Добре, че беше тъмно. Тъмнината плаши хората и ги кара да се чувстват несигурни. Аз пък се чувствах добре. Отиваше ми нейния облик. Скрих се вътре в нея и се потопих в пурпур.

Всичко започна, когато бях на онази автобусна спирка. Стъмваше се. Просто си седях. Не чаках превозно средство, нито исках стотинки от тези, които го правеха. Погледът ми шареше по стъпалата на хората, които ме заобикаляха. Тогава я видях... Беше наистина красива. Класика. Тъмни къдрави букли се бяха разпилели по рамената ù, походката ù бе като танц, а очите ù бяха толкова сини, че пипнех ли ги, сигурно щях да се намокря от морето в тях. Тръпки ме побиват като си я спомня. Последвах я ненадейно, без да искам. Движех се по инерция и краката ми изобщо не ме слушаха. Аз им казвам „наляво”, те чуват „върви  по нея”. Следвах я чак до подлеза, където тя се обърна и ме погледна уплашено. Не знаех какво да направя, затова просто смених посоката. Тя продължи спокойна по пътя си. Не можех да се спра. Знаех до къде води отвратителният подлез и знаех вече накъде се движат още по-отвратителните ми крака.

                                                                                      *  *  *

Колко е часът? Всъщност, не ме интересува. Вече взех това, което исках. Мъжкото ми чувство за власт вече си беше отишло далеч. Бях само аз. Толкова беше тихо и празно. За миг помислих дали това, което сторих, беше неправилно. След това обаче мигновено усетих тръпките. Тръпките, които ме побиха още в момента, в който я видях. Дават ми толкова много живот и сили, че  имам усещането, че съм безсмъртен. А това е едно великолепие, което психически стабилните хора не познават. Докторите казаха, че имам позитивни симптоми на параноидна шизофрения, което ще рече халюцинации, агресия, несвързана реч и пр. Не се чувствам щастлив от това, че ме мислят за луд. Цялото земно кълбо е една психоза. Както и да е, не това исках да кажа.

Няколко часа по-късно открих себе си с безумно мокър панталон. Светвайки лампата, която едва открих, виждам по себе си червено. Червено. Толкова красив пурпур едва ли сте виждали някога през живота си. На два метра от мен имаше стоманен нож за рязане на месо. Спомних си как безупречно подредих телешкото в хладилника преди една седмица. Чудесна работа свърши същият този нож. Сега беше пурпурен, точно като панталоните ми, които някога бяха бежови. Завъртях се и я открих. Поне част от нея. Морето ме гледаше мъртво от очите ù. Тя дали беше жива? Още една луда мисъл. Спомних си как отрязах главата ù. Почувствах се като цигулар. Изпълних солото си достойно, а стоманеният ми нож като един истински лък на цигулка преряза нежното ù гърло.

Добре, че беше тъмно. Тъмнината плаши хората и ги кара да се чувстват несигурни. Аз пък се чувствах добре. Отиваше ми нейният облик. Скрих се вътре в нея и се потопих в пурпур.