Гледам се в огледалото, светлината отразява образа ми. Но напоследък огледалото сякаш се е повредоло. Виждам едно момиче, чуждо на мен и на света. "Коя си ти?" тихо пошепвам. А момичето от огледалото ми отговаря: "Аз съм истинското ти аз." Истинското ми аз... но това е невъзможно!Аз не съм такава. Гледам я, гледам "истинското ми аз", но то си остава все така чуждо. "Ти не може да си аз, аз не съм такава". Момичето се смее: не разбирам какво смешно има. Сълзи потекоха й от смях даже! "Грешиш, това си ти - приеми го най-после" Страх в мен се надига: "Ами ако това момиче е право? Ако наистина съм се променила до неузнаваемост?" Страхът ми расте. "Нима съм се променила, въпреки всичко, целия труд, цялата борба, нима те са били напразни?! Огледалце, моля те, покажи ми истинската ми същност..." Чуждото момиче изчезва и вместо него се появява мрак, не, светлина - борба между двете, сякаш не знаят какво да правят: объркан някакъв силует се лута напред, назад - върви през тъмни тунели към точка свелина, но все не я достига. Тъжна гледка, тъжна и подтискаща. Изпищявам. В миг осъзнах, че съм чужда на самата себе си. "Коя съм аз?", тихо въпроса си изричам. Безмълвна тишина посрещна скритата ми молба. Усещам някого зад гурба си, уплашена се обръщам. Ето го непознатото момиче от огледалото съжалително ме поглежда. "Коя си ти?" - спокойно пита ме тя. - "Не зная." - е краткия ми отговор. Тя тихо поклаща глава и строго ме поглежда. "Коя си ти?" - строго повтаря си въпроса. През сълзи повтарям отговора си. - "Не зная!" Тя сякаш се ядоса: - "Защо не знаеш?" Не знам какво да й отговоря, да, защо не знам? "Прекалено много съм се променила и затова загубих връзката със себа си." - това беше единственото което можах да измисля. "Защо тогава не се потърсиш?" Да тя е права трябва да се намеря - отново. Затварям очи и започвам тихо да се зова "Нина, къде си, ела върни се при мен." Усещам как момичето си отива бавно. "Чакай, не си отивай! Аз даже не знам коя си!" - викам аз след нея. Тя спира и се обръща "Скоро сама ще разбереш коя съм, но сега вече не ти трябвам, чао малко Нане." Малко Нане ли? Оглежда се, та аз съм на 5 години! С дълга сламеноруса коса сплетена на дълга плитка, с лунички на лицето. Как така? Нима съм се върнала в миналото. Чувам приближаващи се стъпки обръщам се и... някакво друго момиче идва към мен. "Ела с мен, аз ще ти помогна да намериш това което търсиш." - нежно говори ми тя и ме хваща за ръката. "На къде отиваме?" - плахо питам я аз. - "И ти коя си?" - беше следващия ми въпрос. "Аз съм част от теб - добрата ти страна а това преди малко беше съвестта ти. Ти търсиш истинската си "аз", аз, аз ще ти покажа каде си го затворила." "Нима сама съм се затворила?" Лекото й кимване потетвърди опасението ми. Скоро пристигнахме пред една огромна порта, а пред нея стояха на стража 2 скорпиона големи колкото двуетажна къща. Опасни, прекрасни, жестоки и величествени, те не пропускаха нищо да мине покрай тях. "Направете път на господарката си!" силно извика им добрата ми страна. Двете чудовища се втренчиха в мен, а краката ми се подкосяват от страх. Нима е толкова опасно да намериш себе си? След малко те се отдръпнаха от пътя и ние минахме през портата. Зад нея светът е жесток. Мрак, пустота, отчаяния - цялото зло събрано на едно място. Исках да се върна, но тя ме спря: "Хайде малката ми, продължавай, почти стигнахме." Успокоих се, помислих този разпаднал свят за себе си, но не е така. Оказа се, че съм скрила истинското ми аз на място, където нито аз ,нито някой друг би имал желание да го посети. Много пътеки, същински лабиринт, но аз вървя, сякаш спомнила си пътя и скоро се озовах пред огледало скрито зад дебело перде. С треперещи ръце смъкнах прашното парче плат. В огледалото имаше едно момиче - весело ми маха. То си играе. Осъзнавам изведнъж - това съм аз - малко момиченце което не иска да порасне. От другата страна имаше още едно огледало, то ми показа как в стремежа си да съм като другите аз постепенно загубих връзката със себе си. Изведнъж всичко се завъртя и аз отново се озовах в къщи пред огледалото, но този път вместо непознатото момиче от огледалото ме гледаше малкото весело момиченце, което срещнах сред този разрушен, напуснат от всичко живо свят.