Гледам се в огледалото, светлината отразява образа ми. Но напоследък огледалото сякаш се е повредоло. Виждам едно момиче, чуждо на мен и на света. "Коя си ти?" тихо пошепвам. А момичето от огледалото ми отговаря: "Аз съм истинското ти аз." Истинското ми аз... но това е невъзможно!Аз не съм такава. Гледам я, гледам "истинското ми аз", но то си остава все така чуждо. "Ти не може да си аз, аз не съм такава". Момичето се смее: не разбирам какво смешно има. Сълзи потекоха й от смях даже! "Грешиш, това си ти - приеми го най-после" Страх в мен се надига: "Ами ако това момиче е право? Ако наистина съм се променила до неузнаваемост?" Страхът ми расте. "Нима съм се променила, въпреки всичко, целия труд, цялата борба, нима те са били напразни?! Огледалце, моля те, покажи ми истинската ми същност..." Чуждото момиче изчезва и вместо него се появява мрак, не, светлина - борба между двете, сякаш не знаят какво да правят: объркан някакъв силует се лута напред, назад - върви през тъмни тунели към точка ...