Скалата е затоплена от слънцето, а времето е невероятно тихо, което е необичайно за тези високи върхове. Долу се виждат къщичките с дворчетата, безброй правоъгълничета, украсени със свежите жълтозелени корони, на разлистените овощни дръвчета. Малък човешки мравуняк, всеки зает с радостите, тревогите и надеждите си. В далечината се виждат силуетите на планините, все по-избледняващи, приличат ми на огромни морски вълни. Над тях са носят едни пухкави, бели облачета, разпилени в синевата на небето, като вакли овчици. Реката се извива и блести в сребристо. Седя точно на ръба.  Само един тласък и ще полетя надолу, мозъкът ми ще се размаже върху скалите и всичко ще свърши. Тялото ми сякаш усеща тънката линия между живота и смъртта и не смее да трепне. Момчета, момчета! Не ви е мястото там! Трябваше да обикаляме света и да му се радваме. Заедно. Да усещаме, че сме един до друг, уникални и готини, да се шегуваме и да се усмихваме! И жените, които обичах, и тях ги няма. Липсва ми любовта им, липсват ми ласките и нежността им. И децата ги няма. Цялото щастие и надеждата, която ми даваха, ги няма. Всички са в земята. Кой е очаквал, че ще остана съвсем, съвсем сам?! Наживях се. Май е добре, всичко да свърши. Един тласък на ръцете и край!
Животът ми мина в работа, работохолик съм. Бях обсебен от идеята, да създам перфектния източник на енергия. Мечтаех си за това, всяка сутрин се събуждах с тази мисъл. Мозъкът ми работеше на сто процента. Мислеха ме за смахнат. Извън това, трябваше да живея и обикновения си живот, с всичките му прелестни несъвършенства. Създадох го. Антигравитационният генератор. Идеята беше идиотска и невероятно проста. Гравитация и антигравитация в затворен обем. Атомните частици се раздалечават и събират отново и отново. Циклично и безкрайно. Отделя се огромна енергия. Светлина и топлина. Вечният чист двигател. Земята, природата, хората, всичко ще си съществува, но на ново ниво. Космосът вече е съвсем достъпен.
Не се чувствам горд и велик. Проблемът ми е друг. Зрението ми се подобри, кожата ми стана еластична и свежа, косата ми започна да почернява, вътрешните ми органи се подмладяват. Лекарите са в шок. Казаха, че се регенерирам. Възможно е, да се върна назад на петдесет, дори на седемдесет процента, което не значи, че ще се превърна в бебе. Всичките ми знания и способности, ще се запазят. Чудо на природата. Не съм спазвал диети, не съм имал специален начин на живот. За всичко е виновен мозъкът ми. Научил се е, да управлява клетките, от които съм изграден. Така казват специалистите. Как точно го прави, не се знае. Може би голямата свръхнатовареност, го е променила по някакъв начин. Това съм. Но останах сам. Всичките ми скъпи и любими хора измряха. За какво ми е, такъв живот?! Един тласък на ръцете и съм долу. Какво, като светът е красив?! Не мога, да му се радвам, както преди. Но... в мен им е надеждата, на всички обикновени и необикновени човечета. За свят без болести и страдания. Може би, ще ме разгадаят. Дано.  Нямам право да умирам. Сега ще се изправя съвсем бавно и ще обърна гръб на бездната. Ще тръгна по пътеката през гората, ще срещна случаен човек и ще му се усмихна. Отново.