Един ден, както четях за поредния изпит, на който трябваше да се явя, реших малко да почина, направих си кафе, излязох на терасата да го изпия и да се понаслаждавам на гледката. Предпочитах да се излягам върху шезлонга и да наблюдавам кравичките или конете, чиито стопани понякога оставят да пасат свежа тревичка отсреща в полето.

Трябва да отбележа, че живея в квартал, който е близко до вилната зона. Беше нужно само да пресечеш улицата, по която минават тролеите и се озоваваш сред къщи и ниви, като така и не знам какво расте по тези ниви. Повечето хора от квартала често се възмущаваха, че живеем в едно своеобразно село, но когато някой мой познат идваше в къщи, много се радваше на тази спокойна гледка. Аз се кефех, че живея тук и умирах от смях при вида на едно магаре, която пуснато си обикаляше из кварталните полянки и пасеше. Дори веднъж беше на спирката – все едно чакаше тролей.

             Малко се отклоних, ама нека да продължа. Този път, вместо да гледам безгрижните животни из полето, реших да погледам как играеха децата пред отсрещния блок. Беше малко хладно и децата се бяха прибрали. Но пък за сметка на това много по-интересна картинка се разиграваше пред мен. Момиче и момче се целуваха доста страстно в един вход. Не бих казала, че съм воаьор, но задържах погледа си върху двойката, защото самата аз се впуснах в спомени по изминала любов, по неизречени думи и неизразени чувства.

      Бяхме заедно с Иво от пет месеца, когато разбрах от моя приятелка, че той се вижда с друга. Беше глупаво от моя страна да се връзвам на тези приказки, защото когато човек види нещо със собствените си очи, тогава трябва да вярва, че това нещо е истина. Но какво да се прави…малка и наивна си бях. Никога не съм била човек на отмъщението, но се повлиях отново от думите на тази моя, така наречена, приятелка. Реших и аз да изневеря. Бяхме на един купон двамата. Цяла вечер флиртувах с домакина на купона, Пламен – наш общ познат, който ми беше хвърлил око още преди да се харесаме с Иво. Иво беше забелязал естествено, че се свалям с неговия приятел, но не обичаше да вдига скандали пред другите. Отиде си по-рано под предлог, че е изморен и имал да учи на другия ден, но аз знаех, че трябва да се подготвя за буря от обиди и викове следващия път когато се видим. Май точно това ми беше целта. Аз останах на купона в компанията на Пламката, който също беше симпатяга. Потанцувахме малко, след което излязохме на терасата. Там той ми призна, нещо, което предчувствах отдавна, че много ме харесва и че винаги е искал да бъде с мен. И така от приказка на приказка, се целунахме и след това се пренесохме в спалнята. Бяхме подпийнали малко и двамата и не осъзнавах, че ако си позволя да спя с него само ще го използвам и ще се подиграя с чувствата му, а това не беше в стила ми. А  по думите, който той ми казваше личеше, че е искрен. Малко хора бяха останали на купона и всички се досетиха защо ни няма.

     На другия ден се събудих с главоболие. Огледах се, не бях вкъщи, а в апартамента на Пламен. Хората си бяха отишли, а аз явно съм останала тук да спя. Изведнъж в съзнанието ми изникнаха целувките и ласките на един човек очевидно влюбен в мен. От това, което си спомнях, си бяхме прекарали добре. Изведнъж вратата се отвори. В стаята влезе Пламен. Беше ми приготвил закуска и дори ми подари цвете. Всичко беше като в сапунените сериали, толкова перфектно, но едно нещо само не беше наред – нямаше го любимия човек. Защото всеки може да ти прави изненади, но друго е да получиш подобно внимание от някой, който наистина присъства в сърцето ти. Пламката сервира закуската, пожела ми приятно хапване и отиде да си вземе душ. Когато той напусна стаята, почуствах как светът ми се срутва. В желанието си да отмъста на Иво нараних една невинна душа, която не искаше нищо повече освен да бъда нейна. Не трябваше да му давам поводи да си създава илюзии за нас. Пък и не помня какво съм му говорила докато сме били заедно. Ами ако съм му казала, че ще зарязвам Иво заради него…Лошото бе сторено, нямах и представа как ще се измъкна от тази каша. Погледнах закуската – нямах никакво желание да ям. Станах, облякох се, взех си нещата и си тръгнах от апартамента на Пламен без дори да се сбогувам с него. Буквално се опитах да избягам от това, което сама си причиних.

   Внезапно изгубих нишката на спомените, защото забелязах, че двамцата, които се целуваха в отсрещния вход, сега стояха разделечени един от друг и говореха на по-висок глас. Явно се караха. Това доста често се случва в този вид отношения. Самите ние с Иво често се карахме. Още в мига, в който се запознахме, той постоянно се заяждаше с мен. Аз не му отстъпвах по хапливите шеги, но това винаги е поддържало страстта жива. Много болка имаше в нашите кратки отношения, но и много щастливи моменти, защото каквото и да ставаше накрая тичахме един към друг с отворени обятия.

     Тъкмо отключвах входната врата когато чух, че телефона звънна. Вдигнах:

-         Здравей! Аз съм! Трябва да те видя спешно! След половин час да си на нашето място! Чао!

     Това беше той, Иво. Такъв беше: винаги кратък, точен и ясен, без да влага каквато и да била емоция. Много уважавах такъв тип хора. Беше хладен в отношенията със своите познати, но и знаеше кога и как да бъде нежен и добър и то най-вече с тези, на които държи. Нямах избор – трябваше да се срещна с него. Дължа му го поне заради времето, през което сме били заедно.

      Нашето място беше под едно голямо и величествено дърво в един от градските паркове. Тук беше първата ни целувка. Размерите на дървото символизираха нашите отношения – градежа на нещо велико, на една велика любов. Тъй както дървото беше оцеляло през бури и урагани, така се предполагаше, че трябва да оцелеят нашите отношения през времето, каквото и да става.

      Иво беше пристигнал преди мен. Беше се облегнал на дървото. Дори и не ме погледна в очите когато отидох до него.

-         И какво? Как беше секса с Пламен? – беше разбрал от някой, но аз нямах и за цел да се крия. – Хареса ли ти? Поне да го беше направила без никой да разбере! Но това разбира се не е в стила ти! Така ще кажеш, нали? Трябва да ме засрамиш пред всички! Само, че не разбрах за кво е тва. Ма, ти сама ще си кажеш. Винаги си приказвала повече от мен!

-         За какво ли, ами ти с Лилия! Какво ще кажеш за вас двамата! Готино ли е с нея, а? – започнах контра-атака.

-         Ха-ха! Ма тва пък от къде го измисли?

-         Отричаш ли?

-         Знаеш много добре какви са ни отношенията с Лилия! Тя ми е като сестра!

-         Сигурен ли си? Аз се съмнявам и знаеш ли защо...

-         Нямаш поводи за съмнения. Аз съм този, който губи в момента и капчицата доверие, което имах в теб. Защото не стига, че си виновна, ами се и опитваш мен да натопиш. Незнаех, че си толкова безсрамна и лицемерна и то да спиш с моя най-добър приятел! Кажи...поне готино ли ти беше? А,а! Хареса ли ти, нямам сили дори да го кажа, мръснице. Не, не мръсница – на това му се вика малка безсрамна кучка! Чуваш ли – това си ти!

       Гласът му доста се измени. Говореше, изпълнен с гняв! Никога не бях го виждала такъв и честно казано това ме плашеше. Едва ли човек, толкова ядосан, би говорил лъжи. Личеше, че съм го наранила. Сълзи започнаха да се стичат по лицето ми. Осъзнах своята огромна грешка. Не трябваше така да постъпвам. От това всички ще страдат. Изведнъж той се поуспокои.

-         Та...какво за Лилия!

-         Диана ви е видяла да се целувате! Как мислиш, че пък аз се почувствах като разбрах за това...

-         Абе, момиче, – тук той вече ме погледна в очите – излиза, че въобще не съм те познавал. Не знаех, че си толкова глупава. Колко пъти сме си говорили, че не трябва да обръщаме внимание на такива неща! Защо й повярва без да си проверила фактите?

-         Ами...тя ми е приятелка! За какво и е да ме лъже!

-         Ха-ха! Тая Диана ми е хвърлила око още откакто ме запозна с нея. Мислех, че си забелязала.

-         Долна лъжа! И да е така – аз я познавам – няма да ме предаде. Много пъти сме харесвали едни и същи момчета и все тя е отстъпвала.

-         Аха...! И сега на кой повече вярваш? На мен, дето толкова неща съм ти прощавал, или на нея? Мълчиш, а!

-         Опитваш се да се измъкнеш. Признай колко пъти си искал да бъдеш с Лилия. Тя е такова гадже, не можеш да ме излъжеш, че не я харесваш.

-         Да, имаше време, когато не исках никоя друга на света, освен нея. Но след това открих теб. Знаеш много добре, че загубих контакт с нея, откакто съм с теб.

-         Думи, думи! Това са само думи! Диана не би ме излъгала! Не ти позволявам да обвиняваш нея!

-         Ами хубаво! Щом не ми вярваш, не ми трябваш вече! Тръгвай си! Ще дойдеш ти някой ден да ме молиш на колене. Но ще е късно либе за китка!

        Иво ме загърби и тръгна да си ходи. Стоях няколко секунди неподвижно. Сълзи падаха една след друга по вече мокрите ми бузи. Трябваше да го спря. Не можеше така да завършат отношенията ни с недоразумения. Настигнах го и го хванах за ръката:

-         Чакай! Добре, не знам кой лъже и кой не...Нека загърбим всичко!

-         Какво да загърбим? Ти вече си чужда, не си моя! Момичето, което познавам, не би тръгнало да отмъщава за нещо, което е подла измама! Махай се, не искам да те гледам!

-         Недей така! Всичко ще се оправи. Ела, нека поседнем! Да поговорим нормално!

        Той се обърна, за момент погледите ни се засякоха. Съзрях онези очи, същия, с който ме завладя. Очи, изразяващи едновременно непокорство и мекота. От неговия поглед ме побиха тръпки. Седнахме на най-близката до нас пейка. Стояхме мълчаливо известно време.

-         Ха! Спомням си колко интересни мигове сме прекарали. Не искам да загубя това. Не искам да останат само спомени. Да, не съм от тези, които търсят отмъщение, но когато става на въпрос за изневяра...и да признавам си, подведох се по думите на Диана, но все пак не мисля, че тя би ме излъгъла. Въпреки че като погледна в очите ти, виждам някаква магия. Не знам дали е така, но не мисля, че би гледал друго момиче така. И дори и да си имал някакви по-близки отношения с Лилия, в мислите си и в чувствата си ще останеш мой.

-         Ето, разбираш, какво означаваш ти за мен. Никога не съм бил толкова слаб! Да давам на момиче да проникне в душата ми. Нима досега не си разбрала колко си специална за мен. Че тази игра, на която ме подлагаш всеки ден ме изморява. Кара ме да полудявам. Само си губим времето да пробваме дали е достатъчно силна любовта ни. Аз...ти винаги ще останеш в мислите ни...Звъни ти телефона! Няма ли да вдигнеш?

     И наистина телефона ми звънеше. Вдигнах без дори да видя кой е.

-         Мила, здрасти!

-         Кой се обажда?

-         Пламен, не ме ли познаваш!

-         Оо, здравей! Как си?

-         Защо тъй си тръгна?

-         Трябваше...да се погрижа за нещо!

      Доста неподходящ момент оцели да се обади Пламен. Звучеше твърде разтревожен. Иво беше застанал доста близко до мен и разбра много добре с кой говоря.

-         Кога ще скъсаш с Иво?

-         Ами, не мисля да се разделям с него

      При този въпрос на Пламката, Иво се разяри. Взе телефона и започна да говори.

-         Ей, приятелю, ще съжаляваш, за това, че ми отне момичето. Ти все още не знаеш на какво съм способен!

       Иво започна да псува, да се заканва, че ще пребие най-добрия си приятел. А когато моя любим кажеше нещо винаги го изпълняваше. Трябваше да се намеся. С огромни усилия си взех телефона обратно.

-         Ти не ме обичаш! – говореше Пламен разстроено. – Защо спа тогава с мен? Това не мога да разбера! Ти тотално промени романтичните представи, които имах за теб! Иде ми...знам ли аз, да си посегна...Ти, ти...

-         Стой там, ей сега идвам! Не прави глупости! Чуваш ли! Успокой се!

      Затворих телефона и наистина мислех да отида да помогна на Пламен. Обърнах се да кажа на Иво, но той вече се беше доста отдалечил. Пак го нараних, но сега трябваше да спася един приятел, които наистина беше много чувствителен и тежко изживяваше разделите.

       Кафето ми сигурно вече беше изстинало. Докато го пиех видях, че момчето отблъсна леко момичето назад, обърна се и си замина. Тя гледаше дълго след него. Явно се разделиха по не особено добър начин. Така се получи и с мен и Иво – разделихме се без окончателно да се разберем. Така и не можах да му кажа, че никога не съм обичала Пламен. Приеха ни да учим в различни градове. Аз заминах да уча в София, а той във Велико Търново. Пламен също беше в София, дори бяхме комшии в общежитието. Събирахме се по купони и така постепенно се превърнахме в двойка. Но отношенията ни не вървяха много добре. И двамата осещахме някаква тежест. Май трябваше да останем само приятели. От известно време обмислях как да му кажа, че е по-добре да се разделим.

      След като си изпих кафето реших да продължа с ученето. Вместо това видях албума със снимки и реших да го поразгледам. Имахме много снимки с Иво. Всички мислеха, че сме сладка двойка. Копнеех това време да се върне. Но всичко беше приключило. Всеки си имаше свой живот. Той сигурно имаше друга приятелка. Къде да се появявам аз като един своеобразен призрак от миналото? Не виждах смисъл да го търся. Но пък съвсем спонтанно реших, че нищо не пречеше да го чуя просто какво прави.

       Взех слушалката на телефона и набрах номера му. Интересното беше, че не бях забравили номера дори и две години след като се разделихме. Надявах се да имам късмет и да си е вкъщи точно по това време, защото и те бяха в сесия. Жена отвори телефона. Това беше гласът на майка му – бях сигурна. Попитах за Иво, беше си вкъщи.

       Леля Сиси го извика и докато той идваше към телефона, тя ме заговори пак:

-         Мери, ти ли си? Отдавна не съм говорила с теб. Как си?

-         Лельо Сиси, аз съм. Ами добре съм сега. Уча за изпити.

-         И Иво учи. Знаеш ли, липсваш му!

        В този момент Иво пое телефона и се скара на майка му, че говори вместо него.

-         Меринце, здравей! Остави майка ми да си говори, много и разбира главата на нея.

-         Всъщност... – започнах нерешително - и аз не знам за какво се обаждам...

-         Няма нищо! Радвам се да те чуя!

-         Гледах снимките днес. Поне малко се развеселих като си спомних колко щури бяхме.

-         Да, но защо бяхме. Все още сме такива, нали?

-         Аз отдавна не съм такава. Знаеш ли защо?

-         Ми, одъртяваш!

-         Стига де...

-         А, знам какво е! Сигурно си нямаш полвинка, с която да бъдеш луда както преди.

-         Ами, прав си, да ти кажа. Ми...такъв пич като теб едва ли седи сам.

-         Да ти кажа, и на готините им се случва да са сами и то защото самите те така си пожелават. А, значи ти си нямаш полвинка и аз също нямам. Какво предлагаш да направим?

-         Освен да се видим...

-         С удоволствие. На центъра има концерт довечера. Хайде да отидем!

-         Да, става! Тъкмо ще си довърша последния въпрос от конспекта.

-         В 8 ще мина да те взема от вас. Чао! А и както в доброто старо време – целувки!

       Не знаех какво ще излезе от тази среща, но се надявах да мине добре, да си спомним за хубавите мигове, да загърбим лошото, най-вече лошото, което аз му сторих.

       Облякох се в любимите си дънки и потниче, сложих съвсем малко грим и слязох пред входа. Иво дойде с колата на баща си. Точно както в доброто старо време. Колко вечери бяхме прекарвали в тази кола, къде ли не бяхме ходили с нея! Паркирахме на центъра, разходихме се малко по главната улица и стигнахме до мястото където бяха издигнали сцена. Пееше известна фолк певица. Застанахме сред тълпата от хора. Иво се държеше много внимателно с мен. Гледаше някой от многото хора да не ме бутне или настъпи. Той застана зад мен и се загледахме в сцената. Певицата изпя много песни и след като всички викаха за “още”, тя обяви, че ще изпее няколко хита от изминалите години. Първата ретро песен, която изпя беше балада – нашата балада, която и двамата харесвахме когато бяхме заедно. На тази песен той ме прегърна през кръста и започнахме да се клатим по ритъма на песента. Облегнах глава на негово рамо. Почувствах се обичана и сигурна в ръцете на Иво. Възвърнаха се отдавна забравени чувства. С никой не съм се чувствала така, както с него. Като свърши песента, погледнах лицето му. Една сълза се стече по неговата буза. Хванах го за ръката и го изведох от тълпата. Седнахме на една пейка далеч от концерта и от хората.

-         Искам пак да се съберем! – започна той.

-         Но, ти, плачеш! Недей така!

-         Обичам те! Затова са тези сълзи. Радвам се, че пак те чувствам до себе си, но от друга страна ми е мъчно, че тъй се разделихме. Гордостта не ми позволи да те потърся...Аз...

-         Шт! – сложих пръст на устните му и го целунах. – Простил си ми вече, нали? Нека забравим всичко! Изживях една любовна история и с Пламен, но не е същото. Ти никога няма да напуснеш мислите ми. Можем пак да бъдем същите както преди, трябва само да си дадем шанс.

-         Така е! – Иво протегна ръце и ме прегърна. – Само ми обещай, че няма да се разделяме отново. О, ти не обичаше много силно да те прегръщам.

-         Хихи! Помниш, значи! Няма нищо! Сега ти е позволено да стискаш колкото искаш!

      Стояхме прегърнати известно време. Постояхме още малко на пейката и решихме да си ходим с уговорката да се видим на другия ден и да прекараме целия ден в парка, където се намираше и нашето местенце.

Когато си пристигнах вкъщи беше станало около 11 часа вечерта. Телефонът ми звънна. Рядко се случваше някой да звъни по това време. Беше Пламен, които ми каза, че ни е видял с Иво и че това било добър повод да се разделим. Самият Пламен се е чудил как да прекрати отношенията ни. Това напълно ме устройваше. За пръв път от доста време се почувствах щастлива.

Погледнах през терасата преди да си легна и видях същата двойка, която наблюдавах през деня. Те отново се целуваха и прегръщаха силно.

И тяхната любов беше спасена.