нея...
   Плашилото потъна в мисли и тишината се разстла над тях. Тя напрегна сили и изви стебло към оранжевия диск, наполовина потънал зад далечните редове.
   "Минало без бъдеще..." - помисли си вяло, и въпреки усилието, което й костваше огънатото стебло, остана така известно време, загледана в залеза.

   Вятърът отново прошепна сред близките редове, разлюля я и я отърси от мислите й.
   Изведнъж й хрумна нещо, вдигна рязко глава към плашилото, но остана с отворена уста и неизречен въпрос. То вече нямаше да я чуе - акордите отново звучаха над полето, по-силно от всякога, а отнесеният му поглед беше зареян далеч отвъд хоризонта.
   Беше започнал последният му маскарад.
   Тя сведе глава и повече никога не погледна към небето на изток.