17.01.2011 г., 23:27 ч.

Чудото на Коледа - Четвърти Коледен Творчески Фестивал 

  Проза » Разкази
509 0 0
7 мин за четене

Чудото на Коледа

 

 

 

 

В далечината се виждат блещукащите светлини на запалените свещи, догарящи на фона на зеещата тъмнина. А дълбокият ароматът на борови иглички обрисува в съзнанието на минувачите картина, в която щастието не е просто драскащата по стените на ръждясалата клетка илюзия, а самата мрачна и жестока, не до там самотна, реалност. Но какво бе тази реалност? Бе ли олицетворение на радостта, искряща от очите на синеокото момче от съседната врата пред вида на опакования лъскав червен подарък, от който съвсем ненадейно се подаваше желаната спортна количка, или просто зеещата дупка от разбитите надежди и копнежи? Възможно ли е, когато в твоето сърце и душа огънят догаря, да виждаш отломките и въглените на падналия мост в съзнанието на другите заблудени мечти? Не е ли това времето, когато падаме на колене пред ближния, ближем взаимно раните си, оставяме горещи, парещи отпечатъци в гърдите на най-скъпия човек, а в замяна получаваме сълзи в усмихнатите лица на смисъла на нашия живот, в топлите обещаващи любов думи, в глъчката над празничната трапеза. И макар този, седнал удобно на новото ти скъпо кресло, отново да повишава тон в несъгласие и да отпечатва мазните си пръсти по лъскавата дамаска, отвътре не те ли прогаря едно жизнерадостно чувство, не те ли побиват тръпки не на ярост, а на веселие, не изричаш ли въпреки идващите ти на ум обидни слова, единствените четири срички, които могат да разтопят и най-големия лед в душите ни? И въпреки величието и сиянието на този красив празник, дали е възможно да изпитваме самота, отчаяние, да крещим от изолирания остров насред океана за помощ и да се лутаме сред празните улици под топящия се сняг, превръщащ се в мръсна кал, гледайки замечтано в отражението на самите себе си. И ето там, вляво, насред клоните на изпъчилите се гордо дървета, се дочува педантичното изскърцване на старата дървена врата, носеща отвътре много крясъци, молитви и сълзи. Само тя знаеше какво се бе случвало тук, но пред мухлясалите греди се изправяше нова душа, изпълнена с различни копнежи и мисли, която бе вдигнала грубия си пръст и сочеше русокосото момиче, пеещо сега за всичко хубаво и чисто, което бе толкова далече в нейното съзнание. Но това, което виждаше в това момиче, не бе в състояние да бъде осъзнато от осъдителните погледи на посетителите.

- Коя е тази скитница?... Какво иска?

Но те не посмяха да изрекат на глас своите мисли. Не защото биха нарушили красотата на мелодията, нито защото ги е срам от украсения иконостас зад нея. Та как в общество като тяхното, или по-скоро нашето, биха се възприели такива слова. Не сме ли прекалено незаинтересовани и егоцентрични, за да се озърнем за причинената болка на ближния, да подадем ръка на падналия да се изправи. Нима това опърпано сираче, с омършавели дрехи, заплетена коса, кално лице и треперещо от студ тяло през този корав зимен ден бе под нивото на онзи хлапак, мислещ че притежава света само защото от устата му излиза на кръгчета дима от цигарата на госпожицата, лежаща до него? Виновно ли е то за положението, в което се намира? Да, виновно е... Виновно е, че се е родило не където трябва. Виновно е, че не е във възможностите му да се труди и да изкарва прехраната си. Виновно е, че се надява на милосърдие в ден на чудеса. Но къде са те? Нима не е това Коледа, отново се пита то. А какво разправят вълшебните приказки, които биват четени на всяко унасящо се в света на вълшебствата дете? Ала вместо тази илюзия, всяка нощ в ума на това изоставено човешко същество се събужда ужасната картина на познатите самота, мрак, безнадеждност, безсилие и когато си мисли, че се е събудило и всичко е свършило, студените пръсти на жестоката истина го дърпат с впити нокти към себе си, издигат го високо и го въртят над огъня на яростта и желанието.

Ах, как би искало поне веднъж да усети онова описвано чувство, че някой би направил всичко за теб, би се хвърлил от бездънна крепост, би окрилил душата ти и би отлетял надалеч в твоите прегръдки, в някой паралелен свят, където не съществуват празни обещания, а само изпълнени клетви. Където всеки ден е лято, а слънцето грее толкова високо, заслепяващо те със лъчите си. А ти безгрижно се смееш и забавляваш под безоблачното небе. Мама те погледа с ласка и те обвива в топлина и сигурност, вместо да те гледа от бездънната яма, затворена зад решетката на онази с тежкия сърп, с трополящи се по пода железни вериги. Но защо това е просто илюзия? Няма ли свят на мечтите?

А тази омършавяла форма на живот в очите на бездушната тълпа, изпосядала спокойно в тиха наслада, е нищо повече от един плевел, нуждаещ се от пълно изкореняване, за да не убие всичко наоколо.

Та какво говоря, Коледа е! Защо светлината на онези вече прегорели свещи не се отразява в чистите сълзи, леещи се от искрените очи на сирачето. Восъкът капе по пода и се смесва с неговата последна искрица желание и воля да продължи. А как копнее и то да се качи до онова момиче, да разтвори устни и да запее в една нежна хармония. Нима това не би го отвело в негов собствен си свят, макар и недоближаващ се до перфектността и изяществото на мечтата? Но докато в погледът и се чете онзи ужас от гледката, от страха от допира на този паразит, то жалкото отхвърлено създание може само да рухне. И ако не с благозвучната мелодия на тъжната песен, то под отекващия звук в тишината на онемялата зала от топящия се восък. И той се топи ли, топи... Стича се надолу...

И постепенно краката му омекват под невидимите удари, болката в замъгленото съзнание казва своята дума, а мисълта за смърт, минавала толкова много пъти в малкото мозъче на бездомното, вижда най-сетне своята светлина и огряна надежда.

Да, това може би е неговия край... Когато най-сетне ще отиде, където му е мястото, ще се докосне до протегнатата ръка на усмихнатата си майка. Тя го чака, вика го, не му нашепва да се бори. Омайва го да го последва. Обещава му щастие.

И когато този блян изглежда така близо, а тъмнината приближава, когато клепките тръгват да се затварят, а устните оформят последната въздишка, настава триумфа. Задава се онази глътка блажена топлина, която само по Коледа може да се случи. Тръпки обвиват скованото и крехко тяло на това чадо, немощно дори да види облика на закрилящия го. Дали това е ангел, пратен му от горе, за да го отнесе при зелената трева, синьото небе и пеещи птички, носещ се аромат на разцъфващата вечна пролет? Но защо тогава вместо образа на тези отварящи се за нов живот розови венчелистчета, картината на изпълнените с болка зелени иглички не успява да напусне въображението му?

И тези топли длани галят замръзналата кожа на лицето му, пръсти докосват челото му, а молитви се носят в името на Бог.

Да, това е чудо.

Чудото на Коледа.

Когато онзи белобрад старец си спомни същността на това да обичаш и да бъдеш обичан. Спомни си какво е да нямаш къде да отидеш, да нямаш какво да сложиш в устата си, нито към кого да се обърнеш, когато имаш нужда...

Нямаше значение, че белите му одежди щяха да се изцапат. Нито пък какво ще си помислят тези високомерни хора, които не заслужават тази вечер да са тук и да се наричат праведни. Как може да оставиш някого в пропастта, да пуснеш ръката му, когато той се опира само на теб и ти вярва?...

И образът на чакащата го жена просто помаха за сбогом, без да промълви. Раздели се с дългоочакваната среща с детето си, смисъла на отминалия и живот, което винаги е обичала и ще обича. Защото разстоянието на тази тъмнина, този мрак и съжаление, сянката на гибел сега бе далеч. Онази със сърпа просто развя наметалото си в знак към лодкаря да потегли в дълбините, да се понесе по мътната вода, откъдето бродещите наказани за делата си души трябваше отново да се потопят, чакащи все някога да бъдат освободени.

Истина е, остарелия мъж прибяга, още щом зърна тъгата в искрения поглед на изстрадалото създание. Обви го в ръце, загърна го, погрижи се за него... Покани го с радост в този светъл дом и му показа чудото на този ден. И не защото това бе неговото задължение или защото бе духовният и най-мъдрият в тази напукала се отвън, пропускаща влага през тухления покрив, сграда... А защото само в неговото сърце грееше още топло и неугасващо чувството, което само отворилите портите на душата си могат да изпитат. А именно когато...  изричаш въпреки идващите ти наум обидни слова, единствените четири срички, които успяват да разтопят и най-големия лед в душите ни...

- Благодаря!

 

 

© Радост Пенчева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??