Червеното столче
И тази сутрин баба беше опържила филийки с яйце. Винаги ги пържеше със свинска мас. „Тъй стават по-'убави“ – казваше и облизваше мазните си пръсти.
- Зъмайти, зъмайти – подкани ни, а после седна на столчето в края на масата и ни загледа с онази любов, с която само баба може да гледа внуците си. Чакаше да се наядем и едва тогава, ако остане нещо, хапваше и тя.
Баба Спаса беше 83-годишна, не много висока, слаба жена. Мълчалива беше. Обичаше да присяда на малко трикрако червено столче някъде пред къщата и все намираше с нещо да се занимава.
Днес не беше по-различен ден. След закуската сложи да вари боб. От оня хубавия, белия, дето лятос сама беше оглавила*. „Тъй е най-сладко, бабо, сам като си изкара хляба човек, най-добре се засища!“ Поклати глава и разбърка с дървената лъжица да провери до 'де е стигнало готвенето. После грабна хурката и седна на червеното столче. Завъртя вретеното и то запя. Запя и баба Спаса. След като дядо я напусна, тя изгуби силата си и все по-рядко я чувахме да пее. А как хубаво пееше! „Залюбил Стоян, Ивана, залюбил я, искал я. Любил я три години, Ивана Стоян не искала…“ Очите ѝ, подобно на река след порой, се напълниха и едри капки нашариха черната ѝ дрешка. „Ееех, Лазареей, 'що ма устаи самичка, Лазареей…?“ и погледна към небето, сякаш чакаше отговор оттам. Замълча. Млъкна и вретеното.
Цялата къща ухаеше на боб. Баба извади две зрънца, стисна ги о пръсти – беше сварен. После дръпна тенджерата от старата готварска печка, която завари още като дойде млада булка.
- Айди, айди, илати де! Бобу е гутоу. – викна ни, а ние се преварвахме кой по-бързо ще стигне до масата. - Ни бързайти де, за синца** ви ше има! – скара ни се и пак приседна в края на масата.
Баба не обичаше да си почива на обяд. Всъщност тя въобще не си почиваше. Днес подир пладне беше по-топло от обичайното. Баба премести столчето под крушата на сянка, извади шарените кълбета прежда и задвижи куките. Движението им - сякаш лястовичка движи крилцата си в полет. Плетеше терлици. Най-красивите терлици! Преливаше зелено, червено, синьо и правеше всичко това с такава любов в очите, сякаш терлиците бяха нейни рожби. И със същата тази обич ни ги подаряваше. „Зимата да са обуйти, да вий топлу. И като умръ, да си ги носити и да мъ споменувати!“
Слънцето бавно се смъкна към хоризонта. Уморено предаде поста на луната. Под звънката песен на щурците, баба Спаса прибра, каквото е останало по масата след вечеря и най-сетне подари заслужена почивка на умореното си тяло. Притвори очи и мислите ѝ я пренесоха при дядо Лазар. Срещата с него беше приказна, бяла, толкова хубава, че тя не искаше да свършва.
Петелът пропя. Кучето залая по накацалите по оградата врабчета. Слънцето зае поста си и щеше да остане там, чак докато луната не се смили над него. Всичко се събуди за новия ден. Само баба Спаса остана там – при своя Лазар – в тяхната вечна бяла приказка. Беше денят, в който точно преди десет години дядо я беше напуснал…
А там – под сянката на крушата, остана червеното столче.
*оглави – целият процес по обиране, почистване, прибиране ( в случая на боба). Може да се използва и като „Оглавих всичко вкъщи“ т.е. „Свърших всичката работа/всичко което имах да правя“
**синца - всички
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивелина Тодорова Всички права запазени
