14.07.2021 г., 23:36 ч.  

 CO-вид 65. Градският часовник на Бергамо – 4 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи, Други
561 0 2
Произведение от няколко части « към първа част
23 мин за четене

  /Частиците на битието/

 

  Да вземем например свръхнаселеността, нещо, което сме обсъждали надълго и нашироко. Появиха се прекалено много зайци, защото вълците и лисиците не ги убиват. Прекалено много елени, защото вълците и ягуарите не ядат еленско месо…  Достатъчно е да се забрани убийството и се появява твърде много живот...

  Хората никога не бяха мечтали за велико единно животинско общество. Никога не бяха мечтали как язовци, борсуци и мечки ще тръгнат заедно по пътя на живота, като съгласуват действията си и си помагат взаимно, оставяйки на заден план естествените си различия.

  Кучетата обаче бяха мечтали за това. И бяха осъществили мечтата си.

                                                                     Клифърд Саймък, „Градът“

 

  Без хаос животът е невъзможен… Именно хаотичното движение на жертвите им помага да оцелеят. Биологичната еволюция изисква генетична изменчивост, а хаосът поражда случайни изменения на структурата, откривайки в същото време възможността да се постави изменчивостта под контрола на еволюцията. Животът процъфтява предимно на ръба на хаоса, в условия на нестабилност и лишения.

                                     „Фракталните свойства на хаоса“, Ваня Милева

 

                                                                              Долината Табха, Миден

 

  Шуайджан успя да настигне двамата човеци, едва след като бяха навлезли достатъчно навътре в Градината. Продължаваше да чува гръмкия им, безгрижен смях, но сега ги и видя – бяха спрели под едно от дърветата с лъскави зелени листа и едри оранжеви плодове в централната част на С-Едем.

 А-Дам държеше ръката на Ева-Мария и ú говореше нещо разпалено, а тя го гледаше с нежна, отзивчива усмивка. 

  – И на какво се радват толкова? – си каза кисело животинчето и отново непознато и горчиво чувство премина като хладна тръпка през студенокръвното му тяло. – Любимците на Създателя! Защо точно те? Не само ги обича най-много от всички и им прощава прищявките, ами и ги постави Господари на всички земни твари. Тях, новоизлюпените сукалчета, последните сътворени –  начело на всички останали! Срам нямат ли?

  Змията се вгледа в ярките пламъчета на плодовете над главите им и сякаш чу гласа на Създателя: „От всичко в Градината може да ядете, само от Дървото за познаване на добро и зло да не вкусвате. В мига, в който го направите, бездруго ще умрете!“ 

  Шуайджан беше подслушала случайно този разговор, но тогава думите на Създателя не бяха предизвикали особени чувства у нея и тя скоро ги беше забравила.

  „Виж ти!“, си каза тя сега, като продължаваше да наблюдава мъжа и жената иззад разклонените и отрупани с плод храсталаци, в които се беше притаила. „Те могат, значи, да ядат от всичко, а аз трябва да се прокрадвам и да търся яйца на насекоми или тайничко да отмъквам някое новородено мишле или зайче – излишно гърло сред котила, заплашващи да залеят Градината. Не са ми вкусни нито плодовете им, нито треволяците, с които се хранят! И порционът „доброволна жертва“ не ми е достатъчен, ах колко не ми е достатъчен! Не само че ги отървавам от пренаселване, ами и се сърдят и протестират, ако си взема нещо без тяхно съгласие! Когато забележат, де! Някои дори не си знаят броя на потомството. А на тези им е разрешено да ядат всичко, що им душа пожелае, и никой не ги упреква! С изключение на тези плодове, разбира се!“

  Люспестото животинче се вгледа отново в дървото в средата на Градината.

  „Имаше нещо специално в тези плодове. Нюа ми каза, но какво беше? Нарече растението „дърво на Фейгенбаум“1 и спомена за някаква „точка на бифуркация“2, която не трябвало да бъде достигната, защото това щяло да породи хаос“.

  Внезапна идея осени Шуайджан.

  „Те не би трябвало да стоят под дървото!“ – каза тя на пробудилата се съвест, която я караше да се чувства малко некомфортно. „Сами са си виновни! Сигурно дори не виждат къде са застанали, оглупели са от тази своя смешна любов! А Създателят е толкова неразумен да вярва на думата, която са дали! Ако не устоят на изкушението, вината няма да е моя.“ 

  И петнистото животинче решително изпълзя от храстите и се отправи към двамата човеци. Едно мътно, почти невидимо облаче над главата му незабелязано го последва.

 

                                            Долината Табха, Миден, няколко дни по-рано

        

  Създателят беше седнал под Дървото на живота и четеше от някаква дебела книга с червена кожена обложка, инкрустирана със злато и нефрит. Лицето му, както винаги, беше в ореол от светлина и трудно можеше да се различат чертите му. Цялата му фигура беше обградена от тайнственост и неопределеност, очертанията ú бяха непостоянни, меняха се и се преливаха и при най-малкото движение.

  Шуайджан се приближи плахо към дървото и чу божеството да си мърмори:

  „Всяка теория е вярна, докато не се окаже погрешна. Всеки е невинен до доказване на противното.“

  Повелителят на Съществуващото прелистваше страниците с невероятна бързина, сякаш изобщо не четеше, но Шуайджан знаеше, че това е измамно впечатление.

    – Моля? – змията измъкна сиво-кафявото си тяло от храсталака с опасение, че ще бъде наказана, защото е прекъснала заниманието на Властителя.

  – А, Шуайджан! – Създателят вдигна поглед от Книгата и бясното препускане по страниците спря за момент. – Не говоря на теб, а на Мирабела.

 – Коя е Мирабела? – змията придоби смелост, защото видя, че не е разгневила Създателя, и се зарадва на отзивчивостта му и възможността да си поговори лично с него.

  „И Нюуа отговаря на въпросите ми, но има неща, които дори тя не знае. Ето че сега мога да говоря със самия Създател. Само трябва много да внимавам!“, помисли си животинчето и се приближи по-смело към дървото.

  – Мирабела още не се е родила – каза разсеяно божеството и продължи да прелиства Книгата. – Но е написала нещо много полезно. Да, изключително полезно!

  – Но как е възможно да е написала нещо, след като още не се е родила? – зачуди се Шуайджан.

  – Ами времето е нещо относително – каза още по-разсеяно обвитата в сияещ ореол фигура.

  Образът ú се разля около дървото, сякаш беше на няколко места едновременно и после отново се събра в нещо, подобно на човешко тяло. – Аз виждам всички времена едновременно. Мирабела се опитва да опише всички квантови интерпретации, а те понякога си противоречат. Коя е правилната и има ли въобще такава, ще се разбере, едва след като отпаднат другите. Дотогава всички са верни. Зависи за къде и за кога. Всичко е относително!

  – Означава ли това, че и истината е относителна? – попита Шуайджан и роговите пластинки от двете страни на главата ú затрептяха от любопитство. 

  – Основателен въпрос! Не, означава, че знаеш само част от истината. Като цяло, тя е абсолютно понятие, но ако ти е известна само част от нея, някъде твърдението ти може да е истина, а другаде – лъжа. Най-простият пример – в математиката едно плюс едно винаги е равно на две. Но в биологията едно същество плюс друго, понякога стават три, а не на две. Ако им се роди потомство.

  – Значи зависи какво разбираме под „плюс“ – каза замислено змията. – Затова ли Мъничкият Свят под нас е толкова различен от нашия? Защото там „плюс“ означава нещо различно?

  – Да, а също и защото квантовите системи са затворени, за разлика от макросистемите. Ако една микросистема се отвори, тя се слива с нашия макросвят и губи уникалните си свойства.

  – Но и нашият Свят е затворен – Шуайчжан посочи силовата бариера над главата си. – И има толкова много забрани. Забраната не е ли затваряне?

  – Ти си едно много умно животинче! – Създателят хлопна Книгата и се изправи. – И ако направиш правилния избор, би могла да станеш един от най-големите философи и мъдреци на всички Светове. Но се страхувам, че няма да издържиш изпитанието.

  – И други Светове ли има? Мислех, че е само един?

  – Сега няма, но много скоро ще се появят – каза Създателят. – Опасявам се, че това е неизбежно.

  Шуайджан гледа дълго след отдалечаващия се силует, докато сиянието му не помръкна и не изчезна зад пищните корони на отрупаните с плод дървета в райската Градина. 

 

                                                                   Бергамо, Свят Бета, 1947 г.

 

  Графът изчака работниците да довършат монтажа на стъкленото покритие върху северната стена и да излязат от криптата. После се обърна към Джиа:

  – Е, задачата беше доста сложна, но се справиха.

  – И то блестящо! – отговори мадмоазел Корал и прокара длан по повърхността на стената, която леко проблясваше. – Наложи се лично да позирам на Едвард Мунк за „Целувката“. Той е великолепен художник, но е с доста нервен и избухлив характер. Беше цяло изпитание да стоя пред статива му с часове и незабелязано да го насочвам. Трябваше двамата на картината да приличат на Юймин и Дешанг, за да могат по-късно да се познаят и това да ги подтикне…

  Джиа преглътна, а лицето ú придоби страдалческо изражение – беше си  спомнила за внучката, която изгуби – дъщерята на друг аватар – Юйлин, както и за самата Юйлин, потънала завинаги в хладните води на кладенеца край Жировичи.

  Игнацио се приближи към ангелицата и съчувствено сложи ръка на рамото ú. Джиа се усмихна с усилие.

  – Какво всъщност е това? – графът крачеше из стаята и с интерес разглеждаше изображенията, които ту се появяваха, ту изчезваха на стената.

  – Нарича се холография – каза българинът. –  Изобретена е  едва тази година – 1947, от английския физик Денис Габор. Като фотография е, но триизмерна. С промяна на ъгъла върху плаката може да се запишат множество различни изображения като тези тук –  гълъбът на Пикасо, Темида, божеството на справедливостта и картината на Едвард Мунк. Ако плаката се счупи и се освети с лазер, всяко парче ще съдържа цялостния образ. Принципът е: цялото съдържа частта и частта съдържа цялото. Сигурно Денис Габор е чул или прочел някъде думите ми – времето е в нас и ние сме във времето!

 Серафимът се усмихна и бръкна в джоба си. Извади оттам дълго перо с множество изпъкнали грапавини по ствола и символи под тях. Подаде го на графа.

  – Това значи е ключът! – Джовани Висконти с интерес разглеждаше перото.

  – Всъщност на Бетелхайзе го наричат лазерна писалка. Освен това представлява и нещо, наречено тунелен сканиращ микроскоп3. Програмирано е да отваря разни неща, в зависимост от това кой бутон на ствола натиснеш. Има и други функции.

  Игнацио взе перото и започна последователно да докосва издатините. От острия връх на перото се проточиха разноцветни лъчи – син, зелен, червен…

  – Може да направи например това!

  Серафимът насочи синия лъч от писалката към мозайката на стената с дракона. Участъкът в корема му с малкия дракон и червеното човече започна да се увеличава и вече ясно се различаваше другият дракон също с червено човече. Това изображение също се увеличи и лъчът на свой ред се насочи към друг дракон с червено човече в търбуха си.

  – Може да се увеличават участъци от картината до безкрай. И винаги ще се появяват нови дракони и нови червени човечета. Нарича се още самоподобие – като триъгълника на Серпински4 – равностранен, разделен на по-малки равностранни триъгълници, който се самовъзпроизвежда при произволно намаляване или увеличаване на мащаба. А в комбинация с пръстена… – серафимът бръкна в другия си джоб, от който се подаваше златна верижка на часовник и извади оттам сребърен пръстен, – може да направи невидимото видимо. Повърхността на камъка представлява специално покритие, което има способността да поглъща или отразява лъчи, в зависимост от дължината им.

  Той насочи пръстена перпендикулярно към писалката и натисна няколко бутона. После обърна плоската повърхност на камъка към отворения саркофаг в средата на помещението. Вътрешността на каменното помещение започна леко да фосфоресцира и в центъра му се изду нещо, подобно на балон, пълен със светещ газ, който постепенно нарастваше. Вътре плуваха някакви неясни силуети, които постепенно се избистриха и накрая в балона запърхаха стотици сребристи пеперуди. Те се въртяха в някакъв странен, но омагьосващ танц – ту се събираха, ту  се разделяха, ту се сливаха в компактна светеща маса, ту се обособяваха и през призматичната повърхност на балона можеха да се различат бляскавите им криле със символа Y, който беше единственото тъмно място по телцата им – рисунък празнота и липса на светлина с формата на гръцката буква ипсилон или латинската игрек /и-граека/. Сред тях от време навреме, след поредното сливане, се появяваше и някоя с друг символ на крилете – Δ. Приличаше на черен триъгълник или гръцката буква делта. Тези пеперуди оставаха цели за частици от секундата и веднага след това или се разпадаха на сребристо облаче прах, което се завихряше с останалите и образуваше нови пеперуди, или просто се изпаряваше и изчезваше.

  – Пеперудите на битието! – каза с благоговение графът и наблюдаваше като омагьосан сакралния танц на насекомите. – Не ги бях виждал досега. Знам, че живеят в Часовника и са пазители на Времето, но какво точно представляват?

  – Не са съвсем пеперуди – отвърна тихо Игнацио, който също се любуваше на фееричната гледка в саркофага. – И за мен всичко това е ново, все пак в моето време никой не беше и чувал за ядрена или квантова физика. На Бетелхайзе научих толкова много неща, за които нямах и представа. И макар в земния си живот да учих тук и там, включително в Русия и Сърбия, а след преобразяването ми – на Бетелхайзе, в Европа и Азия, все пак, дълбоко в душата си продължавам да се чувствам обикновен комита и някогашен църковен дякон.

  – Да, скромността е едно от достойнствата на великите – каза замислено Джовани Висконти. – Обикновен комита? И това го казва този, когото народът му нарече Апостол и светец? И който е потомък на ангели, а сам е серафим?

  – Далече съм аз от светостта, бачо – отговори Васил и в сивите му очи се прокрадна мъка. – Пък и народът е разнолико понятие. Първо те посреща с „Осанна!“, а после те изпраща с „Разпни го!“, както Иисус в Йерусалим. Много мои съотечественици имаше край бесилото в кобния ми час и в очите на някои от тях видях не скръб, а тържество…

  – Хора всякакви – промълви графът. – Народът ти като цяло те обича и тачи, знам това!

  – Като ме обича и тачи, защо, едва освободен, се впусна в тази братоубийствена война5? Какво имахме да делим, че започнахме да се избиваме едни други? Земя ли не ни стигаше, свобода ли? Затова ли умрях, за да гледам после как брат посяга на брата си и пролива кръвта му?– поклати глава Апостолът.

  – Чакай, чакай, не си умрял още, рано ти е! – усмихна се графът.

  – Висях на онова ледено бесило повече от дванайсет часа, играчка в ръцете на ужасяващите ангели на вятъра, дето ме лашкаха насам-натам, свистяха в ушите ми и ми нашепваха ужасяващи тайни, от които кожата настръхва, а косата става бяла като сняг! Доста ми е, че и отгоре, на всяка смърт! А колкото до тайните на мирозданието, тук има някой, който е пил от извора, почти буквално, тя може най-добре да ти обясни. Аз имам още много да уча! – завърши комитата с достойнство и погледна към Джиа.

  – За новопросветен се справяш изключително добре, Василе – каза меко ангелицата. – Пък и Нефертити е изключителен учител. Всъщност няма много за обяснение или пък е толкова много, че няма да ни стигне вечността, за да го проумеем. И двамата знаете от предишни наши разговори основното. И двамата сте чели Свитъка. Аз живях в С-Едем. Отговарях за защитата на реактора и за пълзящите гадинки в Градината. Не видях навреме пробива и Злото от Долния Свят се промъкна в Градината. Обсеби змията Шуайджан, тя съблазни А-Дам и Ева-Мария, първите човешки същества. Те ядоха от плодовете на Дървото на Фейгенбаум, стана катастрофичен скок и единният и детерминиран Свят  се разцепи на много алтернативни Светове, където свободният избор е решаващ. С-Едем беше построена от Създателя върху природен ядрен реактор6 с огромно находище на уран 235, съществувал стотици хиляди години и способен да осигури енергия за още много напред. Седемте извора представляваха източник на елементарни частици и чрез тях – на неограничена енергия, която поддържаше всичко съществуващо. Но след нахлуването на квантовия потенциал в Макросвета и Прегрешението, реакторът се повреди безвъзвратно. От Изворите остана само купчинка прах, а Миден се разцепи на Светове – положителни и отрицателни, а той остана по средата като нула. Светът стана двуполюсен и алтернативен. Във всичко! Наложи се Създателят да събере последните остатъци от кварк-глуонната плазма в Чашите и да потърси друг начин за поддържане на равновесието. И така създаде Часовника. Едната му част е в Световете на светлината, другата – в Хадес. Часовникът работи, естествено, със субатомни частици. Най-малките малки, които са възможни. Фундаменталните и неделими тухлички на битието.

   – Пеперудите? – попита графът и отново се вгледа в сияещия облак в средата на саркофага.

   – Пеперудите – кимна Джиа. – Всъщност това е  своего рода субатомна супа , но се състои от много по-малки частици от кварките, глуоните и другите от стария реактор. Те са важни, но не са толкова фундаментални, с един  порядък по-нагоре са от тези тук – Джиа посочи светещия облак. – Всъщност, това са най-малките и неделими частици във Вселената, които изграждат всичко съществуващо.

  Джиа млъкна за момент, а двамата мъже я слушаха с притаен дъх.

  – Два вида са – продължи ангелицата. – Като всичко след Прегрешението. Едните са фермиони, а другите – бозони7. И са частици на пространствено-временния континуум. Като взаимодействат помежду си, всъщност го създават. Това са частиците от мащаба на Планк8, при който се обединяват всички четири сили в природата – елекромагнитната, силното и слабото ядрени взаимодействия и гравитацията. Тези четирите – посочи този път стената с холограмата Джиа. – Силата на справедливостта, мира, състраданието и любовта – четирите добродетели. Ипсилон пеперудите са носители на частиците на битието – ипарксони и на взаимодействието – хорохрони. Названията им идват от гръцките думи  ипаркси /битие, съществуване/ и хорос /място/ + хронос /време/.

 

  /Следва/

 


 

1. Дърво на Фейгенбаум – американският физик и математик Митчел Фейгенбаум извежда уравнение, описващо закономерностите при ръста на популация от един вид и преминаването ú от равновесие към хаос чрез катастрофичен скок /раздвоение/ в точката на бифуркация.

2. Бифуркация – граница, разделяща два атрактора. Близката до границата система се държи хаотично, а в басейна /областта, която атракторът управлява/ нейното движение е предсказуемо – към атрактора. Бифуркацията е раздвоение на пътищата на еволюцията. Естественият подбор води към определен вид като атрактор.

  3. Триъгълникът на Серпински - http://bgchaos.com/33/fractals/aboutfractals/%d0%b4%d0%b0-%d0%bf%d1%80%d0%b8%d0%bb%d0%b8%d1%87%d0%b0%d1%88-%d0%bd%d0%b0-%d1%81%d0%b5%d0%b1%d0%b5-%d1%81%d0%b8/

Поясненията  от 1 до 3 са от http://bgchaos.com, поредица от статии на Ваня Милева.

4. Природен ядрен реактор – единственият открит досега е в мината в Окло, Габон. При определени условия в ураново находище е възможно спонтанно възникване на самоподдържащо се делене. Вероятно подобни реактори са работили в различни части на света преди милиарди години, когато концентрацията на ядрен материал с уран-235 е била по-висока от сегашната. Днес възникването на подобни естествени реактори е невъзможно, защото уранът пред годините е претърпял полуразпад и се е изчерпал. Според учени естественият ядрен реактор в Окло е работил повече от 500 000 години. /По Уикипедия/

5. Междусъюзническата война от 1913 г.

6. Фермиони – частици на веществото, бозони – частици, пренасящи взаимодействие /енергия/.

7. Мащаб на Планк – най-малките неделими части пространство и време. Ипарксоните и хорохроните са измислени от мен.

 

 

 

 

 

 

 

 

                                                                                                   

 

» следваща част...

© Мария Димитрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??