Чух се да простенвам. Клепачите ми все едно не се отвориха, а се размиха и пред очите се откри тъмночервено небе. Завъртях глава и хоризонтът бавно се разкри открай докрай. Оттам, където небето бе по-светло, лъхаше гореща топлина. Не помнех как съм попаднал тук. Бях легнал върху нещо и усещането за него ме изпълваше с все по-голям страх. Рано или късно трябваше да се обърна назад. Не ми се занимава с това как съм попаднал тук. По-важното е да разбера как да се махна. Спомените щяха веднага да се върнат, ако ги имаше.
Какво е това под мен? Защо не виждам нищо друго наоколо. Не ми се иска да се обърна. Все още не ми се иска. Дали съм се разсънил достатъчно. То е като гладък метален под. Всички глупости за летящи чинии не могат да ме убедят, че съм отвлечен.
Правя с краката и ръцете си кръгове наоколо, все едно оставям следи в снега. Стени не усещам. Събирам сили и се обръщам наляво. Там подът свършва на около два метра от мен. Нататък няма нищо. Освен тъмночервеното небе и замъглената пу ...