Чух се да простенвам. Клепачите ми все едно не се отвориха, а се размиха и пред очите се откри тъмночервено небе. Завъртях глава и хоризонтът бавно се разкри открай докрай. Оттам, където небето бе по-светло, лъхаше гореща топлина. Не помнех как съм попаднал тук. Бях легнал върху нещо и усещането за него ме изпълваше с все по-голям страх. Рано или късно трябваше да се обърна назад. Не ми се занимава с това как съм попаднал тук. По-важното е да разбера как да се махна. Спомените щяха веднага да се върнат, ако ги имаше.

Какво е това под мен? Защо не виждам нищо друго наоколо. Не ми се иска да се обърна. Все още не ми се иска. Дали съм се разсънил достатъчно. То е като гладък метален под. Всички глупости за летящи чинии не могат да ме убедят, че съм отвлечен.

Правя с краката и ръцете си кръгове наоколо, все едно оставям следи в снега. Стени не усещам. Събирам сили и се обръщам наляво. Там подът свършва на около два метра от мен. Нататък няма нищо. Освен тъмночервеното небе и замъглената пустота надолу, друго не виждам. Чудя се как нещата могат да изглеждат толкова просто и едновременно да са така сложни. Сега вече истината е наистина зад гърба ми. Усещам какво мога да очаквам и неговата абсурдност ме кара да мисля, че това наистина се случва. Животът ми е абсурден. Защо да няма и някакъв подобен театър в него. Художникът е прекалил с декорите, но колцина се усещат, когато прекаляват.

Иска ми се да мисля, че приятели са ми погодили шега, но нямам толкова богати или така отдадени приятели, които могат да си позволят Това. Аз съм сам и това е единственото, което има значение. Не знам дали някой се сеща за мен, или аз се сещам за някого. Дали са минали няколко часа?! Усещам се изгорен от светлото петно на небето. Там облаци няма. Човек може да издържи поне три денонощия без вода. Човек под стрес не е ясно колко може да издържи.

Трябва да се обърна. Нека поспя, за да събера сили. Не знам дали вече съм поспал, или тепърва ще го направя. Светлото петно се движи по небето и бавно обгаря другата ми страна. Бавно се обръщам заедно с него. Внушавам си, че то ми дава сили. Сигурно след половин ден вече съм по гръб. Ако имах достатъчно течност в тялото, сигурно щях да плача, след като поглеждам надясно.

Просто трябва да го приема. Аз знам, че живея в абсурден свят. Това не е по-абсурдно, само по-необикновено. Станах първо на колене, после прав. Не ми се зави свят. Обходих бавно един пълен кръг. Всичко продължаваше да е прекалено просто. Равната повърхност беше гладка, без никакви особени белези по нея. Ръбовете бяха заоблени. Така заоблени, че ако стъпиш на ръба и ще се хързулнеш сигурно и мазно. Сигурно и мазно в нищото надолу. Досега не съм виждал как изглежда светът от някой висок връх. Сега виждам как изглежда един друг свят от върха на пилон.

Протяжният мрак надолу се рее на километри. Би трябвало да виждам всичко оттук, но това не ме прави по-щастлив. Мои са няколко квадратни метра и аз съм в центъра на света. Центърът на света не струва. Защо ми е центърът на света. Иска ми се да съм в периферията на обикновена кръчмарска маса. Маса, накапана от предишните клиенти, но да знам, че мога да си поръчам, каквото си искам от менюто. Вместо това разполагам с една площадка в центъра на света, която е един обикновен затвор.

Знам, че съм луд. Тук някъде трябва да има решение. Но не мога да го видя. Не мога да го видя като обхождам ръба над пропастта, не мога да го видя като се взирам в нея, не мога да го видя като изпращам мълчалив зов към небето. Може би не трябва да се заблуждавам. Никой не може да дойде да ме спаси. Няма как да сляза по гладкия стълб. Всеки опит ще ми осигури смъртта незнаен брой километри надолу.

Чудя се дали, ако използвам дрехите си, за да ги сложа някак между ръцете и тялото си, няма да успея да направя нещо като криле. Така ще мога да планирам и евентуално да стигна до друг връх или вода за безопасно приземяване, или някъде другаде. Поглеждам се и разбирам, че съм гол.

Светлото петно е обходило няколко пъти хоризонта. Усещам как органите ми отказват. Няма решение. Да скоча от този гигантски стълб не е решение. Трябва да чакам помощ. Помощта ще дойде. Трябва да дойде.

Никой няма да дойде. Единственото, което мога да направя, е да скоча оттук. Да скоча и да умра. Да скоча е единственото решение, а аз трябва да направя нещо. Това е единствената алтернатива на спокойната смърт. Дали когато имаш само едно решение, то е единствено правилното решение?! Не, има две решения. Да скоча или да не скоча. Нескачането е спокойна смърт. Скокът е пълен с неизвестност и страх от пропастта надолу.

Да, аз съм страхлив. Мисля, че като скоча, това е пак смърт. Светът, в който се намирам сега, е абсурден и непредсказуем. Моите страхове  са от привичното ми ежедневие, те май не подхождат на този свят. Скокът е единственото решение. Тук смъртта е нещо неизвестно. Не се знае какво е смъртта тук. Не се знае какво е правилно решение тук. Мога да избера спокойната смърт или неизвестното. В неизвестното мога да намеря спасение. Някой казват, че смъртта е освобождение. За мен този скок може да е освобождение.

Чух се да простенвам. Отворих очи и слънцето, което досега виждах през клепачите си, ме заслепи. Цялата дясна страна на лицето ми беше обгоряла. Обърнах мъчително глава надясно, като се опитвах да гледам измежду цветните петна, които като фойерверк следваха погледа ми. Вдясно бе разбитата ми кола. Явно след катастрофата вратата се е отворила и съм изпаднал от нея. Излетях на сравнително безопасен завой и явно катастрофата не е оставила следи. Колата не се вижда от пътя и затова никой не ме е търсил.

Не усещам краката си, а всяко движение на главата ми причинява неописуема болка. Може би половин час ми трябваше, за да се обърна по корем. Имам избор. Да остана да чакам да ме намери някой или да пълзя с десет сантиметра на час. Това е моят избор. Да правя нещо или просто да чакам. Да направя нещо не заради смисъла, а заради себе си. Слънцето вече залязва. През нощта по-лесно ще се пълзи.