София, 19 февруари 1873 година...
Тъмно и студено. Стъпки. Някой чука на портите на поп Тодор Стоянов Митов - учител и свещеник. Тишината на нощта отговаря със самотно ехо - "Чук-чук-чук!" Поп Тодор отваря - пред него стои турско заптие. Изтръпва! Първата мисъл, която му минава през главата е, че го арестуват - той се е познавал добре с Левски и е бил съмишленик на комитетското дело. Но причината да го потърсят властите е друга."... Повика ме едно заптие да отида да изповядам Левски при обесването му. Отидох заедно със заптието до мястото, гдето щеше да бъде обесен В. Левски. "На мястото има много заптиета. Посреща го мютесарифинът Мазхар паша. Поп Тодор продължава да трепери и очаква най-лошото. "Ами, ако Левски издаде, че ме познава?!" - с тази мисъл поглежда Мазхар паша в очите и вижда там изписана собствената си смъртна присъда. Но на мютесарифина достатъчно му се спи в този ранен час, за да забележи с отегчения си поглед, че попът е пребледнял от страх. Сочи му Левски и казва: "Иди там, та според вярата ви извършете вашето." И отстъпва няколко крачки, за да ги остави насаме. Поп Тодор доближава Левски. Не смее да го погледне в очите, защото вече се срамува от собственото си малодушие. Левски с нищо не показва, че го познава. "Стоеше вързан до стълба на бесилката, слаб и блед". Изповедта започва. Първо се прекръства. След това казва, че всичко, каквото е правил, е мислел, че е за народа. И моли за прошка Бога и народа. Признава, че е убил едно момче. Поп Тодор го изслушва и започва да чете молитва, но Левски го прекъсва. "Той ме пресече и каза: "Споменавай ме в молитвите си, отче попе, с името "йеродякон Игнатий" - и след малко мълчание прибави: - Моли се, отче, не за мен, а за отечество България"... Докато изрича тези думи, "беше хладен, но малко заплака (очите му се напълниха със сълзи)", както отбелязва в записката си поп Тодор. Изповедта свършва. Поп Тодор си тръгва...
В паметта му остават завинаги последните изповедни думи на Левски "Споменавай ме в молитвите си, отче попе..." Вижда насълзените му очи. Чува тихия му изповеден глас. Студеният февруарски вятър докрай му напомня за ледения полъх на Смъртта, която приближава... Тя го настига на 6 декември 1891 година. Умира на 55 години - анонимно, в леглото си. И сигурно от тази последна среща с Левски разбира, че всеки рано или късно умира, но не всеки живее... Свободно!